Определение № 392 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3513/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение №2365/30.11.12г. по гр.д.№785/12г. на Варненския окръжен съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция след отменително решение на ВКС, е оставено в сила решение №2502/06.07.2010г. по гр.д.№9476/2007г. на Варненския районен съд в обжалваната част, с която са били отхвърлени предявените от Г. Д. С. и Й. Д. П. срещу Д. С. К. и А. С. Г. искове по чл.108 ЗС за предаване владението на имот пл.№..., находящ се в землището на [населено място],[жк], СО „Б.-север, както и срещу М. И. Г., Р. К. Г. и М. К. Г. за предаване владението на имот пл.№... по плана на същата местност.

Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на имот пл.№377 по помощния план на м.”К.”, [община], който им е бил възстановен с решение от 24.04.1998г. по реда на ЗСПЗЗ. Част от този имот представлява имот пл.№1163 по кадастралния план на [населено място], СО „Б.-север” от 1989г., а сега – спорните имоти №... и №... по актуалния кадастрален план. Ответниците са противопоставили възражение, че са собственици на процесните имоти по силата на извършена през 1969г. замяна по ЗТПС, наследство, прехвърлителна сделка и делба. Възразили са също, че ищците не са собственици на спорните имоти, тъй като липсва идентичност между притежаваната от техния наследодател нива в същата местност и имот №377, който е бил възстановен от ПК В.. За да отхвърли исковете по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел за основателно последното възражение на ответниците - че липсва идентичност между имота, който наследодателят на ищците е притежавал към момента на образуване на ТКЗС и имота, който е бил възстановен по ЗСПЗЗ.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ищците Г. Д. С. и Й. Д. П.. Те считат за неправилни указанията на въззивния съд, че решението не подлежи на касационно обжалване. Излагат подробни мотиви за виждането си по този въпрос. Освен това поддържат оплакване срещу извода на въззивния съд, че не е установена идентичност между притежавания и възстановения имот. Този извод бил направен при допуснато съществено процесуално нарушение – отказ да се приемат като доказателства документи за собственост на съседните имоти, от които можела да се установи спорната идентичност, както и необсъждане на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. Позовават се и на практика на ВКС, според която при иск за собственост, основан на реституция по ЗСПЗЗ, ответникът не може да се брани с възражение, че липсва идентичност между притежавания и възстановения имот.

В изложенията към жалбите се поддържат основанията по чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно правомощията, приети с ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС:

1. Следва ли да се прилага становището, изразено в ТР №9/07.11.12г. на ОСГК на ВКС и в случаите, при които ответниците заявяват права върху имота, основани на извършена замяна от Т. комисия, или посоченото ТР касае само хипотеза на ответник – ползвател по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ.

2.Налице ли е основание съдът да изисква повторно доказване на правото на собственост на ищец към момента на образуване на ТКЗС в случаите, когато в исковото производство ответникът, придобил права по замяна от Т. комисия, не повдига спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.

3. Може ли съдът да приеме за допустими възраженията на ответниците за действителността и материалната законосъобразност на административния акт с реституционен ефект, след като те не притежават противопоставими права по чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и в производството не се развива спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.

4. Липсата на кадастрални планове обосновава ли извод за липса на идентичност между реституирания и заявения имот.

5. Какви са пределите на косвения съдебен контрол върху актовете на органите на поземлената собственост.

6. При преценката за наличието или липсата на идентичност на имот, който се възстановява по ЗСПЗЗ, когато няма кадастрални планове към образуването на ТКЗС, съдът само от заключението на вещото лице ли следва да изхожда, или от всички доказателства.

7. Налице ли е неясна разпоредителна част на административния акт, когато възстановеният имот е индивидуализиран в решението на ПК с номер по приет и одобрен план на стари имотни граници на местността и такъв административен акт може ли да се приеме за нищожен.

Ответниците в производството Р. К. Г., М. И. Г., М. К. Г., А. С. Г. и Д. С. К. оспорват жалбата. Считат, че е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за разглеждането и по същество, евентуално – че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че касационните жалби са процесуално допустими. Предмет на делото при завеждане на исковата молба на 19.11.2007г. е бил имот пл.№... с площ от 1364 кв.м. и с данъчна оценка 20 150,40лв. Съгласно правилото на действащия към този момент чл.55, б.”б” ГПК /отм./, цената на иска е в размер на ¼ от данъчната оценка, т.е. 5037,60 лв. Следователно цената на иска е над 5000лв. и въззивното решение по този иск подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.2 ГПК, в действащата му редакция. Обстоятелството, че след завеждане на делото, с договор от 21.12.2007г., имот пл.№1163 е бил поделен от ответниците и от него са обособени два по-малки имота, всеки от които е с данъчна оценка под 5000лв., не води до извод за недопустимост на касационното обжалване. Тази промяна е настъпила в хода на процеса, а цената на иска се определя от предмета на делото към момента на предявяване на исковата молба.

При това положение следва да се приеме, че указанието на въззивния съд за необжалваемост на постановения от него съдебен акт е неправилно. Тъй като на страните не са връчени преписи от решението следва да се приеме, че едномесечният срок за обжалване започва да тече от узнаването на това решение. При липса на данни за противното, следва да се приеме, че жалбите са подадени в срок.

Настоящият състав приема, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос. Той е определящ за изхода на правния спор по настоящото дело, а обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната практика на ВКС по този въпрос.

Водим от изложеното, върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение