Определение № 3828 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 642/2026 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Г. В. К., приподписана от назначения му особен представител адвокат И. В., срещу определение № 118/14.01.2026 г. по ч.гр.д. №3184/2025 г. на Апелативен съд – София. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на определението на въззивната инстанция, постановено при допуснати процесуални нарушения и непредоставяне на ищеца на възможността да ползва правна помощ за уточняване на предявения иск. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Наведени са доводи, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като законът е непълен и е необходимо създаване на практика, която ще осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. Формулиран е следният въпрос: Какъв е пътят на защита при нарушен отказ от правосъдие. Направено е искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението на въззивния съд. Твърди се, че същото е очевидно необосновано, постановено при грубо нарушение на формалната логика и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството – равенство на страните в процеса, зачитане на човешките права, правото на иск и правото на правна помощ, когато е очевидно, че такава е необходима. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.130 ГПК. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първата инстанция било образувано по предявен иск от Г. В. К. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от използваните изрази „лишен от свобода“ и „затворник в СЦЗ“ в постановление от 20.11.2024 г. по пр.пр. №16676/2024 г. Навел довод, че същите го оскърбили и нарушили презумпцията за невиновност без да е бил осъден с влязла в сила присъда и след като бил задържан, но не затворник. Посочил още, че според постановлението той не дал обяснения, а причина за това била липсата на назначен преводач. Отправил искане за присъждане на обезщетение в размер на 1 000 000 евро за периода от 20.11.2024 г. до 25.11.2024 г. С определение от закрито заседание на ищеца била предоставена правна помощ по реда на чл.95 ГПК, като му бил назначен служебен адвокат и му били дадени указания за уточняване на предявения иск. С оспореното пред въззивния съд определение от 22.10.2025 г. първостепенният съд отменил определението за предоставяне на правна помощ на ищеца Г. К. и прекратил производството по делото като недопустимо. Въззивния съд развил принципните съображения, че съгласно проведения в чл.2 ГПК принцип, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Посочил още, че задължение на съда е и извършването на служебна проверка за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните (чл.7 ГПК), доразвито в разпоредбите на чл. 129 и чл. 130 ГПК. Отбелязал, че с исковата молба ищецът претендирал ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България, като възложител на работата на конкретен магистрат – прокурор, който в кръга на служебните си задължения постановил конкретен акт (постановление), от който произтекли вредите, предмет на обезвреда. Приел, че наведените твърдения не попадали в изчерпателно и ограничително изброените хипотези за отговорност на Държавата за вреди от дейността на правозащитните органи по реда на специалния закон ЗОДОВ, поради което определил правната квалификация на предявения иск по чл.49 от ЗЗД. Позовал се на трайно установената съдебна практика, според която функционалният имунитет на магистратите бил с ограничен обхват и се проявявал в гражданската и наказателната им неотговорност за действията и актовете извършени и постановени в рамките на служебните им задължения, освен при извършено умишлено престъпление. Приел, че когато се търси обезщетение за служебни действия и актове на магистрати, искът бил допустим само при влязла в сила присъда или в хипотезите по чл. 124, ал. 5 ГПК. Направил извод, че дори употребената юридическа терминология и фактология в постановлението на прокурора от СГП да била неточна, ищецът не въвел твърдения процесното постановление да било постановено извън кръга на възложената работа и функции на магистрата, поради което намерил иска за недопустим. Заключил, че недопустимостта на производството обуславя извод за наличие на хипотезата на чл. 24, т. 2 ЗПП, според която правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя в случаите, когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. При тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК, за да бъде допусната до разглеждане частната касационната жалба е необходимо да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в определението си, те да са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Касационният съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. По отношение на формулираните въпроси следва да са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. В хипотезата на т.3, е необходимо разглеждането на въпросите да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поставеният от касатора въпрос „Какъв е пътят на защита при нарушен отказ от правосъдие“ е некоректно формулиран, предпоставящ незаконосъобразността на обжалвания съдебен акт преди разглеждането му по същество от касационната инстанция. Същият е неотносим към произнасянето на въззивния съд и е обоснован с несъгласието на страната с крайните изводи за недопустимост на производството. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване, а в конкретния случай липсва обосновка на направеното искане, съобразно посочените по-горе разяснения дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на разпоредбата на чл.130 ГПК е налице установена съдебна практика, която е ясна и не се нужда е от осъвременяване или изменение, поради което по поставения въпрос не са налице както общото основание за допускане на обжалването, така и соченото от страната допълнително такова по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По направеното искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: При проверка за наличие на предвидените в посочената разпоредба предпоставки, съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на задължението му да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите. В конкретния случай, съставът на Върховният касационен съд намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради неговата очевидна неправилност, по следните съображения: Задължение на съда, пред който делото е висящо, е да направи преценка за редовността на предявения иск и при установена нередовност да приложи разпоредбата на чл.129, ал.2 от ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция. При бездействие от страната или неизпълнение на дадените указания, съдът следва да върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК. Когато предявеният иск е нередовен, процесуалните действия свързани с указанията за отстраняване на констатираните пороци и предоставяне на възможност за уточняването му са предпоставка съдът да пристъпи към изпълнение на вмененото му от процесуалния закон (чл.130 ГПК) задължение за преценка на неговата допустимост. Същата се изразява в проверка налице ли са предвидените в закона положителни процесуални предпоставки за предявяването му, респ. налице ли са отрицателните процесуални предпоставки, които са пречка за разглеждането му. Липсата на която и да е от положителните предпоставки или наличие на която и да е от отрицателните, обуславя недопустимостта на производството и прилагане на неблагоприятните последици свързани с връщане на исковата молба и прекратяване на делото. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е изпълнил задължението си за пълна проверка на законосъобразността на оспореното пред него прекратително определение, обхващаща както проверка за законосъобразност на дадените на страната указания, така и за изпълнение на задължението по чл.129, ал.2 от ГПК. Съгласно разясненията дадени в ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС, производството по обжалване на определенията е уредено като пълен въззив, като съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Въззивната инстанция не е съобразила и трайно установената практика на ВКС (определение №4338/01.10.2024 г. по ч.гр.д. №2529/2024 г. на І г.о., определение № 4093/15.09.2025 г. по ч.гр.д. № 121/2025 г. на ІV г.о. и др.), според която функционалният имунитет на магистрата не изключва автоматично отговорността на държавата за вреди от постановен от него незаконосъобразен акт. Същият е пречка за предявяване на искове, когато правилата на функционалния имунитет са приложими, но не винаги наличието му изключва отговорността на държавата и противоправността на действията и бездействията на магистратите. Разяснено е още, че извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. В конкретния случай, въззивният съд повторил извършената от първостепенния съд преценката за допустимост на предявения иск по останалата нередовна искова молба, след отмяна на определенията за предоставяне на правна помощ и оставяне на исковата молба без движение. В същата липсва изложение на обстоятелствата на иска и конкретните твърдения, от които произтичат подлежащите на обезвреда вреди (какви действия/бездействия на прокурора са причинили увреждането; дали постановлението, в което са обективирани сочените от страната изявления е постановено по все още висящо производство или същото е приключило с влязъл в сила съдебен акт; вида и интензитета на търпените вреди), както и ясно формулирано искане до съда. Липсата на изложени конкретни фактически твърдения препятства възможността за определяне правната квалификация на иска, съответно за преценка на неговата допустимост. Крайният извод на въззивния съд за недопустимост на производството е очевидно неправилен и преждевременен, изведен по нередовна искова молба и в нарушение на процесуалните правила. С оглед на изложеното, обжалваното въззивно определение е неправилно и следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия за даване указания за отстраняване нередовностите на исковата молба и предоставяне възможност на страната да ползва правна помощ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение