Определение № 354 от 26.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2287/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. И. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С.Ч., против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1584 от 28. 06.2019 г., по в.гр.д.№ 3572/2018 г., в частта, с която след отмяна на решението на Софийски градски съд № 8383 от 12. 12. 2017 г., по гр. д. № 6562/2016 г. е отхвърлен предявеният от настоящия касатор, като ищец, срещу ЗК ”УНИКА”АД, гр.София пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ(отм.) за сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на получени травматични увреждания при пътно-транспортно произшествие на 25.07.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното и изплащане и е потвърден първоинстанционния съдебен акт в неговата отхвърлителна част за разликата над сумата от 60 000 лв. до пълния заявен размер обезщетение за неимуществени вреди от 150 000 лв., като в тежест на касатора е възложена отговорността за деловодните разноски, съразмерно на отхвърлената част на иска. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че общият лечебен и възстановителен период на ищеца е завършен за срок от 7-8 месеца, поради което и сумата 60 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент на понесените от него болки и страдания в резултат от процесното пътно- транспортно произшествие. Счита, че доколкото две години след непозволеното увреждане последният не е възстановил нито физическото си и душевно състояние, нито обичайния си начин на живот, определеното му обезщетение за обезвреда се явява крайно занижено и несъобразено със събраните по делото доказателства, вкл. констатациите на в.л. в изслушаната съдебно- медицинска експертиза. Посочено е още, че дори и решаващият съд да не е възприел заключението на специализираната медицинска експертиза относно настоящето състояние на ищеца, е бил длъжен да изложи мотиви за недостатъците му в съобразителната част на въззивния съдебен акт, а такива съждения,в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, вкл. и относно приетия обем неимуществени вреди липсват. Позовавайки се на общите принципи в практиката на Съда на Европейския съюз, като равно третиране, честност и предвидимост жалбоподателят, чрез процесуалния си пълномощник, застъпва тезата, че несъобразявайки лимитите на застрахователно покритие през процесния период, въззивният съд е нарушил последните, както и принципа за справедливост - основен при обезщетяване неимуществени вреди на телесно пострадал при пътно произшествие. В изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, към касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, доуточнени от състава на касационната инстанция в съответствие със задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. “ Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателствени средства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата?“; 2. “ Следва ли в мотивите съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, длъжен ли да даде отговор на същите ?“; 3. “ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението си, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли съдът да посочи значението им, съобразно конкретно установените факти по делото?“; 4. “При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да бъде съобразена възрастта на увредения, общественото му положение, интензитета на търпените болки и страдания?“; 5.“ Следва ли, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента, съдът да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, като съобрази нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“; 6. “За да е налице съпричиняване на вредата следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия, или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск ?“ За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС са цитирани решения по чл.290 ГПК, съответно: № 108 от 16.05.2011 г., по гр.д.№ 1814/2009 г. на ІV г.о. и № 324 от 13.07.2011 г., по гр.д.№ 378 /2009 г. на І г.о., относими към въпрос № 1; ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК: № 15 от 30.01.2015 г., по гр.д.№ 4604 / 2014 г. на ІV г.о., № 24 от 28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/2008 г. на ІІ г.о. и № 212 от 01.02.2012 г., по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о. за въпрос № 2; по гр.д.№ 3923/2017 г. за третия от поставените въпроси; ППВС № 4/ 1968 г. и решения по чл.290 ГПК: № 149 от 02.05.2011 г., по гр.д.№ 574/2010 г. на ІІІ г.о.; № 121 от 09.07.2012 г., по т.д.№ 60/2012 г. на ІІ т.о.; № 83 от 06.07.2009г., по т.д.№ 795/2008 г. на ІІ т.о.; № 1 от 26. 03. 2012 г., по т.д.№ 299/2011 г. на ІІ т.о. - за въпроси № 4 и № 5 и към въпрос № 6 - № 206 от 12.03.2010 г., по т.д.№ 35/2009 г. на ІІ т.о.; № 59 от 10.06.2011 г., по т.д.№ 286/2011 г. на І т.о. и № 98 от 24.06.2013 г., по т.д.№ 596/2012 г. на ІІ т.о. Насрещната по касационната жалба страна възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва и въведеното касационно основание, излагайки подробни съображения в подкрепа на тезата си за отсъствие на сочените пороци. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.), във вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния водач за пътно-транспортното произшествие, настъпило около 02:30 ч. на 25.07. 2015 г. на главен път ІІ-99, ( посока от [населено място] към [населено място]) за обезщетяване вредите на пострадалия -М. М.. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на увредения ищец общо на 70 000 лева, решаващият състав на въззивния съд е съобразил вида, броя, и характера на причинените му телесни травми, интензитета на породените от тях физически болки и душевни страдания, продължителността им, продължителността на лечебния и на възстановителния процеси, създадените му през този период битови неудобства, както и социално- икономическите условия за живот в страната и нормативно определените лимити на застрахователно покритие към релевантния за спора момент. Определеното обезщетение от 70 000 лева е намалено с приетото от първостепенния съд и споделено от състава на въззивната инстанция, като основано на закона и доказателствения материал по делото, Ѕ съотношение на съпричиняване на вредата от пострадалия по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД до размера на сумата от 35 000 лева. Счетено е, че приносът на М., в каквато насока е било и евентуалното защитно възражение на ответника, се изразява в съзнателно поемане на риска да пътува в моторно превозно средство,управлявано от водач във видимо пияно състояние и с това си поведение пряко и непосредствено е спомогнал за собственото си увреждане. При преценка конкретното поведение на увреденото лице Софийски апелативен съд е съобразил степента на алкохолно опиянение на водача на увреждащия л.а.“Фолксфаген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС] - Е. Р. А., която при установената с влязло в сила споразумение по чл.381 НПК, по н.о.х.д. № 1749/ 2016 г. на БРС концентрация от 2.40 на хиляда алкохол в кръвта е счел за ноторно видима от всички пътници в колата, вкл. и от ищеца. Съобразявайки, обаче, направеното от ответника признание на прекия иск за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца до размера на сумата 60 000 лв., която безспорно му е изцяло заплатена извънсъдебно, въззивната инстанция е счела, че до този размер исковата претенция се явява основателна, независимо от установените по делото факти за съпричиняване на вредата, предвид заявеното евентуално възражение, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД. С оглед приетата частична основателност на главния иск до размера на сумата от 60 000 лв., за основателна е счетена и акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че при задължения, произтичащи от непозволено увреждане, длъжникът-делинквент се смята в забава и без отправена му покана, считано от датата на увреждането- 25.07.2015 г.. Обстоятелството, че отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента е функционално обусловена от отговорността на последния, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че правилото на чл.84, ал.3 ЗЗД е приложимо и по отношение на ответника, като застраховател, и същият дължи лихва върху сумата от 60 000 лв., както причинителят на деликта - от датата на непозволеното увреждане. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за преценката на събрания по делото доказателствен материал. В случая първият от поставените въпроси, съобразно посоченият критерий не е правен, доколкото касае начина, по който въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е възприел фактите по делото и е изградил фактическите си изводи. Затова и този въпрос не обосновава общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно е, че въззивната инстанция въобще не е игнорирала заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза, макар да е посочила, че общият лечебен и възстановителен период е завършил за пострадалия в срок от 7-8 м., тъй като изрично е конкретизирала отделните остатъчни и все още невъзстановени физически последици от всяка една от получените телесни травми, съобразявайки констатациите на вещото лице за същите. Обосноваността на изведените от въззивната инстанция фактически изводи, въз основа на заключението на съдебно- медицинската експертиза, която касаторът оспорва, касае правилността на обжалваното въззивно решение и не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Въпрос № 2, освен, че е некоректен, предвид съдържанието на мотивите в обжалваното въззивно решение, по своята същност представлява оплакване за процесуално нарушение – неотразяване в съобразителната част на обжалвания съдебен акт решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд, като съд по съществото на спора, което дори и евентуално основателно не се свързва с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на обоснована обща предпоставка за достъп до касация, според цитираната по- горе задължителна практика на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационната жалба до разглеждането й по същество, без да бъдат обсъждани въведените от касатора допълнителни селективни основания. Поставените от касатора материалноправни въпроси № 3,№ 4 и № 5 в същността си се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД и въведеният с него принцип за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадал от деликт. Поради това и в съгласие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за правомощията на състава на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК, настоящият съдебен състав обобщава същите като общ правен въпрос, свързан с критериите за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Несъмнено, като включващ се в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото, този съставен въпрос притежава характеристиката на правен и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация. Недоказано по отношение на същия се явява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – т.11 от ППВС № 4/68 г. понятието „справедливост“ не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които следва да бъдат съобразени от съда при определяне размера на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди, причинени от деликт. Следователно, за да бъде справедливо обезщетението за неимуществените вреди на конкретното пострадало лице по см. на чл.52 ЗЗД, следва да бъде определен онзи точен паричен еквивалент на понесените от увредения физически болки, емоционални страдания, психически сътресения и битови неудобства, които са съпътстващи ежедневието му определен период от време. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, детерминиращо общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. С тази последователна съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е подложил на самостоятелен анализ събраните по делото доказателства, относими към фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ(отм.), взел е предвид и всички релевантни за определяне размера на обезщетението за обезвреда неимуществените вреди на ищеца конкретни обстоятелства, посочени и от първостепенния съд - травматичните увреждания на пострадалия и правната характеристика на всяко едно от тях на средна по тежест телесна повреда, продължителността от 7-8 месеца на общия лечебен и възстановителен период, съществуващите все още остатъчни негативни последици от понесените от увредения телесни травми и тяхното съотношение към прогнозите за пълното му физическо възстановяване,младата му възраст към датата на пътно-транспортното произшествие, социално-икономическите условия за живот в страната към същия този момент и нормативно определените нива на застрахователно покритие. Дори да се възприеме тезата на касатора, че последните са само изброени в мотивите на обжалвания съдебен акт, без да бъдат подробно анализирани, то предвид годината на непозволеното увреждане и определеният общ размер на обезщетението за обезвреда, явно е, че тези показатели са включени в съвкупната преценка на Софийски апелативен съд, относима към формиране критерия за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД. Отделен в тази вр. е въпросът, че според трайно непротиворечивата казуална практика на ВКС нормативно определените лимити на застрахователно покритие нямат самостоятелно, нито водещо значение за прилагане на критерия за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, а са само индиция за конкретните икономически условия в страната, които следва да бъдат отчетени с оглед паричния характер на обезщетяването, който в съответна степен определя и общественото разбиране за справедливост. Неоснователно е и позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че така въведеното допълнително селективно основание е останало неаргументирано, доколкото не е посочен съдебен акт на СЕС, като източник на твърдяното противоречие, което е достатъчно съображение за необсъждането му от състава на ВКС, то самото общо позоваване на принципите в практиката на СЕС, относима към обезщетяване телесните увреждания на пострадали от пътно- транспортни произшествия, е неточно, нито има твърдяното от касатора съдържание. Въпрос № 6, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и начина на определяне конкретната степен на приноса на увредения, е значим за изхода на конкретното дело и попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е твърдението за разрешаването му от Софийски апелативен съд в противоречие с практиката на ВКС Според формирана задължителна съдебна практика, обективирана в т.7 на ППВС № 17/63 г. и в т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, която е допълнена с последователната казуалната практика на ВКС, обективирана освен в цитираната от касатора съдебни решения и в служебно известните и безусловно споделящи се от настоящия съдебен състав актове по чл.290 ГПК на касационната инстанция: № 169 от 28.02.2012г., по т.д. № 762/2010 г. на ІІ т.о.; № 198 от 03. 02.2017 г., по т.д.№ 3252/2015 г. на ІІ т.о.; № 58 от 29.04.11 г., по т. д. № 623 / 2010 г. на ІІ т.о.; № 45 от 15.04.2009 г., по т.д.№ 525 / 2008 г. на ІІ т.о.; № 54 /22.05 2012 г., по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о.; № 44/26.03.13 г., по т.д. № 1139 /2011 г. на ІІ т.о.; № 33 от 04.04.12 г., по т.д.; № 172/11 г. на II т.о. № 151 / 12.11.2012 г., по т.д.№ 1140/11 г. на ІІ т.о.; № 67/ 15. 05. 2014 г., по т. д. № 1873/2013 г. І т.о.; № 66/ 1.06.17 г., по т.д.№ 650 / 2016 г. на І т.о. и мн.други, принос по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД – обективен елемент от съпричиняването, е налице когато с поведението си ( действие или бездействие) пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Затова и от значение за намаляване на обезщетението по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е съществуването на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина на последния. Кога това поведение – действие или бездействие, е рисково и дали е допринесло за увреждането подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна - делинквент или застраховател, а съдът е този, който следва да прецени степента на приноса за вредата на всеки един от участниците в пътния инцидент. Следователно релевантно за съпричиняването е само онова поведение на пострадалия, при което вредоносният резултат е следствие от действията или бездействията на последния, с които той обективно е създал предпоставки за настъпването му в някаква степен, улеснил е това настъпване или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск. Този принос всякога трябва да е изразен конкретно и да е доказан, а не предполагаем. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е взел предвид и обсъдил както безспорно установената с влязлото в сила споразумение висока степен на алкохолно опиянение на водача на увреждащото моторно превозно средство(2.4промила), така и заключението на съдебно медицинската експертиза, според което при такава степен на алкохолно опиянение, граничещо с тежка, говорът, координацията и реакциите на лицето, употребило алкохол са сериозно и видимо нарушени, независимо от индивидуалната поносимост към алкохола, т.е. при проявена нормална дължима грижа пострадалият би могъл да узнае този факт, поради което възприетото разрешение не е в отклонение от посочената съдебна практика. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК на ответната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл. 287, ал.1 ГПК деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение за осъществената правна защита и съдействие в размер на сумата 100 лв.(сто лева), определена по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във вр. с чл. 37, ал.1 от Закона за правната помощ. Водим от горното,настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС