Определение № 538 от 07.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5018/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба вх. № 61092/27.06.2023 г. от ищеца Г. В. Г. срещу определение № 6826/02.06.2023 г. по ч.гр.дело № 2416/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 27549/18.10.2022 г. по гр. дело № 12946/2022 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото като недопустимо. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към жалбата се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност поради потвърждаване на обжалван акт с мотиви, които не съществуват в правния мир и това е особено тежко нарушение на закона. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на СРС за продължаване на процесуалните действия по предявения иск. Ответникът по частната жалба „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Надежда П., в писмен отговор счита подадената жалба за недопустима и моли същата да не бъде допусната до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Производството по гр. дело № 12946/2022 г. на Софийски районен съд е образувано по предявен иск от Г. В. Г., чрез адв.А. Г. срещу ответника „Топлофикация София” ЕАД с правно основание чл.270,ал.2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена на 21.04.2020 г. по ч.гр.дело № 12681/2020 г. по описа на Софийски районен съд, по заявление на „Топлофикация София“ ЕАД срещу Г.. В хода на производството е установено, че между страните има висящо гр.дело № 557/2021 г. по описа на Районен съд – Ловеч, с предмет предявени искове от „Топлофикация София” ЕАД срещу Г. Г. с правна квалификация чл.422,вр.чл.415 ГПК за установяване на вземания за неплатена топлинна енергия, дялово разпределение и мораторни лихви, предмет на атакуваната заповед за изпълнение. По делото пред Районен съд – Ловеч Груев е предявил възражение за нищожност на тази заповед за изпълнение. Предвид посоченото, Софийският районен съд с определение № 27549/18.10.2022 г. е прекратил производството по делото, позовавайки се на идентичност на предмета на двете дела. Определението на Софийски районен съд от 18.10.2022 г. по гр.дело № 12946/2022 г. е потвърдено с обжалваното пред настоящия състав определение на Софийски градски съд от 02.06.2023 г. по ч.гр.дело № 2416/2023 г. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.270,ал.2 ГПК може да се иска прогласяване на нищожност не само на изрично посочените в текста съдебни актове – решения, но и на останалите актове на съда – определения и разпореждания, включително и такива за издаване на заповеди за изпълнение по чл.410 и чл.417 ГПК. Прието е, че независимо от вида на съдебния акт, на чиято нищожност страната може да се позове – чрез иск или възражение, предпоставка за надлежното му предявяване е актът, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, да е окончателен/т.е. да е влязъл в сила/ – да е изчерпан редът за защита по пътя на инстанционния контрол. Прието е, че в случая от данните по проведеното пред Ловешки районен съд производство е установено, че ищецът е упражнил правото си да подаде възражение в срока по чл.414 ГПК срещу издадената срещу него заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 21.04.2020 г. Във връзка с възражението е образувано и висящо/към момента на произнасянето на СРС/ исково производство по чл.422,ал.1, вр.чл.415, ал.1 ГПК. Посочено е, че според съдебната практика в това производство жалбоподателят в качеството на ответник следва да изчерпи всички възражения срещу установителния иск за вземанията по чл.422 ГПК, включително тези за нищожност на актове, постановени в заповедното производство, в случая по чл.410 ГПК. Прието е, че исковото производство е продължение на заповедното производство и поради обстоятелството, че окончателен съдебен акт в производството по чл.422 ГПК не е постановен, производството пред СРС е било недопустимо заведено на това основание. Съдът е приел, че влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. Посочил е, че искът по чл.270, ал.2 ГПК цели отпадане на силата на пресъдено нещо, респективно изпълнителната сила, с която влезлият в сила съдебен акт обвързва страните по делото. Прието е, че доколкото исковият ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожни съдебни актове, тя може да бъде реализирана едва след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. Тъй като към момента на подаване на исковата молба инстанционният ред за решаване на спора не е бил изчерпан е формиран извод за недопустимост на производството пред СРС. По правния въпрос: В изложението жалбоподателят сочи единствено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Това основание в случая не се установява. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Софийски градски съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че решаващите правни изводи на въззивната инстанция са в съответствие с практиката на ВКС/ напр. определение по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 114 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. на ВКС, II г. о. и др.). Според същата практика заповедта за изпълнение няма характера на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор. Влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. С оглед на това, нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на пресъдено нещо, респективно изпълнителната сила, с която влезлият в сила съдебен акт обвързва страните по делото. Доколкото исковият ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожни съдебни актове, тя може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение