Определение № 728 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Ч. срещу решение № 92 от 28.02.2020г. по гр. дело № 403/2019г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав, с което е отменено решение № 196/14.01.2019г. по гр. дело № 64/2017г. на Районен съд-Пирдоп и вместо него е постановено ново решение, с което на основание чл. 127, ал. 2 СК упражняването на родителските права по отношение на децата Ц. Е. Х., род. на 09.02.2008г., и Е. Е. Х., род. на 23.11.2009г., е предоставено на техния баща Е. Ц. Х., постановено е децата да живеят при бащата, определен е режим на лични отношения на майката – касатор с децата и майката е осъдена да заплаща на всяко от децата месечна издръжка в размер на 152. 50 лв.. Със същото решение е реализирана отговорността на Е. Ч. за съдебни разноски, като й е възложено да заплати по сметка на Софийски окръжен съд сумата 282 лв. – държавна такса за въззивното обжалване, инициирано от другия родител. Касаторът Ч. поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо поради невнесена държавна такса по въззивната жалба и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Моли то да бъде обезсилено или отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца да бъде предоставено на нея. Моли да й бъдат присъдени направените по делото съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Вероятната недопустимост произтича, според касатора, от неизпълненото от другата страна указание на съда за отстраняване нередовността на въззивната й жалба, състояща се в неплатена държавна такса по последната, при което въззивният съд вместо да върне въззивната жалба като нередовна е разгледал същата и е постановил по нея въззивно решение. Очевидната неправилност произтича според Ч. от съществуващото противоречие между приетите по делото доказателства и установените от въззивния съд факти, обуславящи необосноваността на въззивното решение и противоречието му с материалния закон при обсъждане на критериите, изведени от задължителната съдебна практика, въз основа на които се преценява предоставянето на упражняването на родителските права, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974г. по гр.д.№3/1974г.. Ответникът по касационната жалба - Е. Ц. Х., подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество счита, че касационната жалба е неоснователна. Твърди, че е заплатил дължимата държавна такса по въззивната си жалба, като прилага заверено копие от вносен документ за това, сочейки че не му е известно защо оригиналният платежен документ не се намира по делото. Поддържа също, че въззивното решение не е очевидно неправилно, нито въобще неправилно, подчертавайки, че изложението на основанията за допускане на касационния контрол съвпада напълно с изложението в касационната жалба, т.е. не се прави никаква разлика между основание за допускане на касационно обжалване и основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по молби с правно основание чл. 127, ал. 2 СК /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК/, т.е. същата е процесуално допустима. Предмет на настоящото производство по спорна съдебна администрация са молби на двамата родители на малолетните деца Ц. и Е. относно определяне на местоживеенето на децата, предоставяне на упражняването на родителските права, личните отношения с децата и издръжката им. Въззивният съд е приел за установено, че по време на съвместното съжителство на страните, на 09.08.2008г., е родено детето Ц., който към момента на постановяване на въззивното решение е на 12 години, а на 23.11.2009г. е родено детето Е. - на 10 години към датата на въззивното решение, които са отглеждани заедно от двамата родители в собственото на мъжа жилище в [населено място] /семейно жилище/ до момента на тяхната раздяла през м. ноември 2016г.. След този момент и до настоящия момент децата продължават да живеят в семейното жилище, с баща си, подпомаган от своите родители, тъй като майката го е напуснала и заживяла на съпружески начала с друг мъж. Анализирайки критериите, въз основа на които се преценява предоставянето на упражняването на родителските права спрямо непълнолетни деца, посочени в ППВС № 1/12.11.1974г. по гр. д.№ 3/1974г., Софийски окръжен съд е заключил, че голям е делът на родителските качества – личността на родителите, тяхното образование, култура, мироглед и способност да възпитават децата. Изтъкнал е, че от заключенията на единичната и тройна психологическа експертиза и от изслушването на децата пред първоинстанционния съд, се установява накърнен авторитет на майката пред децата и тяхно критично отношение към нея, който факт, независимо от причините за настъпването му, обуславя по-трудно и с по-голяма съпротива възприемане на възпитание и напътствия от лице, неползващо се с доверие и авторитет в очите на децата, което те не уважават. Заключил е въз основа на анализираната и цитирана във въззивното решение практика на ВКС по чл. 290 ГПК, че в конкретния случай доказаното от психологическите експертизи наличие на родителско отчуждение на двете деца спрямо майката, не е решаващо при преценката на кого от двамата родители следва да се предостави упражняването на родителските права, тъй като тази преценка следва да се извърши след комплексен анализ на всички обстоятелства по делото и при отчитане на най-добрия интерес на децата. Съобразил е и, че в конкретния спор нито се твърдят, нито се установяват, обстоятелства, навеждащи на негативна оценка на родителските качества на бащата, вкл. не е твърдяно и не е установено създаване на пречки от страна на бащата за осъществяване на личните контакти между децата и майката. Въззивният съд е отчел в полза на бащата при преценката за предоставяне упражняването на родителските права възрастта на децата, техният пол и привързаността им към него. Посочил е, че съгласно поясненията към т. ІІ, б. „ж“ ППВС № 1/12.11.1974г. по гр. д.№ 3/1974г., децата във възраст към пълнолетието, особено момчетата, могат да се нуждаят от непосредствен надзор от бащата, а в случая Ц. и Е. са съответно на 12г. и 10г., т.е. изминала е по-голяма част от времето между тяхното раждане и пълнолетието им, при което не може да се приеме, че възрастта им е „ниска“ по смисъла на горепосоченото ППВС, за да обуславя предоставяне на упражняването на родителските права на майката. Съобразил е, че през последните три години децата се отглеждат именно от бащата, а с оглед предстоящото навлизане в пубертета, те ще имат все по-голяма нужда от бащина подкрепа и съответстващ на пола им модел на поведение. Установил е въз основа на социалните доклади, заключенията на психологическите експертизи и изслушването на децата пред съда, категорична привързаност на Ц. и Е. към баща им и категорично предпочитание да останат да живеят при него. При изслушването на децата от първоинстанционния съд, присъствалият социален работник е заявил, че те са „спокойни и откровени“, поради което според окръжния съд не може да се постави под съмнение тяхната искреност, както и не може да се счита, че желанията им са резултат на конфликта на лоялност, в който са въвлечени. Въззивният съд е приел, че и по критериите: помощ на трети лица и жилищно-битови и материални условия на живот, бащата превъзхожда майката. Счел е за установено от всички приети в процеса доказателства /социални доклади и др. писмени доказателства, свидетелски показания/, че бащата се ползва с подкрепата на своите родители, които са реално ангажирани с отглеждането на децата в негово отсъствие, докато връзките на майката с нейните родители са били дълго време прекъснати, а „емоционалната връзка на децата с бабата и дядото по майчина линия … е в процес на изграждане, тъй като децата не са контактували въобще с тях до месец март 2017г.“, респ. няма данни за осъществявана от тях подкрепа в отглеждането им, докато са при майката. Материалните условия на живот при двамата родители Софийски окръжен съд е обследвал единствено като допълнителен, нерешаващ, критерий, заедно с останалите законови критерии. Посочил е, че понастоящем двете малолетни деца се отглеждат в жилище – собственост на бащата, в което е обособена самостоятелна детска стая, обзаведена подходящо, която се ползва от децата. Майката живее в жилище – собственост на бащата на новия й съжителник А. Т., в което има три самостоятелни спални, една от които е обособена и обзаведена с нови мебели за Ц. и Е.. В това жилище има обособена друга самостоятелна стая за сина на А. Т., а в същото жилище живее и бащата на А. Т. /собственик на къщата/. Въз основа на превеса на бащата по горепосочените критерии, при равни за двамата родители други критерии по смисъла на ППВС № 1/12.11.1974г. по гр. д.№ 3/1974г.: морално-възпитателски качества на родителите, причина за раздялата на родителите, реално полаганите грижи, отношение на родителите към децата и желанието на родителите за отглеждане и възпитаване на децата, както и най-вече при зачитане на законоустановения висш интерес на децата, решаващият съд е обосновал предоставянето на упражняването на родителските права спрямо малолетните Ц. и Е. на бащата, като при последния е определил тяхното местоживеене. Посочил е, че опасностите и потенциалните вреди, които биха настъпили за децата при промяна на сегашното състояние са многоаспектна категория /от една страна задълбочаващото се отчуждение на децата от майката, ако те останат да живеят при бащата и от друга страна застрашеното емоционално равновесие и възпитание, ако насилствено, против тяхното желание, заживеят при майката, която е с негативен авторитет пред тях и живее заедно освен с новия си съжителник, но и с други непознати за децата лица/, която следва да се отчита за всеки конкретен случай при зачитане най-добрия интерес на децата по смисъла на §1, т. 5 ДР ЗЗДет., който налага те да останат при бащата. Противното би причинило единствено вреда на децата, без да е в състояние да възстанови и укрепи връзката на децата с майката. В горепосочената конекситетна връзка въззивният съд е осъдил майката да заплаща ежемесечна издръжка за всяко дете в размер от 152.50 лв. и е определил режим на лични отношения между майката и децата. Касаторът не се е позовал на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, а и не е поставил какъвто и да било материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за конкретното дело. Такъв не може да бъде изведен и съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационно производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Релевираните от Е. Г. Ч. доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение, произтичаща от неотстранена нередовност на въззивната жалба на другия родител, а именно невнесена държавна такса по нея, освен че са неоснователни, не са в състояние да осъществят основанието за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК /вероятна недопустимост/. Невнесена държавна такса по въззивна жалба не води до порок на постановеното по нея въззивно решение. В случай, че това задължение на въззивника към държавата остане неизпълнено, то ще бъде реализирано от допусналия този пропуск магистрат, който ще следва да попълни пасива в държавния патримониум. По конкретното дело, в самото въззивно решение, съдебният състав е възложил задължението за заплащане на държавната такса по въззивната жалба на загубилата делото страна, посочвайки като бенефициер на плащането - Софийски окръжен съд. Прилагането на нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, въпреки несторена от насрещната страна деловодна разноска, в случая за държавна такса по въззивната жалба, по никакъв начин не може да обуслови извод за недопустимост на въззивното решение, а единствено за неправилност в тази негова част досежно разноските. Нередовността на исковата молба е различен недостатък от нередовността на въззивната жалба, като само първата би могла да обуслови недопустимост на постановено въззивно решение /вж. т. 4 ТР № 1/2001г. от 17. 07. 2001г. по т. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС вр. с т. 5 ТР № 1 от 09. 12. 2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Поради гореизложеното не е налице вероятност атакуваното въззивно решение да е недопустимо. Не е осъществено и другото релевирано основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност не са налични при атакуваното решение, а и изложените от касатора доводи в тази връзка не биха могли да са релевантни по отношение на твърдяната очевидна неправилност като основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Независимо от това, следва да бъде посочено, че въззивното решение е съобразено със задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974г. и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г.о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г.о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г.о. и др./, според които предоставянето на упражняването на родителските права и мерките следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуването на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е да се извърши цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Съобразявайки всички правнозначими горепосочени обстоятелства /възпитателски качества и морален облик, вкл. накърнения и негативен авторитет на майката у децата, който е резултат и от собствените й действия отпреди и след раздялата й с бащата; действително предприетите родителски грижи като вид, продължителност и ефективност; възрастта и пола на децата - момчета на 10г. и на 12г., силно емоционално привързани едно към друго; привързаността им към бащата, от който не са се делили от раждането си, необусловена от целенасочено отчуждаване от майката по вина на отглеждащия родител, а от сигурността и спокойствието, които осигурява бащата при отглеждането на децата с помощта на своите родители, особено след като майката е заживяла с друг мъж и с близки на последния, предпочитайки тяхното семейство, и от сериозността и авторитета на бащата като родител, който не глези и не удовлетворява капризи; социалното обкръжение на децата при бащата, излъчващо изцяло позитивната атмосфера на сигурност, обич и разбирателство в разширеното му семейство, включващо собствените му баба и дядо по бащина линия, които активно подпомагат отглеждането и възпитанието на децата от самото им раждане; отличните към момента на приключване на устните прения жилищно – битови и други материални условия на живот при бащата – собственик на семейното жилище, при съпоставянето им с обкръжението на майката, която живее с новия си съжителник и неговите баща и малолетен син в жилище, което е собственост на бащата на съжителника, и категорично изразеното желание на двете момчета да живеят при баща си в семейното жилище, където „са си само тримата“, съчетано с категорично изразеното нежелание да заживеят при майката и новото й семейство/, изцяло в съответствие със задължителните разрешения на ППВС № 1 от 12.11.1974г. и решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивният съд е преценил, че в интерес на двете малолетни деца е предоставянето на упражняването на родителските права на бащата. Този извод е изграден на базата на всички установени с приетите по делото доказателства /писмени и гласни/ правнозначими критерии по смисъла на горепосоченото ППВС, оценени комплексно и взаимосвързано. Установеното в процеса родителско отчуждение на децата спрямо майката от съдебните експерти – психолози е съобразено от решаващия съд, макар съгласно т. V ППВС № 1 от 12.11.1974г. това обстоятелство да е от значение за изменение на мерките относно упражняването на родителските права, но не и при първоначално определяне на предоставянето на родителските права, освен като елемент от съвкупността от фактори, от значение при определяне на родителския капацитет. То е ценено като негативна оценка за възпитателските качества на бащата, доколкото децата имат нужда от нормално общуване и с двамата си родители, към които да имат позитивно отношение, за да се изградят като пълноценни личности. При съпоставката обаче на всички горепосочени правнозначими критерии за определяне на кой от родителите да бъде предоставено упражняването на родителските права, превесът е в полза на бащата, като въззивният съд е процедирал съобразно задължителните разрешения в горепосоченото ППВС, изцяло в защита на интереса на малолетните деца. Следва да бъде подчертано, че правнорелевантно в производствата по чл. 127, ал. 2 СК и чл. 59, ал. 9 СК е родителското отчуждаване спрямо майката, което е по вина на бащата, но не и ако отчуждаването е настъпило по вина на майката, напр. заради създаден от самия нея негативен образ у децата й. Разбира се при изменение на обстоятелствата, на основание чл. 59, ал. 9 СК, за майката съществува правна възможност да получи упражняването на родителските права, в която хипотеза от значение ще бъде и задълбочаването на родителското отчуждение на децата спрямо нея в съдържанието му според т. V ППВС № 1 от 12.11.1974г, особено ако бащата възпрепятства изпълнението на определения й от съда режим на лични отношения с децата. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство, Е. Х. има право на съдебни разноски пред касационната инстанция, но тъй като липсват доказателства за реално сторени такива, съдебни разноски в негова полза не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,