Определение № 4675 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Р. М. от гр. Бургас, действащ чрез адвокат Д. Г., против въззивно решение № 213 от 12.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 213/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 155/13.02.2024 г. по гр. дело № 714/2023 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск против Прокуратурата на Република България за осъждането й да му заплати сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение като обвиняем по досъдебно производство № 310/2003 г. на ОСлО при ОП-Бургас №280/04 по описа на НСлС, ДП №1920/2012 г. по описа на БРП, за извършени престъпления по чл. 159, ал. 2 от НК, чл. 155, ал. 1 от НК и чл. 155, ал. 5 от НК, прекратено спрямо ищеца с постановление от 19.12.2017 г. на прокурор при РП - Бургас, ведно със законната лихва, считано от 07.04.2004 г. до окончателното плащане.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основанията, посочени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В своето изложение касаторът е формулирал въпроси, по които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си и че те са обусловили правните изводи на съда, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да постанови решение, противоречащо на Тълкувателно решение № 5 от 21 май 2018 г., постановено по тълкувателно дело № 5/2017 на Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд (ВКС)?

2. Допустимо ли е съдът да приема, че е достатъчно да се връчи на защитника акт, с който се прегражда развитието на производството, при условие, че обвиняемият има самостоятелни права?

3. Отговаря ли на принципа на справедливостта, провъзгласен в задължителната практика на ВС и BKC - ППВС №4 от 23.12.1968 година и т. 11 от ТР №3/23.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева?

Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 07.04.2004 г. е образувано предварително производство № 310/2003 г. на ОСлО при ОП-Бургас, № 280/04 г. по описа на НСлС, ДП № 1920/2012 г. по описа на РП-Бургас, което се е водило срещу множество лица за склоняване към проституция, държане без разрешително на огнестрелни оръжия и участие в организирана престъпна група с користна цел. В хода на разследването са привлечени в качеството на обвиняеми в съучастие ищецът А. М. и други лица, като А. М. е привлечен по досъдебното производство като обвиняем за извършени престъпления по чл.159, ал. 2 от НК, чл.155, ал. 1 от НК, чл.155, ал. 5 от НК и чл. 321, ал. 2 вр. чл. 20 от НК. Съдът е установил, че делото е било внесено от прокурора с обвинителен акт спрямо привлечените лица в съда, но е върнато на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения като по-късно с прокурорско постановление от 03.06.2011 г. на А. М. са повдигнати общо четири обвинения за извършени престъпления по чл. 155, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и едно обвинение по чл. 155, ал. 5, т. 2 вр. ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 от НК. Съдът е установил и следните факти: с постановление от 12.04.2012 г. на прокурор при БОП наказателното производство е частично прекратено спрямо ищеца за престъплението по чл. 321, ал. 2 вр. чл. 20 от НК и относно по-тежко наказуеми квалифицирани състави и досъдебното производство изпратено по компетентност на РП – Бургас; че с постановление от 16.12.2013 г. на прокурор при БОП е частично прекратено наказателното производството спрямо А. М. за част от престъпленията по чл. 155 от НК, а окончателно наказателното производство по отношение на ищеца е прекратено с постановление от 29.12.2017 г. на прокурор при РП - Бургас с указания, че подлежи на обжалване в седмодневен срок от получаването му пред Бургаския районен съд. Съдът е констатирал, че по делото е приложено съобщението за окончателно прекратяване на наказателното производство, което е връчено на защитника на А. М. в досъдебното производство - адвокат Д.Т. на 11.01.2018 г., а на 16.01.2018 г. е връчено на съсед Р.. Посочил е, че в съдебно заседание ищцовата страна не е оспорила получаване на постановлението за прекратяване на 16.01.2018 г., но е възразила, че постановлението за прекратяване на наказателното производство влиза в сила след като изтече срока за обжалване по отношение на всички обвиняеми лица или 23.04.2018 г. Въззивният съд е маркирал, че по делото са събрани свидетелски показания относно състоянието на тревога и потиснатост на ищеца по време на продължителния процес като от правна страна е приел, че предявеният иск се основава на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ като доказани са изискуемите за възникване на материалното право на обезщетение предпоставки - ответната прокуратура е повдигнала и поддържала обвинение против ищеца в продължение на 14 години за тежки умишлени престъпления като наказателното производство е било прекратено на сочените в закона основания. Съдът е посочил, че тежестта на повдигнатите обвинения, общата продължителност на разследването и интензитета на наказателното преследване - предявяване на нови и по-тежки обвинения, обуславят създаване на обстановка на несигурност за бъдещето, страх от осъждане на сериозно наказание – т. е. вредите, преценени в контекста на критериите по чл. 52 ЗЗД за справедливост на обезщетението, позволяват определяне на обезщетение в рамките на 10 000 лв. В същото време съдът е посочил, че правото на обезщетение по реда на ЗОДОВ, ако лицето е понесло вреди от незаконното обвинение, възниква с влизане в сила на постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство. Съдът е отбелязал, че на основание чл.180, ал. 3 НПК книжата за връчване на обвиняемо лице могат да бъдат връчени на защитник, поради което, в настоящия случай е приел, че връчването на постановлението на адв. Д.Т. на 11.01.2018 г. за редовно, като е съобразил и позицията на страната, изразена в съдебно заседание на 26.01.2024 г. Предвид така приетото, въззивният съд е достигнал до извода, че от деня, следващ влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, възниква материалното право на ищеца за вземане за обезщетение на вредите съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което на основание чл. 110 ЗЗД вземането му се погасява с общата петгодишна давност или на 19.01.2023 г. По повод направените възражения, че правото на ищеца става изискуемо от деня, следващ влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство по отношение на всички останали обвиняеми лица, съдът е приел същите за неоснователни, тъй като подобна теза противоречи на личния характер на наказателната отговорност като процесуалният наказателен закон не допуска правото на обжалване на обвиняемия да бъде поставено в зависимост от правни и фактически действия на други лица в наказателния процес. Единствените условия за неговото упражняване са правния интерес и спазване на законния срок. Ето защо според въззивния съд искът, предявен на 13.04.2023 г. пред Бургаския окръжен съд, е предявен след изтичане на погасителната давност и защитното възражение на ответната страна, направено с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, се явява основателно. Обжалваното решение е прието за правилно и е потвърдено.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т. е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Първият посочен по-горе въпрос, поставен в изложението на касатора, е неотносим в настоящото производство доколкото посоченото от касатора Тълкувателно решение № 5 от 21 май 2018 г., постановено по тълкувателно дело № 5/2017 на ОСНК, касае съдебната фаза на наказателното производство относно момента на влизане в сила на присъдите и решенията съгласно разпоредбата на чл. 412, ал. 2 от НПК. Спрямо този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, тъй като посочената съдебна практика няма отношение към предмета на спора – респ. – въззивният съд не е дал отговор на подобен въпрос.

Що се отнася до посочения в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК втори въпрос на касатора-ищец следва да се отбележи, че този въпрос се явява въпрос по фактите, а не по правото, и би могъл да получи отговор единствено при допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Доводите на касатора-ищец, изложени в тази връзка, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които се проверяват в производството по чл. 290 ГПК, но същите са извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК. Предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК са правните разрешения на втората съдебна инстанция, но не и дали те са законосъобразни. Съответствието на въззивния съдебен акт със закона (материален или процесуален), вкл. неговата обоснованост са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но са без всякакво значение при селектирането й.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касация по третия посочен от касатора въпрос. Тук следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил единствено в мотивите си какъв размер на обезщетението за вреди по ЗОДОВ би се явявал справедлив при изложените от ищеца факти, но решение по този въпрос не е формирано, тъй като съдът е отхвърлил иска като погасен по давност. Крайният извод на съда по изхода на спора не е свързан с отговор на така формулирания въпрос.

Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, същото само формално е вписано в изложението от касатора. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална или е погрешна.

Не е налице и въведената от касатора очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, свеждаща се само до квалифицирани състави на неправилност (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти), каквито не са осъществени по настоящото дело.

Поради липса на общо годно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК касационен контрол на обжалваното въззивно съдебно решение следва да се откаже.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение