Определение № 4010 от 12.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2234/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 34 от 26.01.2023 г. по в. гр. д. № 441/2022 г. на Ямболския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 36/11.08.2022 г. по гр. д. № 43/2021 г. на РС-Тополовград, е допусната делба на седем земеделски земи в землището на [населено място], [община], съставляващи поземлени имоти с идентификатори №...; №...; №...; №...; №...; №...; №..., между наследниците на Стана Х. Г., починала през 1952 г., като искът за делба на тези имоти е отхвърлен по отношение на Д. Б. С. и Кула К. Й.. Със същото решение е допусната делба и на четири земеделски земи, останали на същите съделители в наследство от И. М. С., починал през 1924 г., съставляващи поземлени имоти с идентификатори №..., №..., №... и №.... Въззивният съд е съобразил действащия към момента на смъртта на общия наследодател И. Закон за наследството от 1889 г. с изменението му от 1906 г. Съобразена е разпоредбата на чл.21, ал.3, изр.2, съгласно която когато наследниците са от мъжки и женски пол, тогава частта на низходящите от мъжки пол е два пъти по-голяма от частта на наследниците от женски пол. Съобразена е и разпоредбата на чл.38 от същия закон, според която ако подир умрелия съпруг са оставени три и повече деца от разен пол, частта на преживелия съпруг е равна на частта на дете от мъжки пол. Прието е, че И. М. С. е оставил един син М., три дъщери – Дяна, С., Е., и преживяла съпруга – Стана, при което квотите на тези наследници са по 2/7 за сина М. и за преживялата съпруга Стана и по 1/7 за дъщерите Дяна, С. и Е.. Съобразена е смъртта на преживялата съпруга Стана, настъпила през 1952 г., както и обстоятелството, че освен четирите деца от И., тя е оставила преживял втори съпруг Х. и син от втория си брак – Г.. Съобразено е, че преживелият съпруг Х., след смъртта си, е оставил дъщеря от първия си брак – М., както и син от втория брак – Г.. Като е съобразил последващите наследствени правоприемства, съдът е определил квотите на съделителите по настоящото дело спрямо всеки от общите наследодатели. За да изключи от делбата Д. С. и Кула Й., въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗН и е приел, че първата няма наследствен дял, тъй като е съпруга на И. Г. С., който е починал преди своята пряка наследодателка С. И. С., дъщеря на общата наследодателка Стана Х. Г., а втората е съпруга на П. К. Й., който е починал преди своята пряка наследодателка Е. И. К., дъщеря на общата наследодателка Стана Х. Г.. Прието е обаче, че Д. С. и Кула Й. правилно са включени като съделители в делбата, защото са посочени като ответници в исковата молба и едва с решението си съдът преценява дали те имат права в имотите или не. Участието им в производството по делото не прави решението на първата инстанция недопустимо. Прието е, че при първоначалното разглеждане на делото от Ямболския окръжен съд е бил назначен особен представител на съделителя С. И. С. след изпълнение на процедурата по чл.47, ал.6 ГПК. С постановеното решение по това дело - в. гр. д. № 444/2020 г., Ямболският окръжен съд е обезсилил първоначално постановеното от Тополовградския районен съд решение за допускане да делбата и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда със задължителни указания на особения представител на ответника С. И. С. да бъде връчен препис от исковата молба с приложенията по реда на чл. 131 от ГПК. Новото разглеждане на делото под № 43/2021 г. в районния съд е започнало именно с това действие на съда – на ответника С. И. С., чрез особения му представител адв. Х., е връчен по реда на чл. 131 от ГПК препис от исковата молба и приложенията, но отговор от този ответник не е постъпил. Прието е за неоснователно възражението на ответника Г. И. С., че наследодателката на страните по исковата молба и по удостоверението за наследници Стана Х. Г. и наследодателката по решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ Стана И. М. са различни лица. Съдът се е позовал на представеното от ищците удостоверение за идентичност на лице с различни имена № 0187/16.03.2022 г., издадено от [община], за това, че Стана Х. Г., родена на 20.08.1888 г. и имената Стана И. М. са имена на едно и също лице. Обсъдена е и представената от ищеца Х. К. Й. нотариално заверена на 15.02.2022 г. декларация, според която имената на Стана И. М. и Стана Х. Г. са имена на едно и също лице – неговата баба. Прието е, че във връзка с установяване факта на идентичност на имената на наследодателката по делото е разпитана като свидетел, посочен от ответника Г. С. - кметския наместник на [населено място] И.. Според съда показанията на тази свидетелка са без значение за спора, тъй като същата потвърждава за издадено удостоверение за идентичност на имена от кметство [населено място], а обсъденото по-горе доказателство, представено по делото, е издадено от [община]. Самата свидетелка заявява, че е насочила наследниците да се снабдят с документа от [община]. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Г. И. С.. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като не са били изпълнени указанията на Ямболския окръжен съд, дадени с първоначалното решение по делото, че Д. Б. С. и Кула К. Й. не са наследници на общите наследодатели И. М. С. и Стана Х. Г. и не трябва да бъдат конституирани като ответници в съдебната делба. Участието в делбата на ответници, които не са пасивно легитимирани, водели до недопустимост на въззивното решение. На следващо място – въпреки указанията на Ямболския окръжен съд, при повторното разглеждане на делото районният съд не допуснал и не призовал на разпит свидетелите Н. М. Н. и И. Ж. М., които дали показания при първоначалното разглеждане на делото в районния съд. Същевременно по второто дело районният съд подробно обсъдил техните несъществуващи показания, а не обсъдил показанията на реално разпитаните свидетели на 26.04.2021 г. Не били обсъдени и оспорванията на документи, касаещи идентичност на лица с различни имена, които не били връчени на ответниците, а били представени само на съда. Изложеното водело до извод, че решението на РС-Тополовград страдало от липса на мотиви по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК. Въззивното решение също било недопустимо поради липса на мотиви. И на последно място – при повторното разглеждане на делото ответникът С. И. С. следвало отново да бъде призован на посочения в исковата молба постоянен адрес и едва впоследствие да му бъде назначен особен представител. Правата на този ответник отново били нарушени, тъй като той не бил призован нито веднъж по делото, а действащият от негово име особен представител не бил определен с изричен акт на първоинстанционния съд при повторното разглеждане на делото и се явил на едно единствено съдебно заседание. По този начин ответникът не бил нито надлежно уведомен, нито надлежно представляван. Така и въззивният съд изцяло игнорирал нормата на чл.47, ал.6 ГПК. По изложените съображения жалбоподателят иска въззивното решение да бъде прогласено за нищожно или да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост и делото да се върне на районния или на въззивния съд със задължителни указания по прилагането на закона. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС - решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о. и решение № 145 от 23.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1018/2010 г., I т. о., което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Повтарят се накратко оплакванията, които жалбоподателят свързва с виждането си за недопустимост на въззивното решение, липса на мотиви и нарушаване на правата на участие в процеса на съделителя С. И. С.. Ответниците Л. Д. Д., М. Д. Т. и Е. Г. Д. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Останалите ответници не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускането й до разглеждане по същество. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, затова не може да се допусне касационното му обжалване на основанията по чл.280, ал.2, предл.1 и 2 ГПК. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение – в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК; решение № 100 от 7.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2882/2018 г., I г. о. Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. / ППВС 1/1985 г. т. 9 /. Извън тези хипотези е недопустимо и решението, което не е съобразено с прогласения в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало в гражданския процес – постановено е извън предмета на иска, очертан с неговото основание /фактите, на които ищецът основава своето право / и петитума - решение № 72 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3673/2021 г., I г. о. Посочените пороци в настоящия случай не са налице. Участието в производството по делото на лицата Д. Б. С. и Кула К. Й. не опорочава съдебното решение, тъй като в исковата молба се твърди, че те са съсобственици на делбените имоти и от тази гледна точка те са надлежни страни в процеса. Указанията, дадени с първото въззивно решение, е за проверка на тяхната материалноправна легитимация, което съдът е извършил. С обжалваното въззивно решение съдът е отхвърлил иска за делба по отношение на тях, отчитайки въз основа на фактите по делото и приложимия материален закон, че те не се явяват наследници на общите наследодатели. На следващо място – обсъждането на показанията на свидетелите Н. М. Н. и И. Ж. М. при второто разглеждане на делото от районния съд, въпреки че те са били разпитани при първоначалното разглеждане на същото дело в районния съд, не води нито до недопустимост, нито до неправилност на съдебното решение, тъй като се касае за свидетелски показания по едно и също дело, макар и образувано под нов номер след обезсилване на първоначалното решение на районния съд. На следващо място – липсата на мотиви по определен въпрос принципно не води до недопустимост на съдебното решение, а евентуално би могла да доведе до неговата неправилност. В настоящия случай обаче в обжалваното въззивно решение има изложени мотиви по повдигнатия спор за идентичност на лицата Стана Х. Г. и Стана И. М., като съдът се е позовал на събрани по установения ред писмени доказателства. И на последно място – участието на ответника С. И. С. в процеса за делба е осигурено още при първото разглеждане на делото от въззивния съд и дадените указания към районния съд в тази насока, които са изпълнени. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се отбележи, че съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по който иска да се допусне касационно обжалване и който е разрешен в обжалваното решение и е от значение за изхода по конкретното дело. Прието е също, че Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящия случай в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационното обжалване не може да се допусне на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отделно от това посочената от жалбоподателя практика на ВКС не е относима към спора по настоящото дело и не обуславя противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о., се дава отговор на въпроса дали формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. В настоящия случай въззивният съд е изложил свои подробни и задълбочени мотиви, в които е обхванал всички спорни въпроси по делото. В решение № 145 от 23.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1018/2010 г., I т. о. се обсъжда значението на надлежно направен отказ от наследството на починала страна от преките й наследници по закон за правоприемството в процеса. Този въпрос не възниква по настоящото дело. С отговора на касационната жалба, подаден от Л. Д. Д., М. Д. Т. и Е. Г. Д., е направено искане за присъждане на разноските по делото, но не са представени доказателства за сторени разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,