Определение № 654 от 27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 720/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №2914 от 30.12.2019г., постановено по в.гр.д.№2442/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта му, с която е потвърдено решение №554/24.01.2019г. по гр.д.№16226/2017г. на СГС, ГО, 14 състав, за осъждането на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД да заплати на В. Ж. В. обезщетение за извършени разходи за рехабилитационно лечение за периода от 25.04.2016г. до 31.11.2017г. за разликата от 33 410лв. до присъденото обезщетение от 92 260лв. Въззивното решение е обжалвано с частна касационна жалба от пълномощника на ищеца В. Ж. В. – адвокат Л. Г., в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение №7506/25.03.2019г., постановено по гр.д.№16226/2017г. на СГС. В касационната жалба на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД се поддържа, че в обжалваната му от застрахователя част, въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Твърди се, че при определяне размера на претърпените от ищеца вреди от разходи за рехабилитатор, съдът незаконосъобразно е приложил общата разпоредба на чл.51, ал.1 ЗЗД, вместо специалната норма на чл.208, ал.3 КЗ (отм.), в резултат на което е присъдил обезщетение в размер над средно пазарните цени за тази услуга за исковия период от 514 дни. Според касатора от доказателствата по делото се установява, че средната пазарна дневна цена за рехабилитатор възлиза на 65лв., което обуславя основателност на претенцията до размер на сумата от 33 410лв. (514 дни по 65лв.). Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на претенцията за разходи за рехабилитатор за исковия период за разликата от 33 410лв. до 92 260лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Посочено е, че въззивният съд е присъдил обезщетението за разходи за рехабилитатор в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №37/23.04.2009г. на ВКС, ТК, решение №115 от 09.07.2009г. по т.д.№627/2008г. на ВКС, ІІ т.о., решение №209/30.01.2012г. по т.д.№1069/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №100 от 05.08.2013г. по т.д. №1007/2012г. на ВКС, І т.о., решение №235/27.12.2013г. по т.д.№1586/2010г. на ВКС, ІІ т.о и решение №237/21.01.2017г. по т.д. №2927/2015г. на ВКС, І т.о., в които решения се приема, че при вреда на имущество, начинът на определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума съобразно стойностния еквивалент на претърпяната от осъществяването на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарна стойност. Отделно като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е формулиран следния въпрос: „Следва ли имуществените вреди, причинени вследствие на телесно увреждане да се обезщетяват по средно пазарни цени за съответния вид вреда и услуга?“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор на касационната жалба от Ж. В. В. в качеството му на настойник на ищеца В. Ж. В., в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в полза на адвокат Л. Г.. В частната касационна жалба, подадена от пълномощника на ищеца - адвокат Л. Г., се сочи, че решението на въззивния състав в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определението на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, е неправилно. Излагат се доводи, че обезщетението за неимуществени вреди, което ищецът е получил от застрахователя, не представлява доход съгласно чл.13, ал.1 ЗОДФЛ и не го лишава от правото да получи безплатна адвокатска защита на основание чл.38, ал.1 ЗА. Претендира се отмяна на обжалваното определение и присъждане на основание чл.38, ал.2 ЗА в полза на адвокат Г. на адвокатско възнаграждение както за първата, така и за въззивната инстанции, изчислени върху уважения размер на исковете и отхвърлената част на въззивната жалба. В изложението към частната касационна жалба са формулирани пет правни въпроса относно правото на лице с назначен настойник да получи безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗА, независимо от обстоятелството, че е получило обезщетение за вреди. Твърди се, че е налице предпоставката за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС в определение №417/17.10.2018г. по ч.т.д.№2238/2018г. на ВКС, І т.о. и определение №257 от 09.05.2018г. по ч.т.д.№226/2018г. на ВКС, ІІ т.о., Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: По касационната жалба на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД. Касационната жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №554/24.01.2019г. по гр.д.№16226/2017г. на СГС, в обжалваните му от ответното дружество части. Въззивното решение не е обжалвано от застрахователя и е влязло в сила в частите му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД да заплати, на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86 ЗЗД на В. Ж. В. чрез настойника му Ж. В. В. сумата 47 500лв. - разходи за болногледачи и придружители, за периода от 01.05.2016г. до 01.12.2017г., ведно със законната лихва върху всяко месечно вземане, и по 2 500лв. месечно - разходи за болногледачи и придружители, считано от 01.12.2017г. до промяна на обстоятелствата, представляващи основание за прекратяване или изменение на обезщетението, ведно със законната лихва върху всяко дължимо месечно вземане. В тази връзка предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането на ответника „ДЗИ-Общо застраховане“ АД да заплати на ищеца В. В. обезщетение за извършени разходи за ежедневно рехабилитационно лечение, кинезитерапия и раздвижване, за периода от 25.04.2016г. до 31.11.2017г. за разликата от 33 410лв. до 92 260лв. Посочвайки, че със сила на пресъдено нещо е ангажирана отговорността на застрахователя „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да обезщети претърпените от ищеца В. Ж. В. вреди, резултат от настъпилото на 14.02.2016г. застрахователното събитие, въззивният състав е приел, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за направени разходи за проведени процедури за раздвижване и рехабилитация е основателен за сумата 92 260лв. Съдът е посочил, че принципът на чл.51, ал.1 ЗЗД изисква възстановяване на всички реално претърпени вреди, щом те са пряка и непосредствена последица от увреждането като на репарация подлежат действително вложените средства, тъй като с тях имуществената сфера на пострадалия реално е намаляла. Според съда размерът на имуществените вреди се установява с доказателства за действително разходваните от пострадалия суми, а ако такива доказателства липсват - чрез експертиза за стойността на стоките, услугите и лечението към датата на извършване на съответния разход, в какъвто смисъл са мотивите на решение №307/01.08.2014г. по гр.д. №773/2012г. на ВКС, IV г.о. На базата на събраните по делото писмени доказателства и с оглед заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-счетодовна експертиза, въззивният състав е приел за безспорно установено, че за исковия период от 25.04.2016г. до 30.11.2017г., на ищеца са били направени общо 1318 броя рехабилитационни процедури - по 2 или 3 процедури на ден по 70 лева на процедура, за които са заплатени общо 92 260лв. Съдът е акцентирал и върху заключението на вещото лице по извършената съдебно-медицинска експертиза, от което е видно, че провеждането на ежедневна рехабилитация на ищеца е било задължително, за да се поддържа мускулната му маса и за да се избегне декортикационна поза, като пазарните цени на този вид услуга е от 30 до 100лв. на специалист/дневно. В заключение съдът е стигнал до извода, че доколкото направените разходи са доказани по размер и са пряко обусловени от деликта и са негова закономерна последица, то същите подлежат на възмездяване от ответното застрахователно дружество до размер на сумата от 92 260лв. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Твърдението на касатора, че въззивният съд е решил спора в противоречие с цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС, с която се приема, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение се определя съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарна стойност, не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото в изложението (във връзка с поддържаната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК), не е формулиран конкретен въпрос, който да е решен в противоречие с посочената практика на ВКС. Съгласно постановките в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Независимо от горното следва да се отбележи, че решаващият извод на съда за уважаване на претенцията за разходи за рехабилитация в размер на 92 260лв., а именно, че „ доколкото направените разходи са доказани по размер и са пряко обусловени от деликта и са негова закономерна последица, то същите подлежат на възмездяване “ е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.208, ал.3 КЗ (отм.), включително и с практиката, обективирана в посоченото от съда решение №307 от 01.08.2014г. по гр.д. №773/2012г. на ВКС, IV г.о. Що се отнася до поддържаното от касатора основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед въпроса: „Следва ли имуществените вреди, причинени вследствие на телесно увреждане да се обезщетяват по средно пазарни цени за съответния вид вреда и услуга?“, настоящият касационен състав намира, че въпросът не е значим за конкретния правен спор, по който (както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция), са приели за доказано, че претендираните разходи за рехабилитация са реално направени до размер на 92260лв., че извършването на 1 318 процедури е било наложително и че тези разходи за резултат от застрахователното събитие. В случая съдът е отразил посочените от вещото лице по съдебно-медицинската експертиза средни пазарни цени на услугата, единствено в контекста, че уговореното и заплатеното от ищеца възнаграждение за една процедура е в диапазона на средните пазарни цени на ден. Въпросът - дали извършването на повече от една процедура за рехабилитация в рамките на един ден, би могъл да обоснове обезщетение в размер на заплатените възнаграждения за всяка отделна процедура, а не за еднократно възнаграждение за целия работен ден, е въпрос, касаещ обосноваността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. На основание чл.38, ал.2 ЗА във вр. с чл.7, ал.2, т.5 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Л. Г. за изготвения отговор на касационната жалба адвокатско възнаграждение в размер на 1 721.62лв. ( 3/4 от 2 295.50лв. при обжалваем интерес от 58 850лв.). По частната касационна жалба, подадена от адвокат Л. Г. в качеството му на пълномощник на ищеца. С атакуваното с частната касационна жалба въззивно решение в частта му, имаща характер на определение, въззивният състав е потвърдил определение №7506/25.03.2019г., постановено по реда на чл.248 ГПК по гр.д. №16226/2017г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на адвокат Г. вх.№15284/05.02.2019г. за присъждане на адвокатско възнаграждение за първата инстанция на основание чл.38, ал.2 ЗА. Въззивният съд е приел, че правилно молбата на адвокат Г. по чл.248, ал.1 ГПК не е уважена, тъй като не е установено по делото наличието на основанието по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА за оказване на безплатна правна помощ на ищеца В. В.. Въззивният състав е посочил, че при направеното от ответника възражение за липса на основание за оказване на безплатна адвокатска помощ, преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото. Според съда установеното по делото обстоятелство, че ищецът е получил обезщетение за неимуществени вреди, означава, че чрез настойника си, ищецът е имал възможност да уговори и заплати адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото. Въпросите на частния касатор могат да бъдат обединени от касационния състав в един общ въпрос съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, а именно: „Може ли, при направено възражение от ответната страна, че представляваната от адвоката друга страна не е материално затруднена, съдът да откаже присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА при наличие на договор, с който е уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл.38, ал.1 ЗА?“. Налице е формирана практика на ВКС, която настоящият състав споделя – определение №395/09.07.2018г. по т.д.№1314/2018г., II т.о., определение №417/17.10.2018г. по ч.т.д.№2238/2018г., I т.о., определение №257/09.05.2018г. по ч.т.д. №226/2018г., II т.о. и др., съгласно която, за съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да окаже безплатна помощ по отношение на лицата по чл. 38, ал.1, т.1-3 ЗА, за което на основание чл.38, ал.2 ЗА се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. Ето защо при наличие на договор, с който е уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл.38, ал.1 ЗА, възражението на ответника, че другата страна не е била материално затруднена и е била в състояние да заплати възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, не обосновава извод за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Пред първата инстанция е представен договор за правна помощ, в който е отбелязано, че се оказва безплатна правна помощ на ищеца по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. Като се имат предвид горните разяснения обжалваното решение (в частта му, имаща характер на определение), следва да бъде отменено. С оглед уважената част от исковете с решение №554/24.01.2019г. по гр.д.№16226/2017г. на СГС, ГО, 14 състав, ответникът „ДЗИ –Общо застраховане“ ЕАД следва да бъде осъден на основание чл.38, ал.2 ЗА във вр. с чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения да заплати на адвокат Л. Г. разноски за първата инстанция общо в размер на 6 135.20лв., изчислени на базата на общата цена на уважените искове от 229 760лв. (47 500лв. - за разходи за болногледачи и придружители + 90 000лв. - за бъдещи разходи за болногледачи и придружители /36м. по 2 500лв. съгласно чл.69, ал.1 т.7 ГПК/ + 92 260лв. – за разходи за рехабилитационно лечение). С частната касационна жалба се претендира присъждане в полза на адвокат Г. на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА и за въззивната инстанция, което искане не е предмет на настоящото производство и не следва да бъде уважавано. Предмет на частната касационна жалба са единствено разноските за адвокат пред първата инстанция (обжалва се решението на САС в частта му, с която е потвърдено определението на СГС, с което е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските). Във въззивното производство не е подавана молба по чл.248, ал.1 ГПК за допълване/изменение на въззивното решение в частта за разноските и респективно липсва обжалване на такова определение пред ВКС по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Г. във връзка с частната касационна жалба, тъй като в случая не е налице акт, с който се решава спор между страните по делото, а се преценява единствено дължимостта на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в полза на адвоката на ищеца. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,