Определение № 1331 от 20.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5075/2015 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1, вр. Чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№12386/06.7.2015 г., подадена от адвокат Л. Ц. - процесуален представител на ответника по исковата молба Б. А. Ц. от [населено място], против въззивно решение №ІІ-38/03.7.2015 г. по гр.д.№1939/2014 г. по описа на Бургаския окръжен съд, втори въззивен състав. С обжалваното решение е отменено решение №603/09.4.2013 г. по гр.д.№8866/2012 г. по описа на Бургаския районен съд, 38-ми граждански състав, в частта, в която са отхвърлени исковете на Е. И. Д. за осъждане на Б. А. Ц., да заплаща месечна издръжка на всяко от малолетните си деца Д. Б. Ц. и П. Б. Ц., чрез тяхната майка и законен представител – Е. И. Д., месечна издръжка над уважения размер от 110 лева до размера от 150 лева, считано от датата на предявяване на иска – 01.11.2012 г. до настъпването на законни причини за нейното изменяне или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла месечна вноска до окончателното й плащане и ответникът е осъден да заплаща на всяко от малолетните си деца П. и Д. още по 40 лева, считано от датата на предявяване на иска – 10.11.2012 г. до настъпването на законни причини за нейното изменяне или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла месечна вноска до окончателното й плащане. Със същото решение е потвърдено решение №603/09.4.2013 г. по гр.д.№8866/2012 г. по описа на Бургаския районен съд, 38 граждански състав, в останалата му част. Относно упражняването на родителската власт въззивната инстанция е приела, че по делото е установено по безспорен начин – от събраните гласни доказателства, както и от изготвените социални доклади, че и двамата родители изключително отговорно полагат грижи за отглеждането, възпитанието и образованието на своите деца, като по делото няма никакви данни за негативно отношение на когото и да било от родителите към децата, а напротив – установява се, че децата са обичани, обгрижвани със съзнанието за тяхната значимост и от двамата родители. Прието е също така, че независимо от своята възраст и двете деца осъзнават отношенията между своите родители, отговорни са относно случващото се около тях и имат самостоятелно отношение относно своите потребности и желания, които са решени да отстояват. Отчетен е и фактът, че двете деца са привързани изключително много към всеки един от родителите си, търсят контакта с тях, не желаят да прекъсват връзката си с нито един от тях, чувстват се спокойни и при двамата родители, като за това спокойствие допринася обстоятелството, че контактите им с тях не се ограничават от никого – поведение, което следва да продължи с цел осигуряване най-добрия интерес на децата и тяхното нормално развитие. Въз основа на това окръжният съд намира, по критериите родителските качества на двамата родители, техните морални качества, личните усилия във връзка с отглеждането на децата, както и тяхното желание да се грижат за децата и двамата родители имат еднакъв потенциал. С оглед пола на децата въззивната инстанция е стигнала до извод и тяхната възраст, съдът дава превес в своя родителски капацитет на майката, тъй като се касае за момичета, които навлизат във възраст, която изисква изключително внимателно отношение към тяхното физическо и нормално и стабилно психическо развитие и потребности и този период на развитие и съзряване като завършени личности. Отчетен е и фактът, че майката е подпомагана от своите брат и сестра, включително и финансово. Въз основа изложеното съдът е стигнал и до извод, че децата следва да живеят при майка си с регламентиране на разширен режим на лични отношения с бащата, за да не бъде накърнена стабилната емоционална връзка, която децата имат със своя баща. Относно първоинстанционното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по искове за издръжка за минал период и за бъдеще време е прието, че децата са на 12 години, обучават се в спортно училище и тренират баскетбол, което свързано с увеличени разходи за закупуване на спортни екипи, участия в състезания, пътувания. Отчетен е и принципът заложен в разпоредбата на чл.142, ал.1 СК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1.Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ?; 2.Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения ?; 3. Следва ли въззивният съд да констатира, че първоинстанционният съд погрешно е възприел фактическата обстановка по делото/при направено оспорване в този смисъл/, да извърши нова проверка на твърдените, съответно установените факти по делото и да изложи свои констатации по тези факти, включително и като даде указания на страните с цел установяване на правилното фактическо положение ?; 4. Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни и противоречиви ?; 5.Длъжен ли е въззивният съд да изясни фактическата обстановка по делото и за факти, за които няма събрани доказателства от първата инстанция, следва ли да разпореди събирането им, като укаже на страните и доказателствената тежест?; 6. Длъжен ли е съдът при преценка на гласни доказателства да посочи съображенията защо дава вяра на свидетелите, които приема за достоверни и да преценява същите в съвкупност с останалите доказателства по делото ?; 7. Длъжен ли е съдът да съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се показанията на всички свидетели и да изложи съображенията си кои факти приема за доказани въз основа на тази преценка и кои не, а оттам какви са правните последици от осъществяването на тези факти? 8. Има ли съдът правомощие и компетентност, чрез тълкуване и извеждане на факти от изложението на исковата молба да валидира нейната нередовност, изразяваща се в липса на правен интерес от предявяване на иск за издръжка от лице, което не е от кръга на лицата, имащи право на издръжка ?; 9. Следва ли да се извърши проверка за допустимост и наличие на правен интерес на предявена претенция по реда на чл.127, ал.2 СК и в частта й за издръжката, доколкото съдът дължи произнасяне и в тази част ?; 10. Наличието или липсата на спор и разногласие между родителите, съществен елемент ли са от хипотезата на правната норма на чл.127, ал.2 СК и липсата на спор между родителите обуславя ли липсата на основателност на предявените претенции по реда на чл.127, ал.2 СК ?; 11. Достатъчни ли са само фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, предявена на основание чл.127, ал.2 СК за установяване наличието на спор и разногласия по отношение на упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка, с оглед липсата на доказателства, установяващи наличието на спор и разногласия относно упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка ?; 12. В производството по чл.127, ал.2 СК, социалният доклад доказателствено средство ли е за установяване интересът на децата ?; 13. Длъжен ли е съдът, при формиране на изводите си в производството по чл.127, ал.2 СК да се позове на установени със социалния доклад факти, с оглед обективно установяване интересът на децата ?. Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. Ответницата по касация Е. И. Д. не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По първия от поставените въпроси, а именно „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни ?“ не е налице твърдяното противоречие с решение №24/28.01.2010 г. по гр.д.№4744/2010 г. на ВКС, 1 г.о., тъй като в обжалваното решение въззивният съд е изложил и свои мотиви. Нещо повече, не е налице отхвърляне на доказателства от страна на съда. Изцяло мотивите на съда се основават на всички ангажирани по спора доказателства, ангажирани, както от жалбоподателя в настоящото производство, така и от ищцата. По втория от поставените въпроси - „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения ?“ обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е зададен хипотетично. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по третия въпрос - „Следва ли въззивният съд да констатира, че първоинстанционният съд погрешно е възприел фактическата обстановка по делото/при направено оспорване в този смисъл/, да извърши нова проверка на твърдените, съответно установените факти по делото и да изложи свои констатации по тези факти, включително и като даде указания на страните с цел установяване на правилното фактическо положение ?“, тъй като такава констатация в решението липсва. Неотносим към обжалваното решение е и четвъртия въпрос – „Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни и противоречиви ?“, тъй като въззивното решение се основава изцяло на собствени на съда мотиви и не е налице препращане към мотивите на първата инстанция по смисъла на чл.272 ГПК. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по петия и от поставените въпроси -„Длъжен ли е въззивният съд да изясни фактическата обстановка по делото и за факти, за които няма събрани доказателства от първата инстанция, следва ли да разпореди събирането им, като укаже на страните и доказателствената тежест?“. От една страна, въпросът е зададен бланкетно. Освен това не е налице активност на касационния жалбоподател в двете проведени въззивни производства. В първото въззивно производство изобщо не са направени доказателствени искания, а във второто, активността се е ограничила до искане за разпит на двете деца. При постановяване на решението си окръжният съд го съобразил с ангажираните от страните доказателства. Обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по шестия от поставените въпроси - „Длъжен ли е съдът при преценка на гласни доказателства да посочи съображенията защо дава вяра на свидетелите, които приема за достоверни и да преценява същите в съвкупност с останалите доказателства по делото ?“, тъй като от една страна, нито един от свидетелите не установява полагането на по-лоши грижи от страна на някой от двамата родители спрямо децата, а от друга, решаващия извод относно предоставяне децата за отглеждане на единия от родителите – майката, е обоснован с мотиви, относими към възрастта и пола на децата. Обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по останалите шест въпроса, а именно: “Има ли съдът правомощие и компетентност, чрез тълкуване и извеждане на факти от изложението на исковата молба да валидира нейната нередовност, изразяваща се в липса на правен интерес от предявяване на иск за издръжка от лице, което не е от кръга на лицата, имащи право на издръжка ?“, „Следва ли да се извърши проверка за допустимост и наличие на правен интерес на предявена претенция по реда на чл.127, ал.2 СК и в частта й за издръжката, доколкото съдът дължи произнасяне и в тази част ?, „Наличието или липсата на спор и разногласие между родителите, съществен елемент ли са от хипотезата на правната норма на чл.127, ал.2 СК и липсата на спор между родителите обуславя ли липсата на основателност на предявените претенции по реда на чл.127, ал.2 СК ?“, „Достатъчни ли са само фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, предявена на основание чл.127, ал.2 СК за установяване наличието на спор и разногласия по отношение на упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка, с оглед липсата на доказателства, установяващи наличието на спор и разногласия относно упражняване на родителските права, личните отношения и дължимата издръжка ?“, „В производството по чл.127, ал.2 СК, социалният доклад доказателствено средство ли е за установяване интересът на децата ?“, „Длъжен ли е съдът, при формиране на изводите си в производството по чл.127, ал.2 СК да се позове на установени със социалния доклад факти, с оглед обективно установяване интересът на децата ?“, тъй като не е налице соченото от касационния жалбоподател правно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същият не е обосновал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие .на правото. В посочения смисъл е приетото в т.4 от ТР №1/2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК. Не е налице и твърдението на касационния жалбоподател за недопустимост на обжалваното решение като постановено по недопустим иск, поради липса на правен интерес. От съдържанието на исковата молба е видно, че претенциите са предявени от Е. Д. в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца. От друга страна, ответникът по исковата молба, макар и заявявайки, че не е налице разногласие между родителите по смисъла на чл.127, ал.1 СК ги е оспорил, а и впоследствие обжалвал инстанционните решения по същество. Поради това настоящият състав на ВКС, 4 г.о., намира, че е налице спор по изложените в исковата молба претенции, който следва да бъде разрешен от съда. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.