Определение № 236 от 29.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 1131/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 207 / 26.09.2012 год. по т.д.№ 158 / 2012 год. на Добрички окръжен съд, съответно: Касаторът – ищец ЗК „ Т. „ обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 99 / 02.05.2012 год. по гр.д.№ 4652 / 2011 год. на Добрички окръжен съд и отхвърлен предявеният от ЗК „ Т. „ против [фирма] иск с правно основание чл.92 ЗЗД, за присъждане на неустойка в размер на 20 000 лева, на основание чл. 18 вр. с чл.14 ал.1 и чл.15 ал.2 от договор от 11.04.2009 год.. Касаторът оспорва правилността на решението, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон - чл.20 ЗЗД - в нарушение установените от нормата принципи на тълкуване на неясна договорна клауза. Касаторът - ответник [фирма] - обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е отменено отхвърлителното в тази му част първоинстанционно решение и вместо това е уважен предявеният от ЗК „ Т. „ иск за сума от 20 000 лева, дължимо възнаграждение за допълнителен разход на труд по сортово почистване на слънчогледов посев хибрид „ Д. „, съгласно протокол № 3 / 28.09.2009 год. към договор от 11.04.2009 година, както и в частта в която е потвърдено първоинстанционното решение по уважаването на иск за сумата от 3 161,44 лева, представляваща пазарна стойност на 7 527,75 кг. бонифицирано количество незаготвени семена от слънчогледов посев хибрид „ Д. „. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение на всички основания по чл. 281 т.3 ГПК: противоречие с материалния закон - чл. 20 ЗЗД, относно тълкуването на т.2 от протокол № 3 / 28.09.2009 год., вкл. противоречие с чл.20а ЗЗД; съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради несъобразени доказателства, вкл. заключение на съдебнотехническа експертиза и необоснованост на извода, че бонифицираното количество - предмет на иска за сума от 3 161,44 лева - съставлява стоков слънчоглед с пазарна стойност, съответно подлежаща на заплащане. ЗК „ Т. „ оспорва касационната жалба на [фирма] с довода, че формулираните въпроси в обосноваване допустимост на касационното обжалване не покриват както общия, така и сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване ,освен в частта в която [фирма] атакува въззивното решение потвърждаващо първоинстанционното, по уважаване предявения от ЗК „ Т. „ иск за сумата от 3 161,44 лева, представляваща пазарна стойност на 7 527,75 кг. бонифицирано количество незаготвени семена от слънчогледов посев хибрид „ Д. „ - дължимо възнаграждение по договор от 11.04. 2009 год., съгласно констативен протокол № 116-1 / 10.09.2009 год.. С оглед цената на иска, с характеристика на търговски спор - под 10 000 лева - касационното обжалване е недопустимо, на основание чл.280 ал.2 ГПК и в тази част касационната жалба на [фирма] следва да се остави без разглеждане. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване и съобразно предмета на допустимите касационни жалби, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е отхвърлил иска на ЗК „ Т. „ с правно основание чл. 92 ЗЗД вр. с чл.14 ал.1 вр. с чл.18 и чл.15 ал.2 от договора, приемайки че с визираните разпоредби неустойка за забава на авансовите плащания от страна на възложителя – ответник не е договорена. Чл. 14 ал. 1 от договора препраща, в случай на неизпълнение или некачествено изпълнение на задължения на възложителя към дължимост на уговорени в договора неустойки, каквито съдържа само раздел VІ. Отчитайки систематичното място на чл.18 спрямо разпоредбите на чл.14 ал.1 вр. с чл. 9 -12 / уреждащи задълженията на възложителя /, спрямо чл.15 ал.2 единствено уреждащ размер на договорна неустойка и приложима при препращането от чл.14 ал.1 от същия, въззивният съд е преценил, че волята на страните не е била да скрепят с отговорност за забава, в размер на договорната неустойка по чл.15 ал.2, и забавеното изпълнение на авансовите плащания. Освен от систематичното място на чл.18, въззивният съд е изходил и от съдържанието на самата клауза на чл.15 т.2, която и за определяне на неустойка вкл. за забавено изпълнение, каквото винаги е неизпълнението на парично задължение, предпоставя като критерий брой предписани и неизпълнени мероприятия, с оглед което и следва да се тълкува в смисъла на отговорност за неизпълнение или неточно изпълнение на агротехнически мероприятия, а не като договорена база за определяне на неустойката. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не формулира конкретен правен въпрос, свързан с тълкуването, освен най-общо за съответствието му, така както е извършено от въззивния съд, с принципите на чл.20 ЗЗД, цитирайки съдебна практика, която няма характеристиката на задължителна - решения на ВКС постановени по реда на ГПК отм./, за да обоснове допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК вр. с т.2 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същевременно е налице богата и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл.20 ЗЗД, противоречие на въззивното решение с която ,обаче, обуславя основание за отмяна на решението като неправилно, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК. Така: реш. 504 от 26.07.2010 год. по гр.д.№ 420 / 2009 год. на ІV г.о., реш.№ 546 от 23.07.2010 год. по гр.д.№ 856 / 2009 год. на ІV г.о., реш.№ 81 от 07.07.2009 год. по т.д.№ 761 / 2008 год. на І т.о., реш.№ 40 от 13.05.2010 год. по т.д.№ 566 / 2009 год., реш. № 105 от 30.06.2011 год. по т.д.№ 944 / 2010 год. на ІІ т.о. и др.. При това дори и общо наведения въпрос за тълкуването е зададен в конкретиката на спора - с оглед съдържанието на относимите при тълкуването конкретни договорни разпоредби, а не съобразно неприложен от въззивният съд конкретен принцип на тълкуването, изведен с преждецитираната задължителна съдебна практика. Предвид това касационно обжалване по жалбата на ЗК „ Т. „ не следва да бъде допуснато. За да уважи претенцията на ЗК „ Т. „ за присъждане на 20 000 лева, договорено възнаграждение, съгласно протокол № 3 / 28.09.3009 год., за допълнителен разход на труд по сортово почистване на слънчогледов посев хибрид „ Д. „, в изпълнение на договора от 11.04.2009 година, въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния, че протоколът материализира самостоятелно и независимо от правоотношението по сключения договор основание на вземане на ищеца към ответника. Въззивният съд е съобразил препращането в протокола към договора от 11.04.2009 год., поради което и за дължимостта на сумата счита, че следва да се изхожда от контекста и общия смисъл на договора. Прилагайки принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че протоколът е изготвен в изпълнение на чл.26 от договора, предвид необходимост от договаряне на допълнително възнаграждение, обусловено от престирането на некачествени родителски семена от възложителя – ответник и предпоставило допълнителен труд по почистването им. Очевидно, с оглед този извод, е възприемането на уговореното в т.2 на протокола не като условие за съществуването на договор със самостоятелен предмет съгласно споразумението, а като условие за изискуемост на вземането. По отношение изискуемостта на вземането, обаче, въззивният съд не е изложил материалноправни аргументи. Позовал се е на недължимост на произнасяне по този довод от страна на първоинстанционния съд, тъй като незаплащането от страна на третото лице / но поставено от ответника като условие за съществуването / възникването /, а не само за изискуемостта на вземането /, не е въведено с възражение от ответника в приложимите преклузивни срокове. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът –ответник поставя въпроси, част от които относими към претенцията, в която част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, на основание чл.280 ал.2 ГПК. В останалата им част - по тълкуването на т.2 от двустранно подписания протокол от 28.09.2009 год. – важат съображенията за неформулирането на ясен и точен правен въпрос, извън конкретиката на спора, предпоставящ възможност за еднозначен отговор по приложението на чл.20 ЗЗД, посочени във връзка с поставения от касатора – ищец въпрос. Впрочем, дори да би бил зададен ясен и точен правен въпрос, свързан с принцип на действително извършено от въззивния съд тълкуване на неясна, противоречива или спорна между страните клауза, то въпросът отново не би покрил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на същия не обуславя решаващия извод на съда за уважаването на иска. Последното се основава на санкциониране ответника предвид невъведено в преклузивните срокове по чл.131, респ. чл.146 ГПК, възражение че визираното в чл.2 от договора условие не се е сбъднало / според касатора - за съществуването на вземането на ищеца, а според въззивния съд - за изискуемостта му /. По този решаващ процесуалноправен извод, касаторът е формулирал единствено относим въпрос в следния смисъл: При неподаден отговор, възраженията за недоказаност на иска и противопоставянето на иска, с оглед неговата основателност, преклудирани ли са ?. Въпросът е зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Макар да би бил обоснован общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, възприемайки корекционно въпроса, като относим към приложението на преклузиите по чл.131 ГПК и чл.146 ГПК спрямо правни доводи на страната, произнасянето по които не обуславя съобразяване и събиране на доказателства - доколкото позицията й по спора е в смисъл, че плащането от третото лице е бъдещо несигурно събитие - условие за съществуването на вземането, като предмет на самостоятелно правоотношение между страните, то не се явява обоснован сочения допълнителен селективен критерий, в съответствие с т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена неясна, непълна или противоречива правна норма, по тълкуването на която е създадена практика, подлежаща на преодоляване или осъвременяване с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството или предвид липсата на тълкуване - необходимост от създаването на такава практика, в осигуряване точното прилагане на закона и за развитието на правото, обосноваващи общо основание за допускане на касационното обжалване. Пряко релевантен за решаващите изводи на съда в случая се явява въпрос, свързан с разпределението на доказателствената тежест в процеса, във връзка с настъпване изискуемостта на вземането, какъвто не е формулиран от касатора. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение