Определение № 50102 от 04.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 341/2022 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 501143/21.02.2023 г. (допълнена в срока по чл. 248, ал. 1, предл. второ ГПК с молба с вх. № 501215/24.02.2023 г.), подадена от Г. Щ. Х. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, с искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 50073 от 03.02.2023 г. в частта за разноските, като бъде осъден касаторът „Бургас 2010“ АД да му заплати сторените такива в размер на 3 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, с оглед недопускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Молителят твърди, че е представил доказателства за реалното заплащане на поисканите с настоящата молба разноски с отговора на касационната жалба. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК са постъпили отговори от „Бургас 2010“ АД и „Биосет Комерс“ ЕООД, чрез процесуалните им пълномощници, с които се оспорва искането за допълване на определението. Считат, че искането е недопустимо, аргументирайки се с липсата на представен от настоящия молител списък на разноските по чл. 80 ГПК. Поддържат, че към отговора на касационната жалба е представено единствено пълномощно, в което не е допустимо да бъде инкорпориран договор за правна помощ. Релевират и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Молбата за допълнение на съдебния акт в частта относно разноските е депозирана в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, при спазване на процесуалните изисквания, поради което е допустима. В тази връзка, неоснователно е възражението, че молбата за допълване на определението по чл. 288 ГПК в частта за разноските е процесуално недопустима в хипотезата на непредставен списък по чл. 80 ГПК. Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението/определението в частта му за разноските, за разлика от претенцията за изменение на съдебния акт в частта за разноските, която при непредставен списък по чл. 80 ГПК би била недопустима – т. 9 от посоченото Тълкувателно решение. Разгледана по същество, молбата е основателна. С определение № 50073 от 03.02.2023 г. по т. д. № 341/2022 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 45 от 23.07.2021 г. по в. т. д. № 94/2021 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Поради това и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК с това определение ВКС е следвало да се произнесе и по направените разноски по делото пред касационната инстанция. Въпреки съдържащото се още в депозирания отговор на касационната жалба от 18.11.2021 г. искане на ответника по касация за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и приложените към отговора доказателства за уговарянето и плащането на адвокатско възнаграждение, настоящият състав на ВКС е пропуснал да се произнесе по разноските. При повторно извършената преценка, с оглед материалите по делото и доводите на страните в тази връзка, съдебният състав приема следното: При доказване на разноските на ответника по касация липсва противоречие с указанията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в представения на л. 79 от касационното производство договор за правна защита и съдействие с предмет – подаване на отговор на касационна жалба на „Бургас 2010“ АД срещу решение по в. т. д. № 94/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, са налице данни за уговорено възнаграждение в размер на 3 000 лв., начина на плащането му, както и е удостоверено извършеното съобразно уговорката плащане в брой. Няма пречка, както е и в настоящия случай, в пълномощното, учредяващо надлежна представителна власт в полза на процесуалния представител на ответника по касация, да бъде инкорпориран договор за правна помощ, като направеното в договора вписване за извършено плащане в брой на договореното адвокатско възнаграждение има характера на разписка и е достатъчно доказателство за реалното заплащане на възнаграждението. Неоснователно е и възражението за прекомерност на така заплатеното адвокатско възнаграждение. За установяване на минимално определения размер по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК в случая е приложима разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) (ред. ДВ бр. 84/2016 г.), според която за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК минималното възнаграждение е в размер на ѕ от възнаграждението, дължимо по чл. 7 от НМРАВ, но не по-малко от 500 лв. С оглед материалния интерес по настоящото дело (стабилизираната по делото цена на иска, посочена от ищеца), възнаграждението по чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ (ред. ДВ бр. 68/2020 г.) възлиза на 4 771.91 лв., а ѕ от него са 3 578.93 лв. Минимумът от 500 лв. е предвиден за случаите, когато ѕ от възнаграждението, изчислено по указания по-горе ред, е по-малко от така посочената сума, поради което и не намира приложение за конкретните разноски по делото. Претендираната от молителя сума в размер на 3 000 лв. е под установения в НМРАВ минимум, поради което възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. С оглед горното, следва да се приеме, че законните основания за допълване на определението в частта за разноските съобразно направеното искане на ответника по касация са налице, поради което и на основание чл. 248 ГПК съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение