Определение № 2540 от 08.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2210/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на молителя-длъжник „Мега Рейзър Трейд“ ЕООД, с предишно наименование „Болеро Ко.“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „Елевенфит Фууд енд Съплементс“ С. Л., Испания, оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. С първоинстанционното разпореждане е оставена без уважение молбата на касатора за отказ за изпълнение на постановено от испански съд решение от 25.02.2021 г., с което касаторът е осъден да заплати на ответника парични суми (обезщетения и подлежащи на връщане аванси) във връзка с прекратяването на сключен между страните договор за дистрибуция. Въззивният съд е потвърдил разпореждането, като е приел, че не са налице изтъкнатите от жалбоподателя основания за отказ за изпълнение. По доводите за липса на отговарящи на изискванията на чл. 42 от Регламент (ЕС) 1215/2012 препис от решението и удостоверение по чл. 53 от регламента съдът е приел, че като предпоставка за образуване на изпълнителното производство съгласно чл. 42 от регламента преценката за наличие на такива е от компетентността на органа по изпълнението, съответно при спор в тази насока редът за защита на длъжника е с жалба по чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК срещу отказа на съдебния изпълнител да прекрати принудителното изпълнение, а не по реда на чл. 46 и сл. от регламента. Независимо от това съдът е посочил и че в конкретния случай жалбоподателят не оспорва верността на представеното по делото решение, нито съдържанието му, а освен това в последното заседание е представен и заверен от съдебен секретар препис, отговарящ на необходимите условия за установяване на автентичността на документа. Относно основанието по чл. 46 вр. чл. 45, § 1, б. „а“ от регламента въззивният съд, съобразявайки цитираната практика на СЕС, е приел, че това основание е налице, когато признаването или изпълнението на постановено в друга държава членка решение би засегнало по недопустим начин правния ред на сезираната държава членка, накърнявайки основни правни принципи, фундаментални права или свободи или основни морални принципи, в частност когато длъжникът не е бил в състояние да се защити ефективно пред съда по произход. Съобразявайки изтъкнатите от жалбоподателя обстоятелства и доказателствата по делото обаче, съдът е намерил, че в настоящия случай не се установява жалбоподателят да е бил лишен от право на защита: на същия са връчени книжата по делото, като на 13.09.2019 година е направил възражение за липса на компетентност и се е развило производство по този въпрос; такова възражение, че не е могъл да се защити и че производството е следвало да бъде спряно е направено и с касационната жалба срещу изпълняваното решение, като касационната инстанция е разгледала това възражение и е приела, че връчените документи са достатъчни. По чл. 46 вр. чл. 45, § 1, б. „г“ от регламента въззивният съд е установил, че с изпълняваното решение е прието за установено, че жалбоподателят е прекратил договора за изключителна дистрибуция на напитки, без да отправи законоустановеното предизвестие, поради което следва да заплати обезщетение за вреди в размер на 42 564,69 евро за загубена клиентела, обезщетение за вреди, причинени от загубата на доходи поради липса на предизвестие в размер на 35 470,57 евро, както и 87 956,00 евро подлежащи на възстановяване авансово платени суми за закупуването на недоставена стока. Същевременно с постановеното по дело 342/2019 решение на Съда за търговските марки на ЕС № 1, Аликанте, е прието за установено, че жалбоподателят е собственик на търговските марки, като в параграф 18 е посочено, че всяко използване на марките от страна на ответника след едностранното прекратяване на договора за дистрибуция представлява акт на нарушение на търговската марка, тъй като не е имало съгласието на жалбоподателя; в параграф 20 е посочено, че неразрешеното използване на марките е осъществено след едностранното прекратяване на договора за разпространение, а в параграф 21 е наложена глоба до преустановяване на нарушението, т. е. за период от едностранното прекратяване занапред. След сравнение на предмета на двете дела въззивният съд е приел, че установеното виновно поведение на ответника по повод ползването на марките се отнася за период след едностранното прекратяване на договора за дистрибуция, поради което не е налице идентичност на делата, оттук и противоречие между решенията по смисъла на чл. 46 вр. чл. 45, § 1, б. „г“ от регламента. Допускане на касационното обжалване се иска във връзка с въпросите: 1) кой е процесуалният способ за защита при оспорване наличието на оригинал или препис от чуждестранното съдебно решение, което отговаря на условията за установяване на неговата автентичност, съгласно чл. 42, § 1, б. „а“ от Регламент 1215/2012 г., съответно чл. 622а, ал. 2 ГПК за образуване на изпълнително производство - обжалването на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК или редът по чл. 45 във вр. с чл. 46 и сл. от Регламент 1215/2012, съответно чл. 6226 и чл. 623 ГПК – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; 2) по какъв начин се доказва автентичността на препис от чуждестранното съдебно решение по електронен път за целите на прякото изпълнение съгласно чл. 622а ГПК - на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; 3) длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички релевирани основания за нарушение на обществения ред съгласно чл. 45, § 1, б. „а“ от Регламент 1215/2012 самостоятелно – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК; 4) налице ли са дела с един и същ предмет по смисъла на чл. 45, § 1, б. „г“ във вр. с чл. 46 от Регламент 1215/2012, ако в едното дело е установено нарушение на права върху индустриалната собственост във връзка с прекратяване на договор за търговско представителство, а в другото е установено нарушение на същите права върху индустриална собственост, вкл. във връзка с определяне на обезщетение за период, който обхваща момента на прекратяването на първия договор – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По първия въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената практика на ВКС (гр. д. № 3698/2020 г. на III г. о. и гр. д. № 3681/2022 г. на IV г. о.) се отнася до хипотези, различни от настоящата, а именно в производства за признаване и допускане на изпълнението, като, противно на изтъкнатото в изложението по чл. 288 ГПК, в тези решения не е обсъждан и разрешен въпросът дали редът на защита във връзка с нередовна молба за образуване на изпълнителното производство въз основа на чуждо съдебно решение е по реда на чл. 622а и сл. от ГПК или по чл. 435 ГПК. Не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед изложените доводи, че отговорът на поставения въпрос се явява важен за правилното разбиране и прилагане на закона и за формиране и развитие на съдебната практика, ще внесе правна сигурност и предвидимост и ще гарантира правилното прилагане на правото на Европейския съюз. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на такава. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Неоснователно е и искането по чл. 267 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по въпроса „Допустимо ли е проверката за наличието на оригинал или официално заверено копие на чуждестранното съдебно решение съгласно чл. 42, § 1, б. „а“ от Регламент 1215/2012 г. да се осъществява по ред, различен установени в чл. 45 във вр. с чл. 46 и сл. от Регламент 1215/2012, както приема САС - обжалването на действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК, или тази проверка може да се извърши едновременно с релевиране на основания за отказ от изпълнение съгласно чл. 45 от Регламент 1215/2012?“, тъй като не е налице необходимост от тълкуване на акт на Съюза, доколкото относимите разпоредби на Регламент 1215/2012 г. са ясни и не възниква съмнение относно действителния им смисъл. Съгласно чл. 39 от регламента решението, постановено и изпълняемо в една държава членка, е директно изпълняемо и в останалите държави членки, а съгласно чл. 41 изпълнителното производство се подчинява на правото на сезираната държава членка, освен по въпросите, за които изрична уредба се съдържа в Раздел 2 на Глава III от регламента (чл. чл. 39-44). Такава уредба е налице в чл. 42, където е предвидено, че изпълнението започва въз основа на надлежен препис от решението, представен на компетентния орган по изпълнение заедно с удостоверение по чл. 53. В същия раздел липсват разпоредби, уреждащи реда за защита на длъжника срещу процесуално незаконосъобразно изпълнение, започнато в отсъствие на тези предпоставки, следователно съгласно чл. 41 тази защита се осъществява по предвидения в националното законодателство ред, а не по реда на Раздел 3 от Глава III, където липсата на тези условия (надлежен препис от решението и удостоверение по чл. 53 не е предвидена като основание за отказ за признаване или изпълнение. С оглед изложените от въззивния съд съображения, че преценката за наличие на предпоставките за образуване на изпълнително производство, в частност представянето на препис от решението и удостоверение по чл. 53 от регламента, отговарящи на изискванията по чл. 42, е от компетентността на органа по изпълнението, вторият въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Поради това неоснователно е и искането по чл. 267 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по въпроса „Как следва да се доказва автентичността на препис от чуждестранното съдебно решение по електронен път при прилагането на чл. 42, § 1, б. „а“ от Регламент 1215/2012?“. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и третият въпрос, доколкото не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, според които посочените от жалбоподателя обстоятелства, квалифицирани като процесуални нарушения в производството по постановяване на изпълняваното решение, не обосновават извод същият да е бил лишен от право на защита до степен засягане на основни правни принципи, фундаментални права или свободи или основни морални принципи, така че изпълнението на решението да противоречи на българския обществен ред по смисъла на чл. 45, § 1, б. „а“ от регламента. Неоснователно е и свързаното с този въпрос искане по чл. 267 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по въпросите „Налице ли е противоречие по смисъла на чл. 45, § 1, б. „а“ във вр. с чл. 46 от Регламент 1215/2012 с обществения ред на държава членка, ако в рамките на производството, в което е постановено решението на чуждата държава, е било поискано конституиране на необходим другар, той не е бил привлечен въпреки че е установено, че той е страна по процесния договор заедно с ответника?“ и „Противоречи ли в светлината на основанието за отказ съгласно чл. 45, § 1, б. „а“ във вр. с чл. 46 от Регламент 1215/2012 осъждане на изправна и добросъвестна страна, въпреки че в предходно съдебно решение е установено наличието на правомерно основание за прекратяване на договорните отношения без санкционни последици, на принципа на защита на оправданите правни очаквания, представляващи основен принцип на правото на ЕС, признат от постоянната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (например, Решение от 24 октомври 2013 г., Копе и други срещу Комисията, С-510/11 Р, EU:C:2013:696, параграф 76; Решение от 12 януари 2017 г., Timab Industries и CFPR срещу Комисията, С-411/15 Р, EU:С:2017:11, параграф 134?“. Накрая, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на четвъртия въпрос. Същият произтича от поддържаната от жалбоподателя теза за противоречие между посочените по-горе решения на испанските съдилища, доколкото и в двете решения е установено нарушение на правата на жалбоподателя върху съответните търговски марки, но в противоречие с това в изпълняваното решение е прието, че прекратяването на договора за дистрибуция, въпреки установените нарушения, е неправомерно. Тези доводи обаче не съответстват на изложените от въззивния съд съображения, че установеното виновно поведение на ответника по повод ползването на марките, предмет на второто решение, се отнася за период след едностранното прекратяване на договора за дистрибуция, предмет на изпълняваното решение. Следва също да се изтъкне, че тези доводи не намират опора и в самите решения. В изпълняваното решение е прието, че макар и в изявлението за прекратяване на договора за изключителна дистрибуция като основание да са изтъкнати предполагаемите нарушения от страна на ответника, този спор не може да бъде предмет на произнасяне в това производство с оглед висящото пред съда по търговските марки дело 342/2019. Липсата на произнасяне по въпроса за нарушения на правата върху марки е изрично подчертана в определението на Върховния съд, с което е отхвърлена жалбата на жалбоподателя, където е посочено, че търговските отношения са едностранно прекратени от жалбоподателя, но по никакъв начин в обжалваното решение не се изследва нарушение на правата върху марката и с оглед на това е прието, че повдигнатите от жалбоподателя касационни въпроси, основани на такива нарушения като основание за прекратяване на договора, са неотносими към основанието за постановяване на обжалваното решение. В действителност решаващият мотив за уважаване на иска е неспазеният от жалбоподателя срок за предизвестие, към който въпросът за наличието на нарушения на правата върху марките няма отношение, съответно не може да обоснове и извод за противоречие между двете решения. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване неоснователно е и искането по чл. 267 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по въпроса „Налице ли и противоречие по смисъла на чл. 45, § 1, б. „г“ във вр. с чл. 46 от Регламент 1215/2012 между съдебно решение с предмет установяване на едностранно и неправомерно прекратяване на договорно отношение, съединен с осъдителен иск за заплащане на обезщетения за клиенти, за вреди, причинени от загуба на печалба и за недоставена стока и друго съдебно решение с предмет установяване на нарушение на индустриална собственост от лицето, ищец по другото дело, като именно това нарушение е било прието като основание за прекратяване на договорното отношение?“, вкл. доколкото и така формулираният въпрос предпоставя нарушението на индустриалната собственост да е прието за основание за прекратяване на договорното отношение. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 2556,46 евро. С тези мотиви съдът