Определение № 1546 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от И. Б. С., подадена чрез пълномощник адв. К. Б. от АК – М., срещу въззивно решение № 332 от 20.12.2024 г. по в. гр. д. № 410/2024 г. на ОС – Монтана. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, също неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли същото да се обезсили, евентуално отмени и предявеният иск да бъде уважен изцяло. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК- недопустимост. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от ответника в производството В. Б. С.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на обжалваните пред него в цялост основно решение № 100/05.03.2024 г. и допълнително решение по чл.250 ГПК с № 350/11.07.2024 г. по гр.д. № 2065/2023 г. на РС-Монтана, е постановено следното: 1/ отхвърлен е като неоснователен предявеният от И. Б. С. срещу В. Б. С. главен иск за ревандикация на сграда с идентификатор № **** по КККР на [населено място], адм. адрес [населено място], кв. Р., [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, със застроена площ от 107 кв.м., на два етажа, с предназначение – жилищна сграда еднофамилна, придобита на основание давностно владение, осъществявано самостоятелно, 2/ по предявеният евентуален ревандикационен иск между същите страни и за същия имот, е признато за установено по отношение на В. Б. С., че И. Б. С. е собственик на 1/2 ид.част от гореописаната сграда, придобита по наследство и давностно владение, като е отхвърлен иска за права над уважения размер, 3/ осъден е В. Б. С. да предаде владението на И. С. върху 1/2 ид. част от тази гореописана сграда, 4/ отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н.а. № 161, том ІІ, рег. № 2933, н.д. № 2933/10.07.2019 г. на нотариус Е. П., вписан в СВ-Берковица с посочен вх. №, акт и дело на службата, до размер на 1/2 ид.част от признатите права, и 5/ определена е отговорността на ищеца за разноски 1335 лв. за първата инстанция по чл.78, ал.3 ГПК. Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, по повод жалбата и предвид данните по делото, установи следното: Въззивният съд е споделил направеният от първата инстанция решаващ извод, че ищецът не е придобил правото на собственост върху ппоцесния имот на основание давностно владение, това право е било придобито от неговите родители и наследодатели, като на основание наследство ищецът е придобил 1/2 ид.ч. от имота. За този извод въззивният съд е изложил и свои мотиви по спора. Като безспорно между страните и установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият съд е приел, че страните по делото са братя и единствени наследници на Б. Г., починал на 20.09.2019 г., и на П. Г., починала на 28.04.2021 г. Къщата, предмет на иска, е била строена преди 2000 г., и то от родителите на страните, които са живели в нея до смъртта си. На 04.01.2017 г. родителите сключили с ищеца предварителен договор за покупко-продажба на процесната сграда, в който изрично било посочено, че му предават владението върху имота в деня на сключване на договора. На 10.07.2019 г. ответникът се снабдил с нотариален акт за собственост на процесната сграда, издаден по обстоятелствена проверка. През месец август 2021 г., в отсъствие на ищеца, ответникът сменил ключалката на външната входна врата и поставил охранителна система. Формиран е извод, че събраните по делото доказателства не установяват твърдението на ищеца, че той е собственик на целия имот, аналогично на мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратено съгласно чл.272 ГПК. Независимо от направеното препращане, въззивният съд е изложил и свои мотиви по оплакванията с въззивната жалба. Обсъдено е твърдението на ищеца, че единствено той се е позовал на придобиване на процесния имот по давност, присъединявайки своето владение с владението на праводателите си, с оглед на което счита, че неправилно на ответника били признати права, и същото е прието за неоснователно. Посочено е, първо, че по силата на предварителният договор от 04.01.2017 г. ищецът не може да присъедини владението на праводателите към своето владение, за който извод се е позовал съдът на решение № 306 от 21.12.2013 г. по гр. д. № 1068/2013 на ВКС, І г.о. и даденото с него разрешение, изведено и от чл. 82 ЗС, че договарянето за предаване на владението при сключване на предварителния договор касае владението като едно фактическо състояние /предава се само упражняването на фактическата власт/, но не и с намерение за своене. Този договор не е основание /за разлика на хипотезата на универсално правоприемство при наследяване/ да се приеме, че е налице правоприемство и по отношение на субективния елемент на владението. На второ място, по аргументи от посочените тълкувателни мотиви на решението по т. 3 от ТР № 4/2012 г., е прието, че наследодателите на страните са придобили по давност правото на собственост върху процесния имот, преминало впоследствие в патримониума на техните наследници, поради което искът на ищеца за установяване правото на собственост върху целия имот е неоснователен. И оплакването на ответника по неговата въззивна жалба относно липсата на право на собственост при неговите наследодатели, е прието за неоснователно. От посочените за установени факти от показанията на разпитаните свидетели, с изключение тези на свид. С., и писмена декларация от ответника, е прието, че по отношение на процесната къща е изтекла 10-годишната давност в полза на родителите-наследодатели на страните, при което правото на собственост е придобито от последните, а след тяхната смърт, е наследено от правоприемниците-страните по делото, поради което никоя от страните не е придобила самостоятелно правото на собственост. Като последица от горния извод е посочено, че и в частта за отмяна на констативния нотариален акт, първоинстанционното решение като правилно подлежи на потвърждаване. Въззивната жалба на ищеца срещу допълнителното решение на първоинстанционния съд по чл.250 ГПК също е приета за неоснователна. Посочено е, че са били налице законовите предпоставки за постановяване на допълнителното решение: надлежно сезиране от страна в процеса, какъвто е ответникът по исковете, непълнота на основното решение относно произнасянето по главния иск, основан на давностно владение от ищеца. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС: 1/ Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение ? - противоречие с Решение по гр.д. № 1062/2021 г. на I г.о., Решение по т.д. № 3035/2013 г. на ВКС, II т.о., Решение по гр.д. № 510/2011 г. на ВКС, II г.о. и Решение по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о. 2/ За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС, от наследници на лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и дали това право се придобива само на позовалите се на давностно владение наследници, или се придобива и от непозовалите се, респективно отричащите правата на наследодателя ? – противоречие с т.3 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се с изложението и недопустимост на обжалваното решение, тъй като с него на ответника било признато право на собственост върху 1/2 ид.ч. по наследство, на каквото придобивно основание ответникът не се е позовал (доколкото е твърдял, че е осъществявал самостоятелно владение на къщата против родителите си), с което е налице произнасяне извън предмета на спора – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. При извършената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице съмнение за недопустимост на въззивното решение в сочения от касатора смисъл. Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. В случая не са били налице пречки от горепосочените, които да препятстват разглеждане по същество на предявените от ишеца два ревандикационни иска с основание чл.108 ЗС, съединени в условие на евентуалност. Предметът на делото се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения, на които основава своето защитимо право и оспорва насрещното смущаване на това право от ответника, и от отправеното до съда искане, и по този предмет на делото се формира и силата на присъдено нещо на съдебното решение- чл. 298, ал.1 ГПК. Правно релевантните факти в предмета на дело по иск по чл. 108 ЗС са: придобил ли е ищецът правото на собственост на дадена вещ на посоченото с исковата молба придобивно основание по чл.77 ЗС, осъществява ли някоя от страните по делото фактическата власт върху тази вещ, и налице ли е основание вещта да се държи вещта от несобственика-ответник, което да е противопоставимо на собственика-ищец. Предмет на делото при иск по чл.108 ЗС е правото на собственост на ищеца, а не твърдяното право на собственост на ответника или правото му да държи вещта, доколкото последните се разглеждат в такъв спор само като правопогасяващи възражения на ответника, с които се цели отхвърляне на предявения иск изцяло или частично, след като същите не са заявени с насрещен иск по чл. 211 ГПК. Извън хипотезите по чл.280, ал.2 ГПК, съгласно и т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и от обосноваване на някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. По поставения въпрос № 1 не се установява соченото от касатора основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивите на въззивното решение отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора в рамките по чл.269 ГПК, както е изяснено с трайната практика на ВКС - ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. и посочените от касатора. Обсъдени са събраните релевантни доказателства, също и доводите и възраженията на страните, вкл. и оплакванията на въззивника-ищец (сега касатор) по неговата въззивна жалба, и са изложените съображенията на въззивния съд защо счита същите за неоснователни. С това въззивният съд е изпълнил задължението си според практиката на ВКС да мотивира съдебния акт, поради което не е налице противоречие с нея. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали тези изводи са обосновани и правилни, защото това би изисквало да се преценят събраните по делото доказателства, а това е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. По въпрос № 2 от изложението също не е налице противоречие на въззивния съдебен акт с решението по т. 3 на ТР № 4/2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК. С мотивите към решението по т.3 на тълкувателния акт е разяснено, че имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния, и ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Въззивното решение в случая е в съответствие с тълкувателния акт, защото е прието, че давността е изтекла приживе на наследодателите на страните по настоящето дело, поради което придобитото по давност право на собственост върху двуетажната къща е преминала в наследството, и е наследено поравно от децата им- страните по делото, т.е. по 1/2 ид.ч. Правилността на извода на съда, че родителите на страните приживе са придобили правото на собственост по давност - чл.79, ал.1 ЗС, не може да се обсъжда във фазата по чл.288 ГПК. Въпрос № 2 е изведен от собственото разбиране на касатора за преминаване на правото на собственост на наследодателите само към този наследник, който се е позовал на придобивна давност, изтекла приживе на наследодателите, каквото не е разбирането на ВКС с посоченото тълкувателно решение по тълк. д. № 4/2012 г., нито е такъв вложеният в закона смисъл. При наследяване по закон, наследството преминава към всички законни наследници от реда на призоваването им към наследяване, посочен в Закона за наследството /ЗН/, Глава ІІ – „Наследяване по закон“, като не е предвидено изключване на някой от наследниците от съответния ред (освен при наличие на обстоятелства по чл.2 ЗН, каквото по делото не се твърди, нито е установено, да са налице). Съгласно чл. 5 от ЗН, децата като наследници от първи ред, наследяват поравно, или по 1/2 от наследството на родителите като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд изводи не може да обоснове достъп до касация. Ето защо липсва твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изхода на спора касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство. Ето защо, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК