Определение № 4106 от 16.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2245/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 5684 от 27.05.2025 г., подадена от името на Г. А. К. против разпореждане № 598 от 09.05.2025 г. по в.гр.д № 665/2024 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е върната касационната му жалба срещу постановеното въззивно решение. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че исковата молба била нередовна, а съответстващият на изложените в нея обстоятелства петитум бил за прогласяване нищожност на взетите от ОС решения. Въззивните решения по иск за нищожност с правно основание чл.124 ГПК подлежали на касационно обжалване. Върховният касационен съд, IІ гражданско отделение, преценявайки данните по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество същата е неоснователна. За да постанови обжалваното разпореждане, съставът на окръжния съд приел, че са предявени искове с правна квалификация чл. 40 ЗУЕС за отмяна на решения на Общото събрание на етажната собственост на жилищна сграда в [населено място], проведено на 30.10.2023 г. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, изключва от касационно обжалване решенията по дела, образувани по искове по чл. 40 ЗУЕС. С оглед на това е формиран решаващ правен извод, че редът за инстанционен контрол на обжалваното въззивно решение е изчерпан; касационната жалба е недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е върната на основание чл.286, ал.1, т.3 ГПК. Разпореждането е правилно. Приетото в него относно процесуалната недопустимост на касационната жалба е в съответствие с процесуалния закон. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по силата на разпоредбата на 280, ал. 3, т. 2 ГПК, която изключва от касационен контрол решенията по въззивни дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че са предявени искове за установяване нищожността на решенията на общото събрание на етажната собственост, проведено на 30.10.2023 г., чиято правна квалификация не е по чл. 40 ЗУЕС, поради което и не попадат в изключенията на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че обстоятелството, че в исковата молба ищцата е поискала решенията да бъдат отменени като "незаконосъобразни и нищожни" не обвързва съда, който следва да квалифицира спорното право, изхождайки едновременно от основанието и петитума на иска. В конкретния случай, изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявеният петитум категорично сочат на предявени искове с правна квалификация чл. 40 ЗУЕС за отмяна на незаконосъобразни решения на ОС на ЕС на посочената жилищна сграда, проведено на 30.10.2023 г., а не за прогласяване на тяхната нищожност, доколкото ищецът изрично е изложил твърдения за допуснати нарушения при свикване и провеждане на общото събрание, с оглед на които е поискана тяхната отмяна. Въззивното решение по така предявените искове, правилно квалифицирани като такива по чл. 40 ЗУЕС, не подлежи на касационно обжалване. С оглед изложеното обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,