Определение № 87 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2018 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Р. М., чред адв. П. Т., против въззивното решение № 963 от 14.02.2018 год. по гр. д. № 15586/2014 год. на Софийски градски съд. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Същата е и редовна с оглед спазване на изискванията на чл. 284 ГПК. От ответниците по иска и по касация – Р. В. К. и С. Д. К., чрез адв. р. В., Р. М. /А. Д./, чрез адв. Хр. Т. и С. П. Ф., чрез адв. К. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори, в които възразяват срещу допускане на касационното обжалване поради липса на релевираните от касаторката основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. оспорват жалбата като неоснователна. По наведените от касаторката в съдържащото се в самата касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: С обжалваното решение въззивният съд в производството по параграф 2, ал. 2 ПЗР ГПК, във вр. с чл. 196 и сл. ГПК /отм./ е потвърдил решението на първоинстанционния Софийски районен съд от 7.07.2014 год. по гр. д. № 13564/2002 год., с което е отхвърлен предявеният от касаторката против С. Д. П. Ф., Р. М., Р. В. К. и С. Д. К. иск за делба на описаните в решението недвижими имоти в [населено място], като делбата им е допусната между останалите страни, при посочените в решението дялове. За да постанови горния резултат въззивният съд приел, че М. Р. М. не е материалноправно легитимирана да участва в делбата, тъй като не може да противопостави на останалите съделители права въз основа на саморъчното завещание от 30.09.1999 год., оставено й от наследодателя Н. Д. поради прогласената му нищожност с влязло в сила решение по гр. д. № 438/2004 год. на СРС по иска на законните наследници на наследодателя – преживялата му съпруга Ж. П. и брат му Р. М.. Въззивният съд е счел, че следва да зачете силата на пресъдено нещо на това влязло в сила съдебно решение, като е без значение неучастието на ответниците К. в това производство. Приел, че нищожността на завещанието е обективен факт, който действа по отношение на всички, а не само по отношение на страните, участвали в производството, както и, че не е логично нищожността на завещанието да съществува по отношение на едни субекти, а по отношение на други – не. Нищожността на завещанието, на което се позовава М. М. обосновава липса както на материални права, така и на възражения, които да противопостави на останалите съделители относно техните права, делбените имоти, както и относно представените по делото доказателства. Следователно, решаващото съображение за отхвърляне на иска за делба на процесните имоти, предявен от настоящата касаторка, е липсата на установена съсобственост между нея и останалите съделители в делбените имоти на основание завещанието от първоначалния ищец Н. Д.. В изложението си касаторката подддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК по формулираните въпроси: 1. Валидно ли е решението по гр. д. № 6299/2008 год. на ІІ г. о. на ВКС, при доводи да е разгледано в съдебно заседание на 16.03.2009 год. и решено след смъртта на ищцата Ж. П., без да са установени и конституирани нейните наследници. 2. Задължително ли е решението по гр. д. № 438/2004 год. СРС за обявяване нищожност на саморъчното завещание от 30.09.1999 год., образувано по иск на наследниците по закон на завещателя Н. Д. по настоящето дело с друг предмет и други страни. Касаторката се позовава на разпоредбата на чл. 221 ГПК /отм./, че решението влиза в сила между същите страни за същото искане на същото основание. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички искания и възражения и всички доказателства и да изложи собствени мотиви, с доводи за липса на мотиви и избирателно обсъждане на доказателствата във въззивното решение, както и нарушение на чл. 118 ГПК /отм./, чл. 188, чл. 189, ал. 2 ГПК /отм/. Сочи се противоречива съдебна практика – решения на ВКС. Касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в отказа на съда да разгледа исканията и възраженията на касаторката относно качеството й на наследник и относно правото й на собственост върху наследствените имоти на Н. Д.. С допълнителна молба касаторката се позовава и на приложеното определение № 851 от 5.11.2018 год. по гр. д. № 1679/2018 год. на ВКС, ІV г. о. по въпроса за „субективните предели на завещанието”. Основният спорен въпрос във въззивното производство касае отречената от съда материалноправна легитимация на касаторката М. М., основана на оставеното й от първоначалния ищец по делото Н. Д. завещание. Позовавайки се на същото, след конституирането й като страна по делото след смъртта на ищеца, настоящата касаторка може да противопостави евентуални права единствено по отношение на законните наследници на завещателя – преживяла съпруга и брат, тъй като спорът относно действителността на завещанието касае само тези страни с оглед разрешаване на въпроса кой ще наследи първоначалния ищец, а оттук и ще се легитимира като съсобственик на делбените имоти – неговите наследници по закон или касаторката, на основание завещанието. Този спор е решен с влязло в сила решение по гр. д. № 438/2004 год., с което това завещание е прогласено за нищожно /решение от 5.01.2006 год. на Софийския районен съд по цитираното дело, потвърдено от СГС и ВКС при инстанционния контрол/. С оглед очертаните субективни предели на силата на пресъдено нещо /СПН/, съгласно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК, респ. чл. 220, чл. 221 ГПК /отм./, съдебното решение влиза в сила, респ. СПН се формира само между същите страни, т. е. само между лицата, участвали по делото, по което е постановено решението, както и по отношение на техните наследници и правоприемници. От това следва, че от СПН на горното решение е обвързано лицето, ползващо се от завещанието, срещу което искът за нищожността му е уважен, но само в отношенията си с останалите страни по същото дело – тези наследници по закон на завещателя, които са участвали в производството, както и с техните наследници и правоприемници – преживялата съпруга и братът на завещателя /ищци по иска за нищожност на завещанието/. Ответниците К. не са участвали в производството по горното дело, те не са обвързани от СПН на влязлото в сила решение, макар и да са придобили по договор за продажба на наследство от брата на завещателя наследената идеална част от наследството му, тъй като това правоприемство е настъпило преди влизане в сила на съдебното решение за установяване нищожност на завещанието /договорът за продажба на наследството е от 7.10.2004 год., а цитираното решение е влязло в сила на 22.04.2009 год./. Следователно, само тези страни, участвали в производството по горното дело, могат да се позоват на силата на пресъдено нещо на решението, с което е установена недействителността на завещанието, съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК, както и техните наследници или правоприемници, макар и да не са участвали в делото - чл. 298, ал. 2 ГПК /каквито в случая не са налице, с оглед съобразяване момента на настъпване на правоприемството при продажбата на наследството с оглед данните по делото/. По отношение на други трети лица сила на пресъдено нещо не се формира, поради което и последните не могат да се позоват на влязлото в сила решение. Поради това и формулираните в т. 1 и т. 2 на изложението правни въпроси в обобщения им смисъл на зачитане на влязлото в сила решение по гр. д. № 438/2004 год. по настоящето дело, което е с друг предмет и други страни е некоректно поставен, а и същият не е обуславящ правните изводи във въззивното решение по предмета на спора за делба. Зачитането на решението по горното дело следва от разпоредбата на чл. 297 ГПК, като видно от съображенията на съда в обжалваното решение то е в рамките на субективните предели, очертани в чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК – т. е. само в отношенията между тези страни по настоящето дело, които са били страни по предходното, респ. наследниците или другите правоприемници, между които спорът за наследяването на първоначалния ищец е предпоставен от разрешването на въпроса за валидността на завещанието. Такъв спор между касаторката и ответниците Р. и С. К. относно придобитото по договор за продажба на наследство от 27.02.1997 год. не съществува, тъй като същата не може да противопостави на техните придобити права такива на основание завещанието от Н. Д.. Поради тези съображения оспорване на завещанието от К. е безпредметно в настоящето производство, тъй като придобитото от тях по договора от 1997 год. е на различно основание, а зачитаното на установената нищожност на завещанието касае само страните, участвали в това приключило производство – касаторката, ползваща се от завещанието и оспорващите го законни наследници на завещателя, предявили иска, уважен с влязлото в сила решение по гр. д. № 438/2004 год. на СРС, респ. техните наследници, респ. правоприемници. С оглед на горните съображения първите два въпроса в изложението не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне, а не се и сочи от касаторката конкретно основание. Процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да обсъди исканията и възраженията на страната, както и представените доказателства, въз основа на които да изложи свои мотиви също не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на такъв правен въпрос предпоставя произнасянето на съда в обжалваното решение по правен проблем в рамките на предмета на спора, обусловило и направените изводи, което в случая не е налице. Поддържаните от касаторката доводи в тази насока представляват по своята същност оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, които не подлежат на обсъждане в настоящето производство. С оглед на това и не следва да се обсъжда относимостта на сочената съдебна практика, вкл. и представеното с допълнителна молба определение по гр. д. № 1679/2018 год. на ІV г. о. на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което предпоставя да е налице такова видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, което да обоснове извод за наличие на тази квалифицирана форма на неправилност в настоящето производство, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретните основания така, както са посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Наличието на такъв тежък порок на съдебния акт, като например нарушение на императивна правна норма, нарушение на основни съдопроизводствени правила или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика настоящият състав на този етап на произнасянето не констатира, а и релевираните от касаторката в изложението доводи сочат на оплаквания за допуснати процесуални нарушения, обосноваващи основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Независимо от изхода на настоящето производство на ответниците Р. К. и С. К. не се присъждат претендираните от тях разноски за възнаграждение на пълномощника им с оглед липсата на доказателства да са направените такива в настоящето производство. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 6 от 6.11.2013 год. по т. д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Другите ответниците не претендират присъждане на разноски за настоящето производство. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение