Определение № 2566 от 25.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 2093/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Кооперация „Всестранна потребителна кооперация „Н.““, представлявана от адв. А. С., срещу решение № 197 от 16.05.2024г. по в.т.д.№ 746/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което след отмяна на решение № 332 от 01.08.2019г. по т.д. № 49/2018г. на Окръжен съд Смолян касаторът е осъден да заплати на М. Н. Б. като ЕТ „ТОНИКИ – М. Б.“ сумата 142 823,80 лева, представляваща стойността на СМР по изграждане на търговски обект – бистро, представляващ имот с идентификатор 80371.241.783.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ 105,84 кв.м., находящ се в поземлен имот с идентификатор 80371.241.783 по същите карти и регистър на [населено място], както и направените разноски пред всички инстанции в размер на 40 314,91 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Твърди, че въззивният съд правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.59 ЗЗД, но неправилно е приел за доказан фактическия състав на посочената разпоредба. Сочи, че съгласно т.6.6 от сключения между страните договор и анексите към него всички разходи за подобрения, които се извършват в отдадените под наем имоти, остават за сметка на наемателя, т.е. не подлежат на възстановяване от наемодателя разходи за подобрения и реконструкции, каквото е бистрото, изградено при условията на свързано строителство с реконструираната механа. Намира, че тълкувайки волята на страните, развилите се отношения по повод извършването на реконструкцията и строежа в имота му, взетото решение на ОС на кооперацията за продажба на имотите в полза на ищцата водят до извод, че страните са уредили отношенията си по повод извършените строителни действия в имота, поради което наемателят не може да претендира тяхната стойност като обезщетение за неоснователно обогатяване на основание чл.59 ЗЗД. Поддържа, че дори и да се приеме, че договорът за наем и анексите не обхващат извършените подобрения, то в случая е неприложима хипотезата на чл.59 ЗЗД, тъй като с оглед установените по делото факти е налице фактическият състав на чл.60 и сл. ЗЗД – ищцата е извършила подобренията с ясното намерение, че извършва работа в чужд интерес. Излага съображения, че въззивният съд е определил неправилно началния момент, от който е започнал да тече предвиденият в чл.110 ЗЗД давностен срок, приемайки, че това е моментът на въвеждане на обекта в експлоатация, а не моментът на извършване на подобрението. Намира още, че въззивният съд е постановил решението си, без да вземе предвид всички събрани по делото доказателства, като не е съобразил свидетелските показания и писмените доказателства в тяхната съвкупност.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. За приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, ограничаващ правомощията на съда да се произнесе по правния спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на страните на основата на твърдените факти и обстоятелства, релевантни за спорното право. Твърди, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50075 от 09.05.2023г. по гр.д. № 1719/2022г. на ВКС, IV г.о.

2. Следва ли съдът да разреши спора съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи съответния материален закон? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 65 от 13.06.2019г. по гр.д. № 3460_2018г. на ВКС, II г.о., решение № 199 от 23.10.2015г. по гр.д. № 369/2015г. на ВКС, III г.о., решение № 280 от 22.01.2020г. по гр.д. № 1506/2018г. на ВКС, IV г.о.

3. Длъжен ли е съдът при разкриване на действителната воля на договарящите да изследва и фактите, свързани със сключването на договора, обичайно възприетата практика между страните, поведението им преди и след сключването на договора, включително при изпълнението на договорните им задължения? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 96 от 22.08.2022г. по гр.д. № 2007/2021г. на ВКС, IV г.о.

4. При подобрение на чужд имот от държател, който действа в чужд интерес, при което се достигне до обогатяване на собственика за сметка на подобрителя, свързано с обедняването на последния и липсата на основание за такова обогатяване, обеднилият се разполага с право да получи обезщетение по чл.60 и сл. ЗЗД или по чл.59 ЗЗД? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 50076 от 31.07.2023г. по гр.д. № 1594/2022г. на ВКС, IV г.о., решение № 219 от 04.02.2014г. по т.д. № 871/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 12 от 28.02.2014г. по т.д. № 1037/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 89 от 17.08.2015г. по т.д. № 770/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 117 от 28.10.2020г. по т.д. № 1034/2019г. на ВКС, II т.о.

5. Въпросът за началния момент на давностния срок при иск по чл.59, ал.1 ЗЗД. Касаторът твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979г.

6. От кой момент започва да тече давностният срок по претенция за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД при извършено подобрение в чужд имот под формата на новопостроена сграда – от възникването й в груб строеж, приключване на СМР или друг момент? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 247 от 06.01.2020г. по гр.д. № 540/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 58 от 18.06.2021г. по гр.д. № 2014/2020г. на ВКС, I г.о., решение № 60148 от 13.07.2021г. по гр.д. № 3684/2020г. на ВКС, III г.о., ТР № 1 от 04.05.2012г. по тълк.д. № 1/2011г. на ОСГК на ВКС, решение № 60316 от 22.12.2021г. по гр.д. № 508/2021г. на ВКС, IV г.о., евентуално – че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

7. Длъжен ли е съдът да посочи исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 229 от 17.12.2015г. по гр.д. № 1026/2015г. на ВКС, III г.о.

8. Към кой момент се преценява по-малката стойност между обедняването и обогатяването? Твърди се произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение № 229 от 17.12.2015г. по гр.д. № 1026/2015г. на ВКС, III г.о.

9. В тежест на обеднелия ли е да докаже своето обедняване /извършените разходи/ и обогатяването на ответника /увеличената стойност на имота/? Касаторът твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с решение № 107 от 08.10.2015г. по т.д. № 2226/2014г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по касация М. Н. Б. като ЕТ „ТОНИКИ – М. Б.“, представляван от адв. С. М., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: по първите два въпроса не е налице произнасяне в противоречие с посочената практика, тъй като въззивният съд е разгледал и разрешил правния спор, изцяло съобразявайки се с указанията на ВКС относно квалификацията на предявения иск; третият въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика, по отношение на четвъртия въпрос отново е налице произнасяне в съответствие с практиката на ВКС, като са съобразени и дадените в отменителното решение на ВКС задължителни указания относно квалификацията на предявения иск; въззивният съд е разрешил пети и шести въпроси в съответствие с практиката на ВКС, като във връзка с шестия въпрос сочи, че обстоятелството кой е моментът, в който имущественото благо преминава в патримониума на обогатилия се във всеки конкретен случай, е фактически въпрос и отговорът му зависи от специфичните обстоятелства за спора; по седмия въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС; осмият въпрос касае правилността на въззивното решение, а от друга страна, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС; по деветия въпрос също липсва противоречие с практиката на ВКС, тъй като с доклада по делото съдът правилно е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже размера на извършените разходи за СМР, с които е обеднял за сметка на ответника. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че с решение №50102/21.12.2023г. по т.д.№ 1361/2022г. на ІІ т.о. на ВКС е отменено решение №89/23.02.2022г. по в.т.д. № 836/2021г. на ПАС и делото е върнато на ПАС за повторно разглеждане от друг състав на същия съд с указания "да се изпълнят указанията, дадени от ВКС с решение №60123/19.09.2021г. по т.д. №1372/2020г. на ІІ т.о. на ВКС, с което е обезсилено решение №69/20.02.2020г. по в.т.д. №754/2019г. на ПАС и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, който да се произнесе с решение по същество, спазвайки диспозитивното начало в чл.6, ал.2 ГПК за обвързаност на съда от спора такъв, какъвто ищецът го е определил чрез твърденията в исковата молба и при съответната правна квалификация, според изложените в същата правопораждащи факти". Взел е предвид, че в решението си ВКС изрично е приел, че исковата претенция се основава на твърдения на ищцата, че с нейни средства е изградена нова сграда в недвижим имот, собственост на ответника, по който начин последният се е обогатил за нейна сметка.

Въззивният съд е посочил, че пред него жалбоподателят сочи за правно основание на предявения иск чл.74, ал.2 ЗС във връзка с чл.72, ал.1 ЗС и претендира сумата 142 823.80лв., съставляващи извършени от него разходи за изграждане на самостоятелен обект- бистро със застроена площ 102кв.м. в имот, собственост на ответника, който е придобит от последния на основание чл.92 ЗС. Твърди, че упражнява фактическа власт върху бистрото от построяването му и до настоящия момент и тази фактическа власт не й е отнета, както и че за намерението да държи процесното бистро като свое говори и фактът, че е изградила същото изцяло със собствени средства, изграждането е извън предмета на договора за наем и бистрото е построено с разбирането, че то ще й бъде формално прехвърлено от ответната кооперация в един по-късен момент. Твърди, че при липса на доказателства, оборващи презумпцията по чл.69 ЗС, подобренията в имота на ответника са извършени от ищцата в качеството й на недобросъвестен владелец, но със знанието и без противопоставянето на собственика на недвижимия имот - ответната кооперация.

Въззивният съд е приел за установено, че като наемател по договор за наем от 08.11.2010г. ищцата е извършила преустройство на наетия обект - от механа в дискотека, както и е построила изцяло нов обект в недвижимия имот на ответника, представляващ бистро със застроена площ от 105.84 кв.м. Посочил е, че този факт се установява от представените по делото доказателства: договор за извършване на оценка за съответствие на инвестиционен проект и упражняване на технически контрол в строителството от 11.01.2013г., сключен между възложителя ВПК „Н.“ [населено място] и „Ем Ен Консулт“ ООД, разрешение за строеж №17/19.03.2013г., издаден от главния архитект на [община], констативен протокол за установяване годността за приемане на строежа /акт образец 15/ от 30.05.2013г. и удостоверение № 39-00-23/1/13.06.20123г. за въвеждане в експлоатация на строеж „Търговски обект-Бистро“ със застроена площ 105.84кв.м., издадено от главния архитект на [община]. Посочил е, че с приемателен протокол от 13.06.2013г. на собственика на недвижимия имот – ответната кооперация, са предадени всички строителни книжа на процесния новопостроен обект. Взел е предвид, че според представения протокол №24 от проведеното на 13.08.2016г. извънредно Общо събрание на кооператорите на ВПК „Н.“ с 44 гласа „за“ ОС е приело предложението на УС и е взело решение да се продаде недвижимият имот „Механа/Дискотека плюс 102 кв.м. и отстъпено право на строеж, за да се погасят задължения на кооперацията, но това решение не е изпълнено и с нотариална покана рег. №1338/5.06.2018г. ищцата е поискала кооперацията да й заплати сумата 142 823.80 лв., представляваща общата стойност на извършеното строителство на изцяло новия обект „Бистро“ със застроена площ 105.84 кв.м. и облагородяването на площта около него.

Въззивният съд е приел за установено от заключението на ССчЕ, че в периода 2012г. - 2013г. ЕТ „Тоники – М. Б.“ със собствени средства и след съгласие на наемодателя ВПК „Н.“ е изградила нов обект - Бистро със застроена площ 105.84 кв.м., като по сметка 2072-Разходи за придобиване на НМДА са били осчетоводени всички преки разходи за строителството. На 13.06.2013г. след издаване на удостоверението за въвеждане на обекта в експлоатация, натрупаните разходи по сметка 2072 Разходи за придобиване на НМДА –Бистро ВПК „Н.“ в размер на 142 823.80 лв. са били заведени по сметка 2192-Други НМДА - Бистро/ВПК „Н.“. Приел е за установено от заключението на СТЕ, че бистрото е изцяло нов обект, построен в недвижим имот, собственост на ВПК „Н.“, и че по плана на [населено място] от 1978г. на мястото на новопостроения обект липсва застрояване, като заснемането на обекта и вписването му в кадастралната карта на [населено място] е извършено през 2013г. Взел е предвид, че според вещото лице обектът „Бистро“ е бил нанесен в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18857/28.08.2006г. на изпълнителния директор на АГКК [населено място], в имот с идентификатор 80371.241.783 през 2013год. като имот с идентификатор 80371.241.783 със застроена площ 102 кв.м. със заповед № КД-1421243/3.06.2013г. на СГКК-Смолян. Посочил е, че пазарната стойност на новопостроения търговски обект - бистро със застроена площ 105.84 кв.м., ведно с подобренията на терена около него, е в размер на 151 129 лв., определена след изследване на стойността на обекта по метода на възстановителната стойност /146 673лв./ и по метода на пазарните сравнения /155 585лв./.

Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, според които наемателката е извършила преустройство на наетата механа, която била в много лошо състояние, в дискотека, а на празното място до нея е изградила изцяло нов обект – бистро; механата била част от сградата, в която се помещавала самата кооперация; те били свидетели на строителството и знаят, че никой не се е противопоставил на изграждането на новия обект – бистро; знаят, че бившият председател М. А. е водил разговор с наемателката на новопостроения обект да бъде закупен от семейството й, но продажбата не се е състояла, защото бившият председател починал и макар ОС да е взело решение за продажба, сегашният председател и УС не изпълняват това решение, защото, според свидетеля П. предложената цена е много ниска /80 000 лв./.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на исковата претенция по чл.55, ал.1, предложение 2 ЗЗД и следва да квалифицира предявения иск съобразно действителните фактически твърдения в исковата молба, от които ищцата извлича наличието на своето правно основание. Приел е, че ищцата е предявила срещу ответника иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. Изложил е съображения, че съгласно съдебната практика правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл.60-62 ЗЗД се прилагат, когато между собственика на имота и извършилия СМР не съществуват договорни отношения, правилата на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД се прилагат, когато СМР са извършени в имот на възложителя по нищожен договор или извън предмета на сключения договор, а правилата за подобряване на чужд имот по чл.74 ЗС се прилагат, когато СМР са извършени в чужд имот от владелец. Посочил е, че в разпоредбите на чл.72-74 ЗС е заложен принципът на неоснователното обогатяване, касаещ хипотези на разместване на имуществени блага между правните сфери на подобрител в чужд имот и собственик на имота, като тези искове са приложими само когато подобрителят в чужд имот е владелец - добросъвестен/ или недобросъвестен. Пояснил е, че за да е налице добросъвестно владение, владелецът трябва да има фактическата власт /корпус/ и намерението да свои вещта /анимус/, като упражняването на фактическата власт да е възникнало на правно основание, годно да прехвърли собственост - например прехвърлителна сделка, конститутивно съдебно решение или административен акт, но с дефект във формата или съдържанието, поради който дефект собствеността не е прехвърлена. Намерил е, че в случая ищцата е ползвател /държател/ на новопостроения обект, а не владелец.

Вззивният съд е приел, че за да бъде уважен искът по чл.59, ал.1 ЗЗД, трябва да е налице увеличение на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице и да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия, както и да е установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтича от един и същи факт или от обща група факти. Посочил е, че при това неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, а ако има разлика между тези две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването. Приел е, че разпоредбата на чл.59 ЗЗД намира приложение в случаите, когато държател подобри чужд имот, тъй като държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползва от разпоредбата на чл.72 ЗС, респ. чл.74, ал.1 ЗС. Посочил е, че неговите отношения със собственика на имота за извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилата на неоснователното обогатяване.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между ищцата като наемател и ответната кооперация като наемодател е налице наемно правоотношение за обект: механа с бистро, находяща се в [населено място] по договор за наем от 08.11.2010г. и анексите към него от 15.11.2010г., 15.10.2012г., 12.11.2013г. и 02.01.2024г. Приел е, че по силата на анекса от 15.11.2010г. през 2011-2012г. наемателката е преустроила механата в дискотека, а през 2013год. е построила със собствени средства изцяло нов обект - бистро със застроена площ 105.84 кв.м. и е облагородила терена около него - направила е алея с павета, с вградено осветление към входа. Намерил е, че строителството на този обект е извършено на извъндоговорно основание, тъй като наемателката е била мотивирана с дадено през 2013г. обещание от страна на председателя на кооперацията, че ще и се прехвърли собствеността върху новопостроения обект, като било взето и решение от ОС на кооперацията през 2016г., но това обещание не е изпълнено и до момента. Изтъкнал е, че това обещание не е годно правно основание, което може да направи ползвателя/държателя владелец на новопостроената сграда. Посочил е, че от приетото заключение на СТЕ се установява какви са били съществуващите сгради към 2012-2013г. в отдадения под наем имот, като е установено, че процесното бистро не е съществувало, като в този смисъл са и свидетелските показания, събрани по делото. Посочил е, че ответникът е собственик на недвижимия имот и съгласно чл.92 ЗС кооперацията е собственик и на построения в имота нов обект - сграда за търговия /бистро/, построена изцяло със средства на ищцата, която я ползва от построяването й и до настоящия момент /по признание на ответника/. Приел е, че тъй като е установено от заключенията на ССчЕ и СТЕ, че общата стойност на извършеното строителство и облагородяване на имота, което е извън преустройството на механата в дискотека по договора за наем, възлиза на 142 823.80 лв., с която сума ответната кооперация се е обогатила за сметка на обедняването на ищцата, то и тази сума следва да се присъди на ищцата.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за погасяване на предявения иск по давност. Посочил е, че съгласно ППВС№1/2805.1979г. давността при иск по чл.59, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента на преминаване на имущественото благо в патримониума на обогатилия се. Намерил е, че в случая давността започва да тече от датата на издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация на търговския обект - бистро със застроена площ 105.84кв.м., на 13.06.2013г., а исковата молба е подадена по пощата с дата на пощенското клеймо 13.06.2018г., поради което приел, че давностният срок по чл.110 ЗЗД не е изтекъл.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите два процесуалноправни въпроса се отнасят до дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск. Значението на въпросите за изхода на делото е обосновано с твърдения на касатора, че въззивният съд правилно и в съответствие с дадените от ВКС в отменителното решение указания е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.59 ЗЗД, но неправилно е приел, че е осъществен общият фактически състав на неоснователно обогатяване. В този смисъл доводите на касатора са не за дадена от въззивния съд неправилна правна квалификация, а за неправилност на изводите по същество на предявения иск, което е пречка въпросите да се преценят като обуславящи изхода на делото. От друга страна, по отношение на поставените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил дадените с решение № 60123/19.09.2021г. по т.д. № 1372/2020г. на ІІ т.о. на ВКС указания относно правната квалификация на предявения иск, както и е формирал извода си относно предмета на предявения иск с изложените от ищеца твърдения, от които произтича претендираното от него право, като по този начин се е произнесъл в съответствие с постоянната съдебна практика по поставените въпроси.

Формулираният от касатора трети материалноправен въпрос се отнася до прилагането на чл.20 ЗЗД и тълкуването на договора и е поставен във връзка с твърденията на касатора, че противно на извода на въззивния съд, сключеният между страните договор за наем и анексите към него уреждат отношенията във връзка с извършените подобрения. Въпросът е релевантен, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. По приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС –решение № 100 от 10.08.2015г. по т.д. № 1191/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 80 от 08.05.2012г. по гр.д. № 1315/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като не е приел, че е налице неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, а съобразявайки съдържанието на договора за наем и анексите към него, както и установените по делото факти относно извършените в имота подобрения, е приел, че извършено по силата на анекса от 15.11.2010г. е преустрояване на механата в дискотека /през 2011-2012г./, а извършеното през 2013г. строителство на изцяло нов обект – бистро, е на извъндоговорно основание. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Четвъртият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че в случая ищцата като държател на чужд имот е действала в чужд интерес, а е приел, че същата и извършила изграждането на изцяло нов обект с оглед даденото й от собственика на имота обещание да й прехвърли собствеността на имота. Поради това формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Поставените от касатора пети и шести въпроси се отнасят до началния момент, от който тече погасителната давност по отношение на вземане по чл.59 ЗЗД. Въпросът за началния момент, от който тече погасителната давност при предявен иск по чл.59 ЗЗД е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице противоречие с посочените от касатора съдебни актове. Съгласно т.7 на ППВС № 1/28.05.1979г. давностният срок при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД започва да тече от деня на получаването на облагата, тъй като неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. В решение № 247 от 06.01.2020г. по гр.д. № 540/2018г. на ВКС, IV г.о. е прието, че изискуемостта на вземането е от деня на престацията; в решение № 58 от 18.06.2021г. по гр.д. № 2014/2020г. на ВКС, I г.о. не обсъждан поставеният въпрос, а е разгледано действието на чл. 92 ЗС; в решение № 60148 от 13.07.2021г. по гр.д. № 3684/2020г. на ВКС, III г.о. е прието, че отговорът на въпроса относно началният момент на давностния срок при предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД е даден с ППВС № 1/28.05.1979г. и това е денят на получаване на съответната престация, защото „неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент“; решение № 60316 от 22.12.2021г. по гр.д. № 508/2021г. на ВКС, IV г.о. дава отговор за началния момент на срока на погасителната давност за вземането за стойност за подобрения в чужд имот, извършени от гестора и в собствен интерес, какъвто не е разглежданият в настоящото производство иск; ТР № 1 от 04.05.2012г. по тълк.д. № 1/2011г. на ОСГК на ВКС не дава отговор на въпроса, а в него са изложени мотиви относно момента, в който се счита за упражнено правото на строеж и възниква собствеността върху изграденото. Въззивният съд не се е отклонил от посочената от касатора практика, като е приел, че давността при иск по чл.59, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента на преминаване на имущественото благо в патримониума на обогатилия се. Въпросът в кой момент имущественото благо преминава в патримониума на обогатилия се е фактически и следва да бъде разрешен при съобразяване на конкретните факти по делото, което изключва възможността да се даде принципен отговор и квалифицирането на поставения шести въпрос като такъв, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Формулираният седми процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, като е изложил в мотивите на решението си съображенията, въз основа на които е достигнал до крайния си извод. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен.

Поставеният от касатора осми материалноправен въпрос относно момента, към който следва да се определи размера на обедняването, респ. на обогатяването при претенция по чл.59 ЗЗД отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в това число с посоченото от касатора решение № 229 от 17.12.2015г. по гр.д. № 1026/2015г. на ВКС, III г.о., според което при иска по чл. 59 ЗЗД получената имуществена облага се преценява към определен момент, а именно към момента на преминаването на блага от имуществото на обеднелия в това на обогатилия се. В случая въззивният съд е определил този размер съгласно приетите по делото заключения на ССЕ и СТЕ към 2013г., когато е приел, че имущественото благо – изграденият от ищцата нов обект – бистро, е преминал в патримониума на ответника.

Десети процесуалноправен въпрос, отнасящ се до доказателствената тежест при предявен иск по чл.59 ЗЗД, е важен, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е отрекъл, че ищецът дължи да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, а след обсъждане на събраните по делото доказателства е приел тези факти за доказани по несъмнен начин. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1 ГПК е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдят направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 5000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение