Определение № 4989 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1980/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по подадени две касационни жалби от Агенция „Пътна инфраструктура“-ответник в производството, подадени чрез упълномощен юрист С. П.. Първата касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, е насочена срещу въззивно решение № 1171 от 23.10.2023 г. по в. гр. д. № 2790/2022 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която, в резултат на частичното потвърждаване на първоинстнационно решение № 260635/21.02.2022 г. по гр.д.№ 14885/2019 г. на СГС, са уважени предявените частични искове по чл. 49 ЗЗД, като е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на Ж. К. П., К. В. Т. и Р. В. Т. (конституирани в процеса на мястото на починалия ищец К. И. Т.) сумата 1000 лв., на Р. Г. Т. сумата 1000 лв., на Е. К. Т. сумата 1000 лв., на И. И. Т. сумата 1000 лв. и на К. И. Т. (действащ чрез своята майка и законен представител Е. К. Т.) сумата 1000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на И. К. Т.. Твърди се, че въззивното решение в обжалваните части е нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и отхвърляне исковете изцяло. С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК към тази жалба се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и по чл.280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Втората касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ е насочена срещу постановеното по същото в. гр. д. № 2790/2022 г. на Апелативен съд-София решение по чл.247 ГПК с № 6 от 03.01.2024 г. Твърди се, че и това решение е нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му. С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК към тази жалба се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Третото лице-помагач на касатора - „Пиринстройинженеринг“ ЕАД, с писмен отговор по първата касационна жалба, подаден чрез адв. Г.Б.-Я., намира същата са основателна. Насрещните страни-ищци в производството Р. Г. Т. Е. К. Т., И. И. Т., и К. И. Т., чрез пълномощник адв.Св. С., с писмен отговор по втората касационна жалба, я оспорват, претендират и разноски. Останалите насрещни страни не са взели становище по жалбите. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и прецени доводите на касаторите, намира следното: С исковата молба от 21.09.2016 г. ищците К. И. Т., Р. Г. Т., Е. К. Т. лично, И. И. Т. и К. И. Т. (тогава и двамата малолетни и действащи чрез своята майка и законен представител Е. К. Т.) са предявили искове срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за осъждане на ответното дружество да заплати на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. К. Т. - син на първите двама, съпруг на Е. Т. и баща на останалите двама ищци, от по 1000 лв. частично предявени размери от по 200 000 лв. за всеки ищец, със законната лихва от 26.11.2011 г. В последствие, по искане на ищците с молба от 14.03.2019 г. /представена в открито съдебно заседание/, е било допуснато увеличение на размерите на така предявените частични искове до по 50 000 лв. за двамата родители на загиналия водач, и до по 60 000 лв. за преживялата съпруга и двете деца на същия, исковете отново предявени като частични от по 200 000 лв. за всеки от тези ищци, което е обусловило разглеждане на делото от окръжен съд /СГС/ като първа инстанция, а не от първоначално сезирания с исковата молба районен съд. Първоинстанционният съд с решението си № 260635/21.02.2022 г. по гр.д. № 14885/2019 г. на СГС, ГО, е уважил частично предявените като частични искове, като е присъдил на ищците-родители по 12 000 лв. обезщетение, на съпругата 15 000 лв. обезщетение, и на всяко от двете деца по 17 000 лв. обезщетение, със законната лихва от 26.10.2013 г. до плащането, и е отхвърлил частично предявените искове за разликите до предявените частични размери съгласно увеличението им, посочено по-горе. Въззивният съд, сезиран с жалба от ответника, от третото му лице помагач, и насрещна въззивна жалба от ищците, с решение № 1171 от 23.10.2023 г. по в. гр. д. № 2790/2022 г. на Апелативен съд-София, в резултат на частично потвърждаване и частично отменяне на първоинстанционното решение, като краен резултат е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ да заплати на основание чл.49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, така: на Ж. К. П., К. В. Т. и Р. В. Т. (конституирани в процеса на мястото на починалия ищец К. И. Т.) сумата от 1000 лв., на Р. Г. Т. сумата от 1000 лв., на Е. К. Т. сумата от 1000 лв., на И. И. Т. сумата от 1000 лв., и на К. И. Т. (действащ чрез своята майка и законен представител Е. К. Т.) сумата от 1000 лв. Обезщетенията са присъдени за претърпени от всеки от първоначалните ищци неимуществени вреди от смъртта на техния родственик И. К. Т., съответно син на К. И. и Р. Т., съпруг на Е. Т. и баща на останалите, настъпила при ПТП на 26.10.2011 г., на мостово съоръжение на път 3198, КПП Златино в близост до с. Първомай, поради поставяне на пътни знаци за временна организация на движението във връзка с ремонта на пътния участък, несъответстваща на одобрената проектна такава и непочистване на пътното платно от пясък след приключване на строителните работи за деня, ведно със законната лихва от 26.10.2013 г. В останалите части, в които исковете са отхвърлени до предявените частични размери от по 50 000 лв. от К. И. Т. (починал) и Р. Г. Т., съответно от по 60 000 лв. от Е. К. Т., И. И. Т. и К. И. Т., всички искове предявени като частични от по 200 000 лв. за всеки първоначален ищец, въззивното решение не е обжалвано и не е предмет на настоящето касационно производство. Въззивният съд, при преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и новите такива, събрани пред него, е приел за установена следната фактическа обстановка: Безспорно е било по делото, че около 23 ч. на 26.10.2011 г. при ПТП е загинал водачът И. К. Т.- син на първите двама ищци, съпруг и баща на останалите, че пътният участък на ПТП-то е част от републиканската пътна мрежа и към посочената дата АПИ е изпълнявала дейност по ремонт на същия. От събраните по делото доказателства е установено, че на пътния участък, в който е настъпило ПТП-то, е била предвидена временна организация на движението, според която в лявото платно за движение е следвало да бъдат разположени следните знаци - на 300 м. преди ремонтирания участък - знак П З, А23, Т1; на 200 м. от началото на ремонтните работи - знак Б26, ограничаващ движението със скорост до 60 км/ч, знак В24 и П3; на 100 от началото на строителните работи - знак В26, ограничаващ скоростта на движение до 40 км/ч и ПЗ, на 50 м. - ПЗ и А8 и непосредствено преди началото на работния участък П3, Б5, С4 и Г10. Съгласно протокол от 06.07.2011 г., временната организация на движението е изпълнена съобразно приложение № 14 на Наредба № 16/23.07.2001 г. на МРРБ за временната организация на движението при извършване на строителство и ремонт по пътищата и улиците. Въззивният съд е изложил подробно заключенията на приетите в първата инстанция автотехническа експертиз /АТЕ/ и приетата във въззивната инстанция комплексна АТЕ /КСАТЕ. От двете експертизи е установено, че временната организация на движението не е била поставена на място така, както е била предписана в проектната документация и посочена в приетия протокол от 06.07.2011 г. Конкретно, КСАТЕ подробно, и в табличен вид, сочи, че на 300 м преди изкопа е трябвало да се постави знак А23 (Ремонт на пътя) и табела с означение, че работният участък е на 300 м - такива липсват. На 200 м е предвидено да се постави знак В26 ограничаващ скоростта до 60 км/ч, знак забраняващ изпреварването - В24, знак А24 за светофар и мигаща лампа, но на място няма такива. На 150 м е следвало да има знак В26, ограничаващ скоростта до 40 км/ч и знак А8, предупреждаващ за стеснение на пътя отдясно и мигаща светлина, но такива липсват в тази зона. На 100 м е бил предвиден знак за преминаване, ако пътя е свободен и мигаща лампа, но такива също няма. На 50 м е предвидено наличие на светофар и регулировчик, при интензивен трафик, но не са били поставени. На 30 м преди изкопа е трябвало да се поставят знаци Г10 (задължително преминаване от ляво на знака), С.4.4 (табела тип стрелка с посока наляво) и светлинна лампа, които не са били налични. На място е констатирано следното позициониране на знаци: На 145 м (а не на 200 по проект) е поставен първият знак В26, ограничаващ скоростта до 60 км/ч. На 75 м (а не на 300 м) са поставени знак А23 за участък в ремонт и знак за ограничение на скоростта до 40 км (В26). В зоната на изкопа (а не на 30 м преди) в левия край е поставена табела тип стрелка наляво С4.4. със знак Г.10. На място е констатирана също и грешно поставена обратна табела С4.3, сочеща посока надясно, което е противоречиво и объркващо водачите. По отношение механизма на ПТП, приетата в първата инстанция АТЕ е установила, че автомобилът, управляван от загиналия, се е движел праволинейно със скорост от 113,20 км/ч, в дясна пътна лента, като след края на асфалта е преминал вертикално през рова, ударил се в насрещен скат и се завъртял. Процесният изкоп в дясната лента е бил с дължина 8,5 м, широчина 3,20 м и дълбочина 0, 52 м. Според вещото лице самият ров е бил видим като опасност от 97,4 м., и трезвен водач, движещ се със скорост до 90 км/ч, би могъл да спре аварийно, забелязвайки опасността. При защитата на заключението си в открито съдебно заседание на 14.03.2019 г., вещото лице е посочило, че пясъкът на асфалта (намиращ се преди знак Г-10, поставен непосредствено преди изкопа) е допринесъл значително за настъпване на произшествието, тъй като в противен случай ударът в ската е щял да бъде с много по-ниска скорост. Вещото лице е посочило, че при движение със скорост, съответна на наличната пътна сигнализация, произшествието е било предотвратимо от водача, независимо от алкохолното му опиване, тъй като същият би могъл да възприеме опасността от наличния ров и да предприеме аварийно спиранe. Приетата пред въззивния съд комплексна АТЕ /КСАТЕ/ сочи, че водачът е бил с предпазен колан. Същата описва произшествието така: водачът се е движел с 113 кв.м. и когато е забелязал опасността на пътя, е предприел аварийно спиране- спирачни следи 25 м., последните 11 м от които върху настилка с пясък, не е успял да спре преди рова, попаднел е в него, излетял е и се е ударил с предна лява част в насрещната стена на рова със скорост 94 кв./ч с последвала обратна на часовника ротация. Същата КСАТЕ сочи, че опесъчена зона преди изкопа е повишила скоростта на излитане от 87,66 км/ч на 94,98 км/ч (7 %). Сочи се още, че точката, в която водачът е възприел опасността (изкопа), се е намирала на 106,29 м и ако той се е движел с разрешената скорост от 90 км/ч (а не 113 км/ч), е можел да предотврати инцидента без значение дали е бил трезвен или алкохолно повлиян, тъй като и в двата случая опасната зона за спиране (при движение с разрешена скорост) е по-малка от 106,29 км/ч (съответно е 105,5 м и 85,5 м). Посочено е още, че към момента на осветяване на първите пътни знаци, водачът е бил на отстояние 215 м (по-голямо от опасната зона) и е имал възможност след възприемането им да спре и да предотврати произшествието, независимо дали е бил трезвен или опиянен. При отстояние 145 м и опасна зона за спиране преди изкопа от 147 м (за опиянен водач) спирането е невъзможно, но падането в изкопа ще е със скорост от 9,5 км/ч. За трезвен водач спирането е възможно. Изведен е общ извод, че при правилно поставяне на знаците, съобразно проекта, водачът е можел да предотврати произшествието, като плавно намали скоростта и без да се налага да спира аварийно. Инцидентът, според САТЕ, е настъпил поради неспазване на знаците и ненамаляване на скоростта. Подчертано е, че при дълги светлини, които осветяват знаците над 180 м, водачът е имал възможност да види директно знаците, поставени в изкопа Г10 и С4.4 и самия изкоп и да спре като предотврати удара и ПТП, дори да нямаше първата и втората група знаци. Експертът е посочил, че основната причина за настъпването на фаталния инцидент е избора на скорост и регулирането й в съответствие с предписанията на пътните знаци, като е заявил, че ако последните са били разположени съгласно предвижданията в плана за временна организация на движението поради извършвания ремонт, влиянието на алкохола върху водача е щяло да бъде компенсирано - той е можел да премине покрай знаците и въпреки алкохолното си повлияване е можел да възприеме някой от знаците, тъй като е щял да разполага с двойно повече време за тяхното осмисляне. В същото време е посочено, че ако е спазил наличните знаци (макар и поставени в отклонение от проекта) водачът пак е имал възможност да избегне инцидента. Той е можел да забележи знаците от разстояние не по- малко от 70 м и при движение на къси светлини и да осъществи плавно намаляване до предписаните скорости с комфортно спирачно закъснение. Извън така приетото за установено, въззивният съд е препратил и към подробно отразените в обстоятелствената част на мотивите на първоинстанционното решението събрани гласни доказателства и приети съдебни експертизи-свидетели относно състоянието на мястото на ПТП веднага след това, относно верността на протокола от 06.07.2011 г., относно начина, по който смъртта на И. Т. се е отразила на неговите родители, съпруга и деца, също и съдебно-психиатрична експертиза относно съпругата и децата на загиналия водач. При така установените факти, въззивният съд е приел, че проектната документация относно временната организация на района на ремонтирания мост не е приложена прецизно на терен. Предвижданията за поставяне на вертикална маркировка на 300, 200, 150, 100, 50 и 30 метра не е изпълнена на обозначените за това места. Поставените знаци преди конкретния изкоп са били само в две точки - на 145 м и на 75 м, като тяхното приложение се е свеждало до сигнализация за ограничаване на скоростта - съответно на 60 км/ч и на 40 км/ч. Указания със знаци, че в сектора се извършват ремонтни дейности, са били видими не на 300 м от изкопа, а само на 75 м от него. Установява се, че знаци, указващи необходимостта от преминаване в насрещната лента за маневра „заобикаляне“, изобщо не са били поставяни предупредително по план преди разкопания участък, няма сигнализация за наличното на място стеснение на пътя от дясно, нито има позиционирани светещи мигащи съоръжения. Едва в зоната непосредствено преди самия изкоп, и не в съответствие с проекта, са били налични табела тип стрелка С4.4 с посока на ляво и знак Г10 (за преминаване в ляво от знака), като същевременно с това е била налична и противоречива на обстановката табела С4.3 за посока надясно. Тези констатирани отклонения при всички положения съставляват неизпълнение на предвидените в закона задължения на изпълнителя на ремонтните дейности, което по смисъла на чл. 49 ЗЗД е поведение, което е противоправно, а по презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която не е оборена - и виновно от страна на преките изпълнителни на ремонта. Прието е още, че секторът на ремонта не е бил поддържан в състояние, което да подсигури безопасното му използване - преди изкопа е установена опесъчена зона, която е повишила скоростта на излитане към изкопа при предприетото спиране на автомобила от 87,66 км/ч на 94,98 км/ч (7 %). Според заключението на приетата пред въззивния съд КСАТЕ, кредиктирана напълно от съда, е прието, че при правилно поставяне на знаците съобразно проекта, водачът е можел да предотврати произшествието, като плавно намали скоростта и без да се налага да спира аварийно, и че спазването на предвижданията в плана за временна организация на движението е можело да бъде фактор, който да компенсира влиянието на алкохола върху водача, който дори и в това си състояние е щял да има достатъчно време да премине покрай знаците и въпреки алкохолното си повлияване да ги осмисли, да реагира и да предотврати ПТП. Изводът е обоснован с установеното от експертизата, че точката на реакция на водача е била на 106 м от изкопа, т.е. на около 40 м след първата група знаци, което налага извод, че ако е имало сигнализация в по-ранен момент за предстоящата реорганизация на движението и съществуващите на терена ремонтни дейности, водачът е можел да съобрази скоростта си на движение с тях. Същевременно е отчетено и становището по експертизата, че инцидентът е настъпил главно поради неспазване на наличните знаци (въпреки отклонението им от проекта) и ненамаляване своевременно на скоростта, като водачът също така е можел, ако се движи и на дълги светлини, да види директно знаците, поставени непосредствено пред самия изкоп, да отчете тази опасност за пътя и да предприеме съответната маневра, като спре и предотврати удара. В заключение е формиран краен решаващ извод, че при така установените данни, аналогично и на приетото от първоинстанционния съд, инцидентът е причинен както поради несъобразяване на вертикалната маркировка с предвижданията по проекта, така и поради противоправното и виновно поведение на самия водач, който е управлявал МПС с превишена скорост и в нетрезво състояние, което му е попречило да реагира навреме и да извърши съответните маневри, за да избегне попадане в изкопа на пътя. Приносът на водача е отчетен като много по-голям от този на изпълняващите ремонтни дейности, а именно 90 %, тъй като ако той е бил в трезво състояние и се е движел с разрешена скорост от 90 км/ч е можел да предотврати инцидента, дори и на място да не са били поставяни никакви предупредителни знаци преди тези непосредствено пред самия изкоп. По отношение на размера на дължимото от ответника на всеки от първоначалните ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, въззивният съд, се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, към които е препратил по чл.272 ГПК, по силата на което препращане се счита, че същите е прието да са правилно определени по 120 000 лв. за всеки от родителите, 150 000 лв. за съпругата, и по 170 000 лв. за всяко от двете деца на загиналия. Тези размери обаче, въззивният съд е посочил, че редуцирани след прилагане на процента принос, не могат да бъдат присъдени в цялост на ищците, поради въведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Предвид установеното, че инцидентът е настъпил на 26.10.2011 г., исковата молба е предявена на 21.09.2016 г. и с нея исковите претенции са заявени като частични за сумите от по 1000 лв. за всеки от първоначалните ищци, съдът, по аргумент от приетото с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д. № 3 от 2016 г. (че с предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение), е формирал извод, че до 26.10.2016 г. ищците са могли да увеличат иска си така, че новият по-висок размер да не попада под действието на 5- годишната давност. В случая обаче, увеличението е направено едва в открито заседание на 14.03.2019 г., при действието на новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД (ДВ, бр. 42/2018 г.), въвеждаща правилото, че "когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част". Прието е така, че при предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен, вкл. и когато частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. В заключение е прието, че в разглеждания казус към датата на увеличаване на размера на исковете, давността е изтекла и същите са погасени за горниците над 1000 лв., които са били първоначално предявени с исковата молба, и на всеки от първоначалните ищци се дължи обезщетение само по 1000 лв., като за тези 1000 лв. починалия К. Т. е заместен от Ж. К. П., К. В. Т. и Р. В. Т., и за горниците над тези размери исковете подлежат на отхвърляне, което е обусловило и произнасянето на въззивния съд. Съответно на този изход на спора, въззивният съд е определил и отговорността за разноските по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. С последващо решение № 6/03.01.2024 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, е оставена без уважение молба на Агенция „Пътна инфраструктура“ за отстраняване на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното решение № 1171/23.10.2023 г. по гр.д. № 2790/2022 г.на АС – София. Искането на АПИ е обосновано с довод, че при приетия процент съпричиняване на вредата 90% за водача и 10 % за ответника, то дължимото обезщетение не следва да се присъди в пълния претендиран частичен размер от по 1000 лв., а редуцирано на по 100 лв. Въззивният съд е приел, че не се касае за допусната очевидна фактическа грешка, тъй като отразената воля в диспозитива е съответна на мотивите, защото съдът е посочил, че дължимите за обезщетение суми са правилно определени от първоинстанционния съд, но намаляването им до 1000 лв. е обусловено от прилагане правилото на погасителната давност за увеличения размер на исковете, и че е неоснователно да се претендира прилагане на процента принос само към непогасената главница. По преценката за наличие/липса на основания за допускане касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното: Допустимостта на касационно обжалване на въззивно решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който трябва да са осъществени и допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решениепо чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. По касационната жалба на АПИ срещу основното решение: С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК към тази жалба се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и по чл.280, ал. 2, ГПК. Поставени са и следните въпроси, които се твърди да са включени в предмета на спора и обусловили изводите на съда, и по които произнасянето да е в противоречие с практиката на ВКС/ВС и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Следва ли съдът да приеме наличие на причинна връзка между поведението на водача, който е управлявал МПС със скорост от 113 км/ч, която е много над разрешената от 90 км/ч, управлявал е след употреба на 1,83 промила алкохол, не е намалил скоростта до ограничената с налични пътни знаци на 60 км/ч и 40 км/ч, и не е преминал в другото платно за движение за да заобиколи препятствие/изкоп/ на пътя? Поставени пътни знаци за ограничение на скоростта на места по-близо от заложеното в проект, след като водачът не се е съобразил с наличните поставени макар и по-близо пътни знаци и табели да намали скоростта, както и с основните разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП да управлява максимално разрешена скорост от 90 км/ч и в трезво състояние? 2/ Относно определяне на съотношението на приноса на пострадалия и АПИ за настъпилите вреди, и подлежащите на преценка обстоятелства за това, правилно ли въззивният съд е определил общ принос от 90 % за водача на основание чл.51, ал.2 ЗЗД? Така поставените въпроси не удовлетворяват изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въпросите не предполагат даването на принципен отговор по приложението на конкретна правна норма или институт на правото, от значение за делото, а са фактически, насочени към проверка правилността на въззивното решение, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде осъществена, защото отговорът им зависи от конкретните доказателства по делото. Същевременно касаторът не е установил и нито една от специфичните, кумулативно изискуеми наред с правен въпрос, предпоставки по посочените като законови норми на чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т. 3 ГПК – не е посочена практика на ВКС или ВС (т.1), не е посочена практика на Конституционния съд на РБългария или на СЕС(т.2), нито е обоснована препоставката по т.3. Когато се твърди специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се установяват признаци за вероятна нищожност или недопустимост на решението, нито на очевидна неправилност, като последното се обосновава от касатора с оплакване за определяне размера на обезщетението в диспозитива в противоречие, не в съответствие, с приетото в мотивите относно приноса на водача и на АПИ за настъпване на вредата, т.е. без от сумите по 1000 лв. да е приспаднат приноса на водача от 90 %. В случая обаче не се констатира очевидна неправилност по смисъла на това понятие, както е изяснено в практиката на ВКС. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. Мотивите на въззивния съд са ясни, и сочат начина на формиране на правораздавателната воля - че справедливия размер на обезщетението за всеки от първоначалните ищци е този, определен от първоинстанционния съд, и тези размери, включително и след редуцирането им при прилагане на определения принос, надхвърлят сумата от 1000 лв. за всеки от първоначалните ищци, но за разлика от първоинстанционния съд, не може да се присъди тези по-големи от по 1000 лв. поради погасяване на горниците по давност. Тоест съдът е определил сумата по 1000 лв. дължима за всеки от първоначалните ищци, след като е намалил дължимите им по чл.52 ЗЗД справедливи размери с процента принос на пострадалия водач, след това е отчел погасяване по давност частично на така редуцираните суми за частите им над 1000 лв. за всеки от първоначалните ищци, поради което не е налице неяснота, грешка, нито нарушаване правилата на логиката при определяне на крайния размер на дължимите суми. С ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк.дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС е изяснен механизма на определяне на справедливото обезщетение и неговото редуциране по чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно, че съдът не е ограничен от заявената претенция при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и когато са налице предпоставките на чл.51, а.2 ЗЗД, съдът следва да намали обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му заради принос на пострадалия (т.е. спрямо приетия от съда за справедлив размер), но не може да присъди сума, надхвърляща поисканата с петитума на исковата молба. Въззивното решение е в съответствие с това тълкувателно решение и приетото с него разбиране на базата/размера/, спрямо която съдът прилага редуциране поради принос, което изключва прилагане на закона в обратен смисъл По касационната жалба на АПИ срещу решението по чл.247 ГПК: С изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК към тази жалба се сочи бланкетно наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и по чл.280, ал. 2 ГПК. Поставени са и следните въпроси, които се твърди да са включени в предмета на спора и обусловили изводите на съда: 1/ Налице ли е очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението поради несъответствие между волята на съда, обективирана в мотивите към решението и изразяването ѝ в решението, доколкото в мотивите на решението съдът е формирал воля за принос 90 % за водача и 10 % за АПИ, но в диспозитива е посочил друг размер на обезщетението – 100% от исковата сума? 2/ При определяне на процент принос на водача, когато е предявен иск, след това искът е увеличен, но по отношение на увеличената/непредявена с първоначалния иск/ част искът е погасен по давност, следва ли да се определя принос на водача по отношение на погасената по давност част на иска, или да се определя принос само по отношение на първоначално предявената част на иска? Касационното обжалване не може да се допусне. Същностна черта на решението по чл.247 ГПК е, че то има за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, като се премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, а не се подменя съдържанието на поправения акт. Ето защо, при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери дали са били налице предпоставките по чл. 247, ал.1 ГПК, като не разполага с правомощия да упражнява контрол върху основния, поправения акт. Поставеният въпрос 1 не кореспондира с произнасянето на съда по основното решение, защото между мотивите и диспозитива на основното въззивно решение по спора няма несъответствие, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение по повод довода на АПИ по касационната жалба срещу основното решение за неговата очевидна неправилност със същите оплаквания. Поставеният въпрос 2 не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, относим към преценката по чл.247 ГПК, защото е израз на несъгласие с волята на съда, както е изразена в основното решение, и цели промяна на правораздавателната воля в желаната от касатора посока, а именно прилагане на приноса съпричиняване само към непогасената по давност главница, но не и към пълния размер на определеното от съда за дължимо обезщетение по чл.52 ЗЗД, който механизъм не е възприет от въззивния съд с основното решение. Липсата на общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК по поставените два въпроса е достатъчно касационното обжалване на решението по чл.247 ГПК да не се допусне. В допълнение, касаторът не е установил и нито едно от сочените само бланкетно, като правна норма, специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК: не е посочена практика на ВКС или ВС (т.1), не е посочена практика на Конституционния съд на РБългария или на СЕС(т.2), нито е обоснована препоставката по т.3. Въззивното решение по чл.247 ГПК не повдига съмнение за нищожност, недопустимост, нито за очевидна неправилност. При обективна липса на противоречие между мотиви и диспозитив на основното решение, съдът не може да го променя в производството по чл. 247 ГПК. По разноските: Касасторът няма право на възстановяване на разноски. Подалите отговор чрез адв.Св. С. насрещни страни имат искане за разноски, но с отговора няма приложени доказателства за разноски в настоящето производство, такива не са описани като приложения, нито има списък на разноските по чл.80 ГПК за касационното производство, ето защо не се следват разноски на тези страни. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК