Определение № 91 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1127/08.11.2024 г. по гр.д. № 3433/2023 г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 3898/14.07.2023 г. по гр.д. № 10500/2021 г. на Софийски градски съд, както следва: · по частично отхвърлените искове с правна квалификация чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД – връщане на задатъка, съгласно чл. 29, т. 1 от предварителен договор от 22.10.2018 г. за покупко-продажба на един застроен имот с двуетажна еднофамилна жилищна сграда, без акт 16, в [населено място],[жк], предявени от В. Й. Д., Й. С. Д. и А. С. Д. срещу Ц. Х. П. и Ж. Р. П. - над размерите, до които са уважени с първоинстанционното решение, както и за солидарното осъждане на ответниците П. по първоначалните искове по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД; · по насрещните искове с правна квалификация чл. 59 ЗЗД – обезщетение за ползването на имота, предмет на предварителния договор, в периода 23.11.2018 г. – 15.10.2021 г. - до размерите, в които са уважени с първоинстанционното решение, като въззивният съд е определил отговорността на страните за разноските във второинстанционното производство. Решението се обжалва от В. Д., Й. Д. и А. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправни въпроси, които уточнени и конкретизирани – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до правомощията на въззивния съд да мотивира решението по съществото на спора, като обсъди доводите и възраженията на страните и анализира събраните доказателства. Касаторите считат повдигнатите въпроси включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 271 и чл. 269, изр. 2 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения, не е мотивирано и е нарушен материалният закон – всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендират разноските по делото. Ответниците по касация Р. П. и С. П. - наследниците на починалите в хода на разгледаното дело от двете инстанции по същество първоначални ответници Ц. П. и Ж. П., възразяват, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в осъществяване на правомощията си на инстанция по същество е ограничен от предмета на въззивната жалба – съответно на обжалваемия интерес само ищците по първоначалните искове, ответници по насрещните, са обжалвали първоинстанционното решение (чл. 6, ал. 2 ГПК). Приел е, че предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК го задължава да се произнесе, както следва: Първо, дали ищците като купувачи по предварителния договор от 22.10.2018 г. за покупкопродажба на застроения имот с двуетажна еднофамилна жилищна сграда, без акт 16, в [населено място],[жк]са кредитори на вземането за връщане на сумата 32 271.00 лв. - размера, в който е уговорен и платен задатък - така първоинстанционното решение, или за двойния размер на задатъка – така както предвижда чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и до който размер са предявени исковете при тази квалификация, като разгледа оплакванията в жалбата, че в нарушение на тази разпоредба първата инстанция частично е уважила исковете. Второ, дали ответниците са солидарни длъжници по задълженията да върнат платените задатък и авансова част от цената – такъв е петитумът на предявените искове по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като разгледа оплакванията в жалбата, че в нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е осъдил всеки ответник да плати/да върне на ищците това, което е получил по предварителния договор. Трето, дали ищците, ответници по насрещните искове по чл. 59 ЗЗД, имат противопоставимо на ответниците основание да ползват имота, предмет на предварителния договор. Приел е, че в отговора на насрещната искова молба купувачите са възразили, че с анекс към предварителния договор е постигнато съгласие продавачите да предадат ползването на имота и като са го ползвали в зададения с иска период, не са се обогатили неоснователно за чужда/на собствениците сметка. Намерил е, че това възражение по основанието на насрещните искове се поддържа с оплакванията в жалбата. Въззивният съд е намерил, че страните не спорят и по делото се установява, че към момента на сключване на договора имотът е бил застроен с двуетажната еднофамилна жилищна сграда, за която е нямало акт обр. 16. Тълкувайки предварителния договор по критериите по чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че платените от ищците 32 271.00 лв. служат за доказателство за сключването на договора и обезпечават неговото изпълнение му (чл. 93, ал. 1 ЗЗД). Намерил е, че с обезпеченото със задатъка задължение по чл. 29, т. 1 от договора – продавачите/ответниците са се задължили в срока за сключване на окончателен договор да се снабдят и предоставят на купувачите/на ищците удостоверение за ползването на сградата; че такава е действителната воля на страните, включително като се съобрази постигнатото съгласие купувачите да платят цената с кредит, който банката не би отпуснала за незаконната сграда; че задължението не е изпълнено в уговорения срок, който е бил двукратно продължаван с анекси от 15.11.2018 г. и 03.06.2018 г. Приел е, че поради неизпълненото задължение по чл. 29, т. 1, за което продавачите отговарят, ищците са се „отказали“ от договора от 22.10.2018 г. в смисъла по чл. 93, ал. 2, изр. 2, вр. изр. 1 ЗЗД, като са предявили исковете, основани на последиците на развалянето. Отчитайки, че чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е диспозитивна, въззивният съде добавил, че задължението за връщане на задатъка е възникнало така както е уговорено – в размер на платеното, а е неоснователно оплакването в жалбата купувачите да могат да претендират връщане в двойния размер на задатъка. Такава претенция е едностранен отказ от договора и съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, няма последици. Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода на ищците, заявен с петитума на първоначалните искове, поддържан като оплакване в жалбата срещу първоинстанционното решение, че ответниците са солидарни длъжници по вземанията за връщане на задатъка и авансово платената цена. Мотивирал се е, че солидарната отговорност възниква по силата на закона или когато е уговорена (чл. 121 ЗЗД). Законът (чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД) не предвижда солидарна отговорност при множество длъжници в задължението за връщане на задатък и такава отговорност не е уговорена с договора от 22.10.2018 г. или анексите. Решението е съобразено и с това, че при всеки фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД солидарната отговорност е принципно изключена. Законът, а не договорът е източник на задължението за връщане на полученото така както и от този, който го е получил. За да потвърди първоинстанционното решение в частта по насрещните искове, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ищците/ответници по тези искове, поддържано с оплакванията във въззивната жалба, за липса на елемент от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД. Намерил е, че с анекс към предварителния договор продавачите са се съгласили да предоставят ползването на имота във връзка с обещаното с предварителния договор прехвърляне на собствеността - очакване, което не се е осъществило, а при частично основателните първоначални искове, няма и да се осъществи. Приемайки, че действието на анекса в тази негова част е отпаднало с обратна сила, съобразявайки признанието на купувачите да ползват имота в зададения с иска период – обстоятелство, установимо и от събраните чрез разпита на св. Т. гласни доказателства (чл. 175 ГПК), възприемайки заключението на съдебно-техническата експертиза за размера на пазарния наем на имота, и съобразявайки доказаното право на собственост на имотите, преминало в правоприемниците на първоначалните ответници/ищци по насрещните искове съответно на наследените дялове, въззивният съд е приел исковете по чл. 59 ЗЗД за доказани по основание и до размерите, в които са били уважени с първоинстанционното решение. Решението съдържа и мотиви – по основанието/правопораждащите факти на вземанията по първоначалните искове, които въззивният съд е изложил ненужно. Легитимацията, предмета на жалбата и оплакванията в нея, с която е бил сезиран, са предопределили ограничен предмет на произнасяне в сравнение с предмета, по което е постановено първоинстанционото решение. Въпреки това при изложените и обсъдени по-горе мотиви, решението удовлетворява законовите изисквания, както ги изяснява практиката на Върховния касационен съд по чл. 271 и чл. 269, изр. 2 ГПК, а и т. т. 1 – 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Изпълнено е законовото изискване въззивният съд като инстанция по същество да изложи собствени мотиви, решавайки спора, като разгледа свързаните с предмета на въззивното производство доводи и възражения на страните, произтичащи от предмета на жалбата и оплаквания в нея, като анализира и събраните доказателства за релевантните факти по тях. Настоящият състав намира за обуславящи повдигнатите процесуалноправни въпроси – налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите са разноските, които ответниците са направили в касационното производство. Изразяват се в уговореното от всеки и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът