Определение № 50148 от 28.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1875/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 130/27.04.2022г. по в.т.д. № 64/2022г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която е потвърдено решение № 260176/22.11.2021г. по т.д. № 1766/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО в обжалваните части, с които касаторът е осъден да заплати на И. Д. А. на основание чл.432, ал.1 КЗ разликата над сумата 20 000 лв. до общия предявен размер от 80 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и разликата над сумата 947 лв. до присъдения размер от 2389,97 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.09.2019 г. до окончателното им изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация И. Д. А. оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба против въззивното решение на ВнАС в потвърдителната част на решение на ВнОС в частта, с която касаторът е осъден на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати разликата на сумата 20 000 лв. до общия предявен размер от 80 000 лв., е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Недопустима се явява касационната жалба против решение на ВнАС в потвърдителната част на решение на ВнОС в частта за осъждане на касатора на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати разликата над сумата 947 лв. до присъдения размер от 2389,97 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Предявеният иск е с цена под въведения с чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален обжалваем размер за касационно обжалване. Поради което във визираната част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По отношение на касационната жалба в частта, която подлежи на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, ТК, I отделение намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че вследствие на ПТП от 25.02.2018г., виновно причинено от застрахования при ответника водач на лек автомобил – П. Н. П., на ищеца е причинена комбинирана травма – контузия на гръден кош, контузия на белите дробове, контузия на корема, разкъсване на слезка, наложило отстраняването й, контузия на задстомашна жлеза, кръвонасядания в степента на дванадесетопръстника и тънките черва, кръвоизлив в обем около 700 мл., причинил кръвоизливна анемия, счупване на лява раменна кост, обусловило контузия на нерви, както и контузия на мозъка на ниво мозъчни структури – хипоталамус и хипофиза. Отчел е, че към датата на ПТП пострадалият е бил на 14 години; обстоятелството, че вследствие на инцидента е развил безвкусен диабет, както и разстройство в адаптацията и смесена тревожно – депресивна реакция; вида и продължителността на лечението – хирургично, медикаментозно, с множество манипулации; обстоятелството, че възстановителният период е продължил около година – година и половина. Изтъкнал е, че ищецът ще търпи до края на живота си негативните последици от оперативното премахване на слезката, доколкото се касае до лишаването от орган, важен за имунната система. Отчел е още и извършените оперативни интервенции и икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на понесените от ищеца неимуществени вреди се равнява на 120 000 лв. По отношение на релевираното възражение за съпричиняване апелативният съд е съобразил заключението на вещото лице по приетата съдебно – автотехническа експертиза и е приел, че процесното ПТП е настъпило около 20 часа в тъмната част на денонощието на [улица], след паметника при стадион В., в посока центъра на града, при осветено асфалтирано пътно платно. Произшествието е настъпило в лява част на средна пътна лента. Ищецът като велосипедист е пресичал пътното платно от дясно на ляво със скорост около 15 км/ч, а лекият автомобил „БМВ“ се е движил в права посока в средна пътна лента със скорост около 76 км/ч. Към момента на сблъсъка автомобилът е бил отместен към лява пътна лента без установяване на аварийно спиране, а тялото и частите от велосипеда са били отхвърлени напред и в дясно от посоката на движение на автомобила. Контактът е бил с предна лява част на велосипеда и лява част на тялото с предна дясна част на лекия автомобил. От момента на навлизане на велосипедиста на пътното платно, видимостта от и към него за автомобила е била категорична. При изчислената от експерта скорост на автомобила около 76 км/ч., същият е нямал възможност да спре аварийно преди точката на ПТП. При движение със скорост до 50 км/ч. произшествието е било предотвратимо както с аварийно спиране, така и с окончателно напускане на пътната лента. Въззивният съд е намерил, че свидетелските показания на П. П., на неговата съпруга и на водача, управлявал автомобила непосредствено след този на делинквента, не променят извода относно механизма на ПТП. С оглед констатираното разминаване в свидетелските показания и установеното в САТЕ относно скоростта на движение на лекия автомобил към момента на произшествието, ВнАС е кредитирал определената от вещото лице скорост, като е изложил съображения, че изводът му за механизма на сблъсъка е основан на физични закони, механизми на взаимодействие на предметите и обективни находки на местопроизшествието, както и обективни измерители на обичайното време за реакция и възможности за възприятие на опасност при автомобилно движение. Изтъкнал е, че разминаването в скоростта на движение на автомобила е резултат от субективните възприятия на свидетелите, отклоняващи се от обективно достоверни констатации. Отчел е, че велосипедистът е предприел пресичане на платното за движение на неразрешено място, както и че в непосредствена близост е имало подлезно съоръжение. С оглед на тези съображения, въззивният съд е приел, че П. Н. П. е нарушил разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗДвП, превишавайки скоростта от 50 км/ч., над която е забранено движението на МПС в населено място, докато велосипедистът е нарушил правилата за движение, като е предприел перпендикулярно пресичане на платното за движение, а не е използвал находящото се в непосредствена близост подлезно съоръжение или не се е движил най – близо до дясната граница на платното за движение. Намерил е за доказано и наведеното възражение за нарушение от пострадалия на задължението по чл.80, т.1 ЗДвП да ползва светлоотразителна жилетка при управление на велосипеда през тъмната част на денонощието и при намалена видимост. Счел е неоснователно възражението, че ищецът е управлявал велосипед без поставени знаци и светлоотразители, като е изтъкнал, че наличието или липсата на светлинен източник в конкретния случай не би повишило или намалило разпознаваемостта на велосипеда, тъй като излъчвателите биха били в права посока, а движението на велосипеда е било напречно. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че приносът на пострадалия се равнява на 1/3. По – голямата отговорност на водача на лекия автомобил е обосновал с по – голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението, както и с тежестта на допуснатото от водача нарушение. Отбелязал е, че велосипедистът сам се е поставил в риск, предприемайки пресичането на булеварда в нарушение на правилата за движение. Заключил е, че предвид определената степен на съпричиняване обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 80 000 лв. По отношение на обезщетението за имуществени вреди въззивният съд е намерил за безспорно установено, че същото възлиза на сумата 3584,95 лв. Предвид приетия размер на съпричиняване, е приел, че дължимото обезщетение се равнява на сумата 2389,97 лв. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно възприетия размер на съпричиняване от пострадалия в ПТП и във вредоносния резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички конкретно събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?; 2/ Законосъобразно ли е при определяне на размера на приноса, съдът да възлага по – голяма отговорност на водача на лекия автомобил с принципна постановка от ЗДвП, че законодателят изначално определя по – голяма отговорност на водачите на МПС спрямо тази на велосипедистите, и нарушава ли това принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД? Въведени са допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по всички формулирани от касатора въпроси, поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – с обективираната в решение № 157/11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 42/05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 42/09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 36/24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 197/23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, III г.о., решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 146/13.11.2015г. по т.д. № 2687/2014г. на ВКС, II т.о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос – с обективираната в решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 43/15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о. и т.7 на ППВС № 17/1963г. По въпросите касаторът поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С първия въпрос касаторът заявява довод за неправилност на въззивното решение при определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Въпросът за правомощията на въззивния съд е подробно разрешен в т.1, т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Уредбата на второинстанционното производство, като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. По същия въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Не кореспондира с обжалваното решение твърдението на касатора, че въззивният съд не е установил самостоятелно фактическата обстановка с оглед всички събрани доказателства и релевираните оплаквания, и по – конкретно не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи във връзка с заключението на автотехническата експертиза. Съдът е извел своите фактически и правни изводи, след като е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, включително излагайки подробни съображения по отношение на заключението на автотехническата експертиза, изтъквайки установеното от вещото лице, че от момента на навлизане на велосипедиста на пътното платно, видимостта от и към него за автомобила е била категорична, като ако водачът се е движил със скорост до 50 км/ч. произшествието е било предотвратимо както с аварийно спиране, така и с окончателно напускане на пътната лента. Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната и постоянна практика на ВКС, поради което поставеният въпрос не може да обуслови допускането на касационния контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касае само част от мотивите на въззивния съд относно размера на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е извършил обоснована преценка относно степента на принос на всеки един от участниците в процесното ПТП, като по – голямата отговорност на водача на лекия автомобил за настъпване на произшествието е определена преди всичко с оглед тежестта на допуснатото от него нарушение на правилата за движение, а именно управлението на МПС в населено място с превишена скорост. С оглед на това отговорът на поставения хипотетичен въпрос не би довел до промяна в правния извод на съда относно размера на съпричиняване. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и с оглед ангажираните доказателства за извършени такива, следва да му се присъди сумата от 2000 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение