Определение № 2074 от 09.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 998/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. Д. Г. срещу решение № 188 от 13.02.2026г. по в.гр.д.№ 2035/2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 84/2024г. на Окръжен съд София за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ срещу ЗД „Бул инс“АД за разликата над 40 000лв. до 55 000лв. - претендирано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца при транспортно произшествие от 12.11.2023г. като пътник в лек автомобил „Мерцедес“ рег. [рег.номер на МПС], причинено по вина на водача на този автомобил М. С.. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и постановяване уважаването на исковата претенция за разликата до 55 000 лв. Оспорва се правилността на извода, че ищецът не е получил в причинна връзка с процесното пътно произшествие субтотална руптура на предна кръстна връзка и непълна лезия в задния рог на медиалния менискус на лява коленна става, установени при изследване с Я. на 23.02.2024г., за които е проведено оперативно лечение на 11.03.2024г. Възразява се, че тези увреждания са установени от изготвената по делото СМЕ на д-р С., специалист по ортопедия и травматология и са приети за доказани в причинна връзка с пътното произшествие с постановеното първоинстанционно решение, а въззивната инстанция е отрекла признати от окръжния съд права на ищеца при подадена единствено от него въззивна жалба и без оплаквания от насрещната страна. Наведени са оплаквания за нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК и произнасяне по съществуване на доказани правопораждащи факти - установени увреждания, оспорването на които не е предмет на въззивното производство и без да е налице необходимост от обезпечаване приложението на императивна материалноправна норма, вместо осъществяване на преценката за въведения в пределите на обжалването единствено спорен въпрос за размера на обезщетението за морални вреди разликата от 40 000лв. до 55 000лв. Заявени са и оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. В изложението на касатора по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационната проверка за правилност по въпросите: 1 ) „Допустимо ли е въззивната инстанция да отрече признати от първоинстанционния съд права на ищеца по иск за парично вземане, които не са оспорени от насрещната страна чрез жалба и налице ли е СПН по отношение на общите правопораждащи факти на спорното право, индивидуализирани чрез основанието и петитума на иска, когато няма оплаквания от насрещната страна?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК с цитиране на актове по чл.290 ГПК относно забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, вкл. чрез отричане на признати му права от първоинстанционния съд, неоспорени от насрещната страна. 2) „Как следва да се прилагат критериите за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя съобразно принципа, въведен с чл.52 ЗЗД, следва ли уврежданията да бъдат отчетени като вид, характер, съвкупно проявление и последици, или е достатъчно да се определят съобразно наказателноправните квалификации по чл.129 НК?“ при аналогично въведена допълнителна предпоставка с посочени решения на касационната инстанция. Отговор на касационната жалба не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Действително посредством единствената подадена жалба от ищеца въззивната инстанция е била сезирана с въпроса за размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца в обема, в който са очертани и претендирани с исковата молба и приети за установени от първата инстанция в причинна връзка с процесното ПТП - болки, страдания и психически стрес, настъпили в резултат на травматичните увреждания - счупване на лявата мишнична кост; фрактура на главата на малкия пищял на лява подбедрица; субтотална руптура на предна кръстна връзка на лява колянна става; непълна лезия в задния рог на медиалния менискус на лява колянна става и открита рана по окосмената част от главата, за разликата над определената от първоинстанционния съд сума 40 000лв. до обжалвания размер от 55 000лв. Действително, в неизпълнение на процесуалните задължения, очертани в т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС - „Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част“, съставът на САС е приел, че вътреставните увреди - руптурата на лявата коленна става и проведеното лечение, не са в пряка причинна връзка и не обосновават отговорност на ответника да обезщетява вредите за тези увреди. Дори да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос от изложението, следва да се има предвид константната практика на ВКС (решенията по гр.д.№ 1434/99г. на 4 г.о., гр.д.№ 1191/2010г. на 2 г.о., гр.д.№ 235/2011г. на 2 г.о., т.д. № 848/12г. на 1 т.о.), че разпоредбата на чл.271,ал.1, изр. второ ГПК, според която влошаване положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права, са в по-голям размер от тези по въззивното решение, като констатацията от влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо. В този смисъл, независимо, че в нарушение на т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция е приела определени факти за неустановени, без да е налице оплакване за необоснованост на изводите на първата инстанция по отношение на тях и е изследвала въпроси, с които не е била сезирана, положението на въззивника Г. не е влошено по смисъла на чл.271,ал.1, изр. второ ГПК. Независимо от несъобразените от САС указания по т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав счита, че при приетите за установени от първата инстанция въз основа на кредитирането на експертизата в частта й относно причинната връзка на установената на 23.02.2024г. субтотална руптура на предната кръстна връзка на лявата коленна става и частична увреда на медиален мениск с пътното произшествие от 12.11.2023г., проведената операция за възстановяването и вредите, търпени от тези увреди, се обхващат от определеното обезщетение от 40 000лв. и критерият на чл.52 ЗЗД не е приложен неправилно или непълно. Поради това друг резултат на спора не би бил постигнат и при допускане на касационното обжалване по втория въпрос. Основание за този извод е обстоятелството, че няма основание за преценка определеното обезщетение от 40 000лв. да е в разрез с критериите, очертани в ППВС №4/1968г. последователно прилагани в съдебната практика по приложението му, включително и в цитираните от касатора. Поради това не може да се възприеме твърдението, заложено във втория въпрос, че не са отчетени съществени критерии за прилагане на принципа за справедливост и те не са съпоставени с доказателствата по делото, а и преценката на конкретния решаващ състав на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, в разглеждания случай е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в тази фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Същевременно въззивната инстанция не се е произнасяла по втората част от втория въпрос относно „наказателноправните квалификации по чл.129 НК“, а единствено е посочила, че травматичните увреждания, установени в УБМБАЛСМ „Н. Пирогов“ по своите медико - биологични характеристики са средна телесна по смисъла на чл. 129 от НК. Следователно, втората част на въпроса е изцяло хипотетична и непритежаваща правна характеристика да послужи като общо основание по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. При недопускане на касационното обжалване, разноски за производството за насрещната страна не се присъждат. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.