Определение № 1204 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 789/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АЦМ“ ЕООД срещу въззивно решение № 10/09.01.2023 г., постановено по в. т. д. № 544/2022 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260059/14.07.2022 г. по т. д. № 1062/2019 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от касатора срещу „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 694 ТЗ за установяване, че приетото вземане към „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ в размер на 100 693, 07 лв. е с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ и следва да бъде удовлетворено съразмерно с вземането на „Търговска банка Д“ АД от сумите, постъпили вследствие осребряване на имоти, представляващи обезпечение на вземането на банката по договор за кредит № 1712.1113/14.12.2013 г.

„АЦМ“ ЕООД обжалва въззивното решение с доводи за неговата незаконосъобразност поради наличие на трите основания, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. В касационна жалба заявява становище, че не оспорва установените от въззивната инстанция факти, а тяхната правна интерпретация. Изразява несъгласие с мотивите на въззивната инстанция, че дружеството би се удовлетворило едва след удовлетворяване на ипотекарния кредитор „Търговска банка Д“ АД. Според него те не намират опора в закона и в правната теория. Поддържа тезата си, че първоначалният и суброгиралият се кредитор трябва да бъдат удовлетворени съразмерно на вземанията си. Този извод според него следва от смисъла на закона – чл. 155 ЗЗД и постановеното в решение № 61/2012 г. по търг. д. № 678/2011 г. на ВКС. Към вземането на суброгиралия се кредитор принадлежат всички акцесорни права, от които се е ползвал и кредиторът, за чието вземане се е осъществила суброгацията, и този принцип не се променя от обстоятелството, че вземането на първоначалния кредитор не е изцяло погасено, т. е. и двамата кредитори имат вземания от главния длъжник. С приетото от въззивния съд разрешение се нарушава принципа на равнопоставеност и правна сигурност. Доводи в подкрепа на своето становище касаторът извежда и от правилото с изключителен характер на чл. 410, ал. 4 КЗ, както и на предхождащия го преди неговата отмяна чл. 402, ал. 4 ТЗ /отм./, съгласно които суброгиралият се застраховател се удовлетворява от имуществото на причинителя на вредата след застрахования. По аргумент на противното в останалите случаи правилото следва да бъде, че удовлетворяването трябва да е съразмерно. Касаторът се позовава и на отменения чл. 159, ал. 2 ЗЗД/1892 г. Счита, че в новия ЗЗД това правило не е възпроизведено, но тъй като то не е заменено с друго, следва да се приеме, че е налице безспорност в приложението на принципа за съразмерността.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1.„В случаите по чл. 155 ЗЗД, когато трети лица погасят частично вземането на първоначалния кредитор и встъпят в правата му до размера на платеното от тях /т.н. частична суброгация/ как следва да се удовлетворяват първоначалният и суброгиралият се кредитор от имуществото на главния длъжник, когато то е недостатъчно за пълно погасяване на вземанията им – първоначалният и суброгиралият се кредитор следва да бъдат удовлетворявани съразмерно на вземанията си, или суброгиралият се кредитор следва да бъде удовлетворен след погасяване на вземането на първоначалния кредитор?“

2.„В хипотезата по първия поставен въпрос какъв е редът на удовлетворяване на първоначалния и суброгиралия се кредитор, когато имуществото на длъжника е ипотекирано или заложено в полза на първоначалния кредитор?“

3.„Прилагат ли се разрешенията по поставените два въпроса и в производството по несъстоятелност при определяне на поредността на вземанията на първоначалния и суброгиралия се кредитор по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ?“

Жалбоподателят твърди, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 61/16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. В евентуалност навежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика по смисъла на чл. 290 ГПК и наличие на противоречива практика на първоинстанционните и въззивни съдилища.

4. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“ По този въпрос се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС.

При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се уважи в цялост предявеният от касатора иск с присъждане на разноски.

От ответника по касация „САНО И ПИ СИ“ ЕООД /н./ и неговия синдик не са постъпили отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявен в хипотезата на чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ иск на „АЦМ” ЕООД срещу „САНО И ПИ СИ” ЕООД /н./ за установяване, че вземането му в размер на 100 693,07 лева, предявено и прието в производството по несъстоятелност с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, следва да бъде удовлетворено съразмерно с вземането на кредитора „Търговска банка Д” АД от сумите, постъпили при осребряване на имоти, представляващи обезпечение по договор за кредит № 1712.1113/14.12.2013 година. Между страните не е налице спор по основните факти. Същите са и надлежно установени в процеса:

• С нотариален акт № 57/17.12.2013г., том ІІ, рег. №4104, дело №222/2013г. трети за кредитното правоотношение по договор № 1712.1113/14.12.2013г. лица - Б. К. и Ц. К., са предоставили обезпечение, учредявайки ипотека върху собствени недвижими имоти, сред които и апартамент № 1, с идентификатор 10135.2558.131.1.1, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица], ведно с прилежащото му избено помещение и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

• С нотариален акт за покупко-продажба № 78/06.08.2015 г., том І, рег. № 2902, дело № 61/2015 г. ищецът „АЦМ” ЕООД е придобил правото на собственост върху ипотекирания апартамент.

• Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит кредиторът „Търговска банка Д” АД е пристъпил към принудително изпълнение въз основа на издаден му срещу длъжника „САНО И ПИ СИ” ЕООД по реда на чл. 418, във вр. с чл.417, т. 2 ГПК изпълнителен лист. След проведена в хода на образувано изпълнително дело № 20168070400557 публична продан с постановление за възлагане от 09.03.2018г. апартаментът е бил възложен на ищеца за сумата 105 101 лева. Сочената сума е била разпределена в полза на взискателя кредитор „Търговска банка Д” АД

• С решение № 763/20.11.2017г. по т. д. № 1282/2016 г. на Варненски окръжен съд е било открито производство по несъстоятелност на длъжника „САНО И ПИ СИ” ЕООД и с решение № 401/23.05.2018 г. дружеството е било обявено в несъстоятелност.

• С молба вх. №12831/24.04.2019г. ищецът „АЦМ” ЕООД е предявил вземането си срещу несъстоятелния ответник в размер на 105 101 лева и по възражение, подадено в срока по чл. 690 ТЗ, с определение № 2217/14.06.2019 г. съдът по несъстоятелността е допуснал включването му в списъка на приетите вземания с ред за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ и след удовлетворяване на кредитора „Търговска банка Д” АД, евентуално - в реда по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

• Исковата молба, обективираща претенция с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, е подадена в преклузивния срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ.

Спорът, пренесен във въззивното производство, съдът е възприел за изцяло правен. Той се свежда до определяне съдържанието и последиците от настъпилата по силата на чл. 155 ЗЗД частична суброгация. Съставът на Апелативен съд Варна е посочил в мотивите на решението си, че дадената в чл. 149 - чл. 155 ЗЗД уредба на ипотечното правоотношение отговоря на въведения с чл. 133 ЗЗД критерий наличие на „законни основания за предпочитане”, който изключва общото правило за обезпеченост и равни права на удовлетворяване на кредиторите. Определяйки обективните и субективни измерения на уредената в чл. 155 ЗЗД суброгация, която запазва привилегията на ипотекарния кредитор, въззивният съд е приел, че правото на суброгация не подлежи на разширително тълкуване, което да води до отпадане на възникналата за обезпечения кредитор привилегия по силата на учредените за обезпечаване на дълга други ипотеки и залози. Тяхното ограничаване въз основа на чл. 155 ЗЗД би било прилагане на закона противно на неговия смисъл и би обезсмислило, като изложи на риск, правата на обезпечения с ипотека и залог кредитор от това да бъде принуден да търпи съразмерно, наред със суброгиращото по чл. 155 ЗЗД трето лице, удовлетворяване на вземането си от вече предоставените му обезпечения. Според решаващия състав такова тълкуване противоречи на принципа за правна сигурност, чиято цел е обезпечените кредитори да планират и контролират степента на риска, който поемат според стойността на обезпеченията, при които предоставят в заем своите ресурси. От друга страна, от икономическа и правна страна липсва разумно основание правното положение на лицето, което се е съгласило с риска при придобиването на ипотекирания за чуждо задължение имот да претърпи принудително изпълнение върху този имот, да бъде компенсирано чрез “споделяне” на ипотечните и заложни права на кредитора. В заключение въззивният съд е посочил, че суброгацията не води до конкуренция в правата на обезпечения със залог и други ипотеки кредитор, докато не бъде удовлетворено неговото вземане. Това положение не се променя от факта, че обезпеченото вземане на ипотекарния кредитор подлежи да удовлетворяване в производство по несъстоятелност. Нормата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ не дава основание за съразмерно удовлетворяване на суброгиралото се по чл. 155 ЗЗД лице за сметка на другите залози и ипотеки, които обезпечават вземането на частично удовлетворения кредитор.

Не са налице основания за допускане на въззивното решение до факултативен касационен контрол.

Първите три въпроса отговарят на общия селективен критерий, регламентиран от чл. 280, ал. 1 ГПК и разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. По отношение на тях обаче не се явяват изпълнени релевираните допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В соченото от касатора решение № 61/16.07.2012 г. по т. д. № 678/2011 г. на ВКС е разрешен спор с предмет, различен от този по в. т. д. № 544/2022 г. на Апелативен съд Варна, а именно иск по чл. 56 ЗЗД за връщане на платено от трето лице поради грешка, предявен срещу удовлетворения кредитор. Ищецът в това производство е бил ипотекарен длъжник, който е обезпечил вземане на банка кредитор към длъжник по договор за кредит. Извършеното от него плащане в рамките на изпълнителното производство е било преценено от решаващия съдебен състав като плащане при наличие на правен интерес, а не поради грешка и предявеният иск е бил отхвърлен. Касационната инстанция е дала разрешението, че с цел да осуети изпълнение върху ипотекирания имот ипотекарният длъжник има законовопризнат правен интерес да плати. Плащането е достатъчно основание за суброгиране в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 155, ал. 1, вр. с ал. 1 ЗЗД, съответно суброгацията изключва правото на иск за връщане на платеното поради грешка. Разгледаният от предходните инстанции правен спор в настоящия случай е относно разрешаване на въпроса как следва да се съотнесат правата на главния кредитор и частично суброгиралото се в правата му трето лице, т. е. различен е както предмета на двете искови производства, така и релевантните за разрешаване на двата спора факти.

Не се явява обоснован и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е илюстрирал по адекватен начин наличието на противоречива практика по повод разрешаване на поставените от него въпроси в изложението. Отново не е налице обективен идентитет между делата, за които се твърди, че са били разрешени по различен начин от състави на Апелативен съд Варна и Апелативен съд София. Предмет на в. т. д. № 518/2019 г. на Апелативен съд Варна и в. т. д. № 4213/2013 г. на Апелативен съд София е било установяване наличието на привилегия в полза на платилия ипотекарен длъжник по смисъла на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ поради частична суброгация в правата на банката кредитор, в чиято полза съществува и друго обезпечение на същото вземане. Докато в процесната хипотеза предмет на установяване по в. т. д. № 544/2022 г. на Апелативен съд Варна е не редът за удовлетворяване, а начина на удовлетворяване на главния кредитор и частично суброгиралия се в правата му, за които е било признато вече, че заедно попадат в реда по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. В нито един от цитираните в изложението съдебни актове не е отречено правото на платилото трето лице с интерес да стори това да встъпи в правата на главния кредитор, включително в акцесорните му права /каквито са учредените ипотеки и залози/, и при частично удовлетворяване на вземането, което има главният кредитор към длъжника, т. е. и главният кредитор и суброгатът се ползват от дадените от длъжника обезпечения. От друга страна, разпоредбата на чл. 155 ЗЗД е ясна. Тя дава правилото, че ако длъжникът прехвърли заложената или ипотекирана вещ на трето лице и приобретателят плати или претърпи принудително изпълнение, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение. Същите права има и собственикът, който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение.

Четвъртият въпрос също не може да осигури достъп до касационен контрол, тъй като не кореспондира с оплакванията в касационната жалба. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд е длъжен да обсъди доводите и възраженията на страните, както и събрания доказателствен материал и тази му дейност следва да бъде обективирана в мотивите на постановения от него съдебен акт в изпълнение на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая касаторът не твърди, че съставът на Апелативен съд Варна е пропуснал да вземе в предвид установен по делото факт или доказателство, които, ако беше анализирал, би достигнал до различни от изложените в решението изводи. Оплакванията, които е въвел в касационната жалба, са относно правната интерпретация на установените факти, за които и сам заявява, че не са спорни между страните. Подвеждането на релевантните по делото факти под адекватна правна норма е въпрос на правоприлагане, респективно се свързва с касационното основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, а не с това по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, в каквато насока е формулиран последният въпрос.

С цел пълнота на изложението следва да бъде добавено, че в жалбата дружеството ищец уместно съобразява, че правилото на чл. 159, ал. 2 от З. за задълженията и договорите/1892 г. /отм./, установяващо, че кредиторът, който е удовлетворен за една част само, и този, който му е направил частично плащане, участват заедно, за да осъществяват своите права съразмерно с това, което им се дължи, към настоящия момент не е действаща правна норма. В цитирания от жалбоподателя труд на професор И. А. „Облигационно право“, изд. БАН, 1990 г., стр. 225 е извършен сравнителноправен анализ на сочената разпоредба от отменения ЗЗД като е посочено, че уредбата се различава от тази във френския закон, според който предпочитание при конкуренцията между правата на суброгата и суброгента се дава на последния и от сумата, която се получава при принудително изпълнение по отношение на предоставените обезпечения, се плаща най-напред на него, а суброгатът се удовлетворява от остатъка. И това разрешение във френския закон е израз на правилото Nemo censetur subrogasse contra se /Никой не може да суброгира срещу себе си/. Соченият принцип е залегнал и в съвременната правна уредба на Б., Франция, Д., Германия, Италия и П., които регулират частичната суброгация, давайки приоритет на правата, които притежава главният кредитор. Във Великобритания общото правило е, че суброгация настъпва само, ако кредиторът е напълно удовлетворен, т. е. не е позната частичната суброгация /“P. of European law, Study group on a European Civil Code, Lease of goods“, Oxford University Press, 2008, стр. 316/. Нашият действащ Закон за задълженията и договорите/1950 г. е в унисон със съвременната европейска гражданскоправна уредба, тъй като правилото за съразмерно удовлетворяване на суброгата и суброгента е изоставено. Отделно, уреденото в чл. 410, ал. 4 КЗ /преди 402, ал. 4 ТЗ/ също е в синхрон с разбирането, че частична суброгация е допустима, както и с правилото, че конкуренцията между главния кредитор и суброгиралото се в правата му трето лице, извършило частично плащане, е в полза на главния кредитор.

Изложеното налага извод за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС