Определение № 1800 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 374/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Максима България“ ЕООД, чрез адв. Н. В., срещу въззивно решение № 917 от 21.06.2022 г. по в. гр. д. № 540/2022 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение № 265756 от 15.09.2021 г. по гр. д. № 9253/2015 г. на Софийски градски съд в осъдителната му част, с която „Максима България“ ЕООД е осъдено на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Министерство на вътрешните работи и на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като съищец, при участието на сдружение „Спортен клуб – Левски“ и „Спортни имоти Левски“ ЕООД, в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника „Максима България“ ЕООД, сумата от 122 412 лв. – обезщетение за неоснователно ползване за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. на част от имот, подробно описан в решението, представляващ публична държавна собственост по силата на АПДС № 07689/10.02.2011 г., предоставен за ползване и управление на МВР, както и сумата 46 006,07 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.06.2014 г. до 20.07.2015 г., начислено върху главницата, ведно и със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2015 г. – датата на предявяване на иска, до окончателното плащане. Въззивното решение в останалата потвърдителна част, с която са отхвърлени исковите претенции за сумата до претендираните 602 381 лв., е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли при иск по чл. 59 ЗЗД ищецът да докаже причинната връзка между обедняването си и обогатяването на ответника, или тя се предполага във всички случаи, когато е налице ползване на вещ от несобственик?“; 2/ „При сключен договор за наем с наемодател несобственик на вещта (и нетитуляр на право на ползване на вещта) кой е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от собственика иск по чл. 59 ЗЗД – несъсобственикът – наемодател, който събира гражданските плодове от отдадения под наем имот (наемната цена), или наемателят (трето лице), който е плащал наемна цена на наемодателя си?“ – касаторът навежда доводи, че първите два въпроса касаят причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл. 59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемната цена на трето лице – наемодател – несобственик на вещта. Сочи се противоречие с определение № 92 от 04.02.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС и постановено по същото дело решение № 79 от 07.07.2020 г., ППВС № 1/1979 г., решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/ 2017 г. на I т.о., решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на IV г.о., решение № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г. на I т.о., решение № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г. на II т.о., решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г. на III г.о., решение № 73/07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/2016 г. на III г.о., определение № 206/18.03.2021 г. по гр. д. № 3726/2020 г. на III г.о. и определение № 299/30.04.2020 г. по гр. д. № 4081/2019 г. на IV г.о.; 3/ „Кое е пасивно легитимираното да отговаря по предявения от собственика иск по чл. 59 ЗЗД лице, при положение, че договорът за наем е вписан в Имотния регистър? Има ли правно значение по отношение на собственика на имота фактът, че договорът за наем между наемодателя-несобственик и третото лице е вписан при сключването му с оглед правилото на чл. 237, ал. 1 ЗЗД? Необходимо ли е в случай като процесния – при издаването на АПДС № 07689/10.02.2011 г., титулярът на правото на ползване (ищец) да е направил изявление по чл. 237, ал. 1 ЗЗД към страните по договора за наем (за който и които е уведомен от вписването), че желае договорът за наем да оставен в сила спрямо него като нов приобретател – в случая на правото на ползване на имота? И какви са последиците ако приобретателят ищец не е направил такова изявление, относима ли е в тази връзка нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с горепосоченото ППВС и практика на ВКС, като касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага съображения, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ВКС да прецени и разясни съотношението между чл. 237, ал. 1 ЗЗД в хипотеза като процесната и възражението по чл. 75, ал. 2 ЗЗД на ответника, че е добросъвестен длъжник; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд (като втора по ред инстанция по съществото на спора) да се произнесе след преценка на събраните по делото доказателства по възраженията на всяка от страните по делото и да направи свои собствени фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страните (съгласно чл. 271, чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК?“ – твърди се противоречие с определение № 377 от 01.06.2020 г. по т. д. № 2608/2019 г. на I т.о. на ВКС; 5/ „Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в акта за държавна собственост относно публичния характер на собствеността? Правомерно ли е съдът да направи извод, че процесният имот публична държавна собственост въз основа на представен по делото АПДС, при направеното от ищеца възражение, че липсва и правно и фактическо основание/предпоставка по чл. 2, ал. 2 ЗДС за това имотът да е публична държавна собственост и направено възражение, че ищецът не ползва имота за изпълнение на публичноправните си функции и при проведено доказване по тези твърдения, че имотът не е публична държавна собственост и е общинска собственост?“ – и по този въпрос се сочи противоречие с решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС, както и с решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на II г.о. на ВКС. Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна – Министерство на вътрешните работи и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище по касационната жалба. Третите лица - помагачи на ответника-касатор, не вземат становище. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил, че първоинстанционният съд е бил сезиран от Министерство на вътрешните работи с искова молба, с която против „Максима България“ ЕООД са предявени искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца обезщетение за ползване на недвижим имот без основание в размер 602 381 лева, с включен ДДС или по 12 047, 62 лева месечно за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. или общо за 50 месеца, както и сумата 59 540, 63 лева, като обезщетение за забава за периода от датата на получаване на поканата за плащане 07.06.2014 г. до датата на предявяване на иска – 15.07.2015 г., начислено върху главницата. Посочил е от фактическа страна, че с акт за държавна собственост №П-3518 от 20.07.1990 г. на ОбНС-Подуене процесният имот в [населено място], ОбНС Подуене, местност „Г.“ на [улица], е актуван като държавна собственост, като според отразеното в акта имотът е предоставен на ДФС „Левски-Спартак“. Отбелязано е също, че на 10.02.2011 г. е съставен акт за публична държавна собственост № 07689, с който на основание чл. 68, ал. 1, чл. 2, ал. 2, т. 4 и чл. 71, ал. 2 ЗДС, във връзка с чл. 103 и чл. 104 ППЗДС, е бил актуван като държавен УПИ. Посочено било в акта също, че на Министерство на вътрешните работи са предоставени правата за управлението на имота. Въззивният съд е намерил за установено по делото, че на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“ е сключен договор за съвместна експлоатация и организиране на управлението на Спортен център Левски в кв. Г., със срок 5 години, като според чл. 4. 4 от договора страните са постигнали съгласие да се сключват договори във връзка със стопанисването на спортните обекти и набирането на собствени приходи, които се подписват от председателя на СК „Левски“ и от представители на МВР. С анекс от 29.03.1999 г. срокът на договора бил продължен с още три години или до 04.04.2002 г. Като безспорно по делото е констатирано, че на 11.04.2005 г. е сключен договор за наем със срок 10 години, между Спортен клуб „Левски“ и „ВП Маркет България“ ЕООД, по силата на който СК „Левски“ е предоставил на наемателя „ВП Маркет България“ ЕООД, правото временно и възмездно да ползва сградата. В чл. 5. 01. от договора било уговорено извършването на реконструкция на отдадения под наем обект, която следва да се извърши от наемателя. Въззивната инстанция е изтъкнала и вписаната промяна в наименованието на „ВП Маркет България“ ЕООД на „Максима България“ ЕООД. По делото е прието за установено като безспорно също така, че ответното дружество ползва процесния имот; че е плащало наем за ползването на имота, като според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, за периода от м. февруари 2006 г. до м. май 2014 г. „Максима България“ ЕООД е платило на „Спортни имоти Левски“ ЕООД наемана цена в общ размер 821 449 лева. Кредитирано е заключението на вещото лице, според което: през 2005 г. е било извършено преустройство на процесната сграда от столова в магазин; пазарната стойност на процесния имот към 11.04.2005 г. преди извършването на преустройството му, е в размер 476 410 лева, а увеличената стойност на имота вследствие извършените подобрения е 343 040 лева; общият размер на подобренията, извършени от ответника в процесния имот е 485 401, 40 лева, от които 337 559, 01 лева за ремонт, смяна на предназначението на обекта и СМР и 147 832, 39 лева за климатични и охладителни системи; разходите за СМР са на обща стойност 375 637, 72 лева, а фактурите, с които са заплатени други видове дейности, свързани с преустройството и поддръжката на обекта са на стойност 20 569 лева. Въззивната инстанция е намерила като безспорно между страните и това, че с нотариална покана, връчена на 06.06.2014 г. на представител на „Максима България“ ЕООД, ищецът е поканил ответника да освободи процесния имот и да плати наем за ползването на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.05.2014 г. в общ размер 433 714, 18 лева, с начислен ДДС. От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, съдът е констатирал, че за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. пазарната наемна стойност на процесния имот е в размер 469 508 лева, а наемната стойност, определена по реда на чл. 41 от ППЗДС за процесния период от 50 месеца е по 9 309, 03 лева на месец или общо 465 452 лева. При така посочените факти, апелативният състав е посочил, че в конкретния случай, ищецът претендира плащане на обезщетение за ползването от ответника на недвижим имот, предоставен на МВР от държавата за управление и стопанисване, който имот ответникът държи без правно основание. От събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извода, че с АПДС № 7689/10.02.2011 г. е актуван като публична държавна собственост имот, представляващ Спортен комплекс „Г.“, част от който е и процесната сграда. Намерил е, че обсъдените писмени доказателства безпротиворечиво установяват, че с влязлата в законна сила Заповед №РД-15-150/16.05.2000 г. на областния управител на област София са отменени актовете за публична общинска собственост, които са били съставени за същия имот. Въззивният съд е съобразил, че в случая обсъденият АПДС № 07689 от 10.02.2011 г. отговаря на критериите да съдържа описание на фактическото и правно основание за придобиване на собствеността, за да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостовереното в него право на собственост на държавата. В този смисъл е приел, че до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна собственост, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта. Намерил е, че до разрешаването на евентуален спор за материално право между общината и държавата относно статута на този имот следва да се приеме, че същият представлява вещ – държавна собственост (арг. чл. 79, ал. 1 и, ал. 3 от ЗДС ). При тези изводи и предвид чл. 114 ППЗДС, съгласно който обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното, е приел, че представеният АПДС № 07689/10.02.2011 г. е достатъчен, за да се приеме, че процесният имот е публична държавна собственост, предоставен на ищеца МВР по установения за това ред от държавата да го ползва, стопанисва и управлява. След анализ на обсъдените доказателства въззивната инстанция е приела, че ищецът МВР притежава активна процесуална легитимация да претендира обезщетение за лишаване от ползване на имота за процесния период от време и че имотът, предоставен от държавата на МВР за ползване и управление, е идентичен с този, който е предмет на договора за наем от 11.04.2005 г. Отчитайки разпоредбите на Закона за държавната собственост и Закона за физическото възпитание и спорта, съдът е посочил още, че към 11.04.2005 г. – датата на сключване на договора за наем между третото лице помагач Спортен клуб Левски и ответното дружество е било възможно и допустимо сключване на наемен договор относно процесната сграда, но за срок 5 години и при наличието на предвидените в закона предпоставки. Въззивният съд е намерил също така, че след предоставянето на процесния имот за управление и стопанисване на МВР с акта за публична държавна собственост, сключеният на 11.04.2005 г. договор за наем не може да бъде противопоставен на ищеца. В случая нито се твърдяло, нито се установявало, МВР да е дало съгласие за ползването на имота от страна на ответника през исковия период. В този смисъл е приел, че ползването на имота от ответника е било без правно основание, тъй като фактическата власт върху помещението е била предадена въз основа на наемен договор, сключен с лице, което не е разполагало с правото да предоставя имота под наем. Отчел е, че договорът за съвместна експлоатация и организиране управлението и издръжката на спортни обекти, сключен на 18.04.1994 г. между МВР и Спортен клуб „Левски“, не предоставя правото на сдружението да сключва еднолично договори за предоставяне на възмездно и безвъзмездно ползване на спортните обекти на трети лица, без съгласието на представител на МВР, а действието на този договор е прекратено още на 04.04.2002 г., с изтичане на срока, за който е сключен. Тези обстоятелства съдът е съобразил като допълнителни аргументи в подкрепа на извода си, че сключеният на 11.04.2005 г. договор за наем на процесния обект между Спортен клуб „Левски“ и ответното дружество не може да се противопостави на ищеца. Приел е като безспорно по делото и това, че ответникът реално е ползвал процесния имот в периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. и макар това ползване да е било осъществявано със съгласието на друг правен субект (третото лице – помагач Спортен клуб „Левски“), доколкото последният не може да замести ползващия имота в отношенията му със собственика на имота, плащането на наем на трето лице, различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява, ползва и поддържа имот – държавна собственост, от името на държавата, но за своя сметка и отговорност, няма отношение към претенцията за обезщетението за ползването на този имот от несобственик. Апелативният състав се е позовал на практика на ВКС, която отговаря на въпроса, налице ли е неоснователно обогатяване в хипотеза, в която лице (държател) ползва чужд имот, без наличие на основание, противопоставимо на собственика. Отчел е също, че общата хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато лице – несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и препятства собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. В този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика – ответник на собствения недвижим имот на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Съобразявайки посочената по-горе съдебна практика и данните по делото, въззивният съд е намерил, че собственикът на вещта, в случая, лицето на което имотът е предоставен за ползване и стопанисване, има право на избор спрямо кого да насочи своята претенция – дали срещу наемодателя Спортен клуб „Левски“ или наемателя „Максима България“ ЕООД, като безспорно двамата не са солидарно задължени. Приел е, че ответното дружество е пасивно материалноправно легитимирано по предявения от МВР иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, независимо че „Максима Бълария“ ЕООД е само държател на имота, т. е. не го владее, а го държи за наемодателя СК „Левски“. Констатирал е, че именно наемодателят реализира ползите от имота, като го владее чрез наемател, комуто го е предоставил за ползване на възмездно основание. За ползването на вещта ответникът заплаща наем респ. владелецът получава наем, т. е. обогатява се за сметка на собственика на вещта, който пропуска получаването на наем, тъй като не владее имотите си, т. е. обеднява. Въззивният състав е установил, че спрямо собственика на вещта обогатяването на владелеца е без основание, тъй като обедняването на ищеца е функция на обогатяването на третото лице – помагач, възникнала от факта, че имотите се държат за Спортен клуб „Левски“ от ответното дружество в процесния период от време. Ответникът от своя страна дължи обезщетение на собственика, независимо че вече е плащал наем, но в полза на трето лице, съгласно правилото, че който плаща зле, плаща два пъти. Посочил е, че евентуално ответникът би могъл да поиска връщане на недължимо платеното до момента. Съдът е отбелязал още, че по делото не се твърди, нито са ангажирани доказателства дори част от наема, получен от третото лице помагач „Спортни имоти Левски“ ЕООД (встъпило в правата и задълженията на Спортен клуб Левски по договора за наем от 11.04.2005 г.) да е бил отчитан на МВР. В тази връзка е приел, че искът по чл. 59 ЗЗД срещу наемателя за обезщетение за неоснователното ползване на имота за периода от 01.05.2011 г. до 01.07.2015 г. е основателен. Посочил е, че определената по реда на чл. 41 ППЗДС в заключенията на ССчЕ наемна цена за процесния период е 465 452 лева. Предвид уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД въззивната инстанция е намерила, че дължи произнасяне по своевременно направеното от ответното дружество възражение за прихващане. Констатирано е, че ответникът излага твърдения за извършени с негови средства подобрения върху имота, с които се е увеличила неговата стойност и с които ищецът се е обогатил неоснователно. Съобразена е практиката на ВКС, съгласно която в хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за и към момента на строителството) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота в резултат на извършената строителна дейност). Посочено е, че в разглеждания случай вземането на ответника срещу ищеца е в размер на увеличената стойност на имота – 343 040 лева, тъй като от заключението на обсъдените СТЕ това е по-малката сума от сумата за направените разходи за подобренията – общо 396 209, 72 лева (според заключението на вещото лице). За неоснователен е приет доводът на ищеца, поддържан и във въззивното производство, че „Максима България“ ЕООД следва да претендира стойността на направените в имота подобрения от наемодателя, съответно от „Спортни имоти Левски“ ЕООД. Съдът е констатирал, че в действителност в обсъдения договор за наем от 11.04.2005 г. изрично страните по него са уговорили извършване на реконструкция в имота по време на действието на договора за наем, за сметка на наемателя. В случая обаче, въпреки че извършените подобрения са предвидени в писмен акт – договорът за наем, в който изрично е уговорено, че са за сметка на наемателя, то липсва съгласие на собственика на имота, съответно на лицето, на което същият е предоставен за управление и стопанисване, доколкото договорът за наем е сключен от несобственик. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, въззивният състав е намерил, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава следното: Поставените в изложението първи, втори и трети въпрос обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос за причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл. 59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая, когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемна цена на трето лице наемодател – несобственик на вещта. Този въпрос съставлява общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е от значение за изхода на спора. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивното решение с възприетото в ППВС №1/1979 г., в решение № 79 от 07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на III г.о. на ВКС и в останалата цитирана от касатора в изложението практика на ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите въпроси в изложението - №4 и №5 – са неотносими, тъй като не са имали значение при формиране решаващата воля на съда. В обобщение, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по наведените в изложението първи, втори и трети въпрос, които обобщено от съда се свеждат до въпроса за причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл. 59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая, когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемна цена на трето лице наемодател – несобственик на вещта. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,