Определение № 4850 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4585/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. К. срещу решение № 4691 от 05.08.2024 г. по в.гр.д.№ 11905 от 2023 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II „Б“ въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 20098199 от 24.07.2023 г. по гр.д.№ 7874 от 2021 г. на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 55 състав в обжалваната му част относно квотите, при които е допусната съдебна делба на следния имот: апартамент № 81, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на ИД на АГКК, с площ от 65,29 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, заедно с принадлежащото му избено помещение № 9 с площ от 3 кв.м. и 0,827 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на решение. Поставени са следните въпроси:

1. Необсъждането от въззивния съд в решението му на писмено доказателство, прието във въззивното производство и представено от страната на основание чл.266, ал.2, т.1 ГПК, без съдът да го е върнал на страната, представлява ли съществено процесуално нарушение ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр.д.№ 5062 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр.д.№ 64 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 4488 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Некредитирането на свидетелски показания само на основание „роднински отношения“ с една от страните по делото, без да се обсъждат съвместно с останалите събрани по делото доказателства, представлява ли съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.172 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 428 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 843 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 457 от 06.08.2010 г. по гр.д.№ 477 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.

3. Не следва ли съдът да приеме, че обичайно родител има намерение да дари на детето си, а не на съпруга му, поради което не е ли доказателствената тежест на другия съпруг, ако оборва тези твърдения на страната в процеса по иск по чл.23, ал.2 СК ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 81 от 15.03.2011 г. по гр.д.№ 172 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр.д.№ 978 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 638 от 08.12.2010 г. по гр.д.№ 1832 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 75 от 05.06.2018 г. по гр.д.№ 3178 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 84 от 26.04.2016 г. по гр.д.№ 4903 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Непроизнасянето на съда по иск, предявен чрез насрещен иск, означава ли, че съдебното решение не обхваща предмета на делото и същото е недопустимо ?

В писмен отговор от 18.11.2024 г. ответникът по жалбата К. А. Л. оспорва същата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано.

Върховният касационен съд на Република България, ГК, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с предявен от К. А. Л. срещу бившата му съпруга К. К. К. иск за делба на придобит по време на брака им апартамент № 81, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Ищецът е претендирал за допускане делба на този имот при равни квоти между страните.

В отговора на исковата молба и в допълнителна молба ответницата К. К. К. е поискала в делбата да бъдат включени още три имота, находящи се в [населено място]. Оспорила е искането на ищеца делбата на апартамента да се допусне при равни квоти. Претендирала е за квота от 2/3 ид.ч., поради това че е вложила свои лични средства в придобиването на имота: 4 230 евро /8 273 лв./, внесени като капаро за закупуването на апартамента, които били дарение за сватбата от родителите и сестрата на К., 20 000 евро, дарени от родителите й и преведени по сметка на ищеца от банковата сметка на сестра й И. К. К. и 9 800 лв. вложени лични средства за ремонт на апартамента. Претендирала е и за признаване по реда на чл.29, ал.1 и ал.3 СК на по-голям дял от придобитото по време на брака имущество, за което е предявила насрещна искова молба.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делба на закупения по време на брака на страните апартамент при равни квоти, въззивният съд е приел, че след като в нотариалния акт за покупко- продажба на апартамента като купувач е записана ответницата, тя има право по реда на чл.23 СК да претендира за пълна или частична трансформация на лични средства в придобиването на апартамента. Относно това съдът се е позовал на т.4 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Приел е обаче за недоказани твърденията на ответницата за вложени от нея лични средства при покупката на апартамента. По отношение на сумата 4 230 евро /8 273 лв./, внесени като капаро за закупуването на апартамента, която според ответницата била дарение за сватбата от родителите и сестрата на К., въззивният съд е приел следното: Единствените ангажирани от ответницата доказателства в подкрепа на това нейно твърдение били свидетелските показания на нейната майка П. М.- К.. Съдът е преценил показанията на тази свидетелка при условията на чл.172 ГПК, отчитайки възможната заинтересованост на свидетелката от изхода на делото, предвид родствената й връзка с ответницата и липсата на други доказателства, които да подкрепят твърденията й. Посочил е, че от показанията на тази свидетелка не можело да се установи, че тя и съпругът й са дарили на дъщеря си сумата, с която е заплатено капарото за закупуване на апартамента. Видно от представения по делото предварителен договор за закупуване на апартамента от 10.07.2012 г. е било уговорено заплащането на капаро в размер на 4 230 евро, което е следвало да се заплати в същия ден след подписването на предварителния договор. Видно било от представеното преводно нареждане /находящо се на лист 7 от първоинстанционното дело/, че на 10.07.2012 г. капарото в размер на 8 273 лв. е преведено по банков път от личната сметка на ищеца К. Л. по сметка на продавача по нотариалния акт Й. Г. Д.. Това обстоятелство опровергавало изложеното в показанията на свидетелката М.- К., че сумата за заплащане на капарото е била предоставена на ответницата от родителите й. Дори и да се приеме за доказано, че родителите са предоставили на ответницата средства за заплащане на капарото за закупуване на апартамента, това обстоятелство само по себе си не може да обуслови извод, че именно с тази сума е заплатено уговореното в предварителния договор капаро. Нямало данни, които да сочат, че така предоставената „на ръка“ на ответницата сума от родителите й е била внесена по личната банкова сметка на съпруга й, от която сметка несъмнено е наредено плащането на капарото. За пълнота на изложеното, въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме за доказано, че капарото е платено с парични средства, дарени от родителите на ответницата, то не били налице доказателства, които да сочат, че тези парични средства са били дарени само в полза на ответницата, а не на семейството, за да се обоснове поддържаната от ответницата теза, че е налице трансформация на лично нейно имущество в придобиването на апартамента. Подобен извод не следвал от показанията на свидетелката М.- К.. Напротив, свидетелката сочела, че тя и съпругът й са подпомагали двамата съпрузи К. и К., от което следва, че предоставените пари са били предназначени за нуждите на семейството. Не били налице други доказателства, които да сочат, че с дадените от родителите на ответницата пари е била надарена само тя. По отношение на сумата 20 000 евро, която според ответницата била дарена от родителите й и преведена по сметка на ищеца от банковата сметка на нейната сестра И. К. К., въззивният съд е приел следното: Със сключения на 15.08.2012 г. окончателен договор за покупка на процесния апартамент /нотариален акт № 108 от 15.08.2012 г./ било уговорено, че остатъкът от продажната цена /след приспадане на платеното капаро/ в размер на 38 700 евро е платена преди подписването му по банковата сметка на продавача. Видно било от представените писмени доказателства /включително преводно нареждане от 15.08.2012 г., находящо се на лист 8 от първоинстанционното дело/, че на същата дата от банковата сметка на ищеца К. Л. по сметка на продавача по нотариалния акт Й. Г. Д. е преведена сумата 34 468,72 евро /67 282,94 лв./ с посочено основание за плащане „покупка на недвижими имот“. Остатъкът от 7 175,06 лв. е бил внесен в брой от ищеца К. Л. по същата сметка на продавача Й. Д. с посочено основание „закупуване на покупка на недвижим имот доплащане“ /това се установява от вносна бележка, находяща се на лист 9 от първоинстанционното дело/. Следователно цялата остатъчна сума за продажната цена на закупения по време на брака имот е била заплатена от личната банкова сметка на ищеца. Според съда, нямало доказателства, от които да се направи несъмнен извод, че преведената от сестрата на ответницата на 16.07.2012 г. сума по банковата сметка на ищеца в размер на 20 000 евро е била предназначена като дарение на ответницата, нито можело да се направи извод, че именно тази сума е била използвана за заплащане на продажната цена на апартамента. След като договорът за покупко- продажба на този апартамент е сключен на името на ответницата, нелогично би било сумата, за която се твърди, че нейна родственица /било майка или сестра/ е възнамерявала да й дари с цел закупуване на имота, да бъде преведена по сметка на съпруга й, който не участва в сделката. Това твърдение на ответницата не намирало опора в събраните по делото доказателства, доколкото било установено, че дарената сума не била предоставена на ответницата с цел заплащане на остатъка от продажната цена на апартамента /видно от извлечението от банковата сметка на сестрата И. К. К., находящо се на лист 40 от първоинстанционното дело, като основание за превеждане на сумата 20 000 евро по сметката на ищеца не е посочено дарение за закупуване на имот, а „прехвърляне на средства“/. За пълнота на изложеното съдът е посочил, че дори и да се приеме, че 20 000 евро от продажната цена на имота е била заплатена с предоставени от родителите на ответницата, чрез сестра й парични средства, то не са налице доказателства, които да обусловят извод, че тази парична сума е дарена само на ответницата, а не е предоставена за нуждите на семейството. Както е посочено по-горе, според свидетелските показания на майката на ответницата П. М.- К. тези средства са били предоставени с цел подпомагане на двамата съпрузи К. и К., което следва да се тълкува, че тези средства са дарени на семейството, а не лично на ответницата. В тази връзка съдът е съобразил, че процесният апартамент е бил семейно жилище на бившите съпрузи, че е закупен по-малко от 2 години след началото на брака им, когато съпрузите вече са имали дете и че липсват данни към онзи момент съпрузите да са били във фактическа раздяла или отношенията им да са били извън нормалните за едно семейство. По отношение на сумата 9 800 лв., която според ответницата представлявала нейни лични средства, вложени за ремонт на процесния апартамент, въззивният съд е приел, че обстоятелството кой е разходвал средства за ремонтирането на вече придобития в режим на съпружеска имуществена общност апартамент не касае въпросите по чл.344, ал.1 ГПК, които са предмет на решението по допускане на делбата. Според съда, извършените разходи за ремонт, в това число за поддържане и/или подобряване на придобития в режим на съпружеска имуществена общност имот, можели да породят облигационни отношения между съсобствениците, но тези отношения нямали относимост към основанията за възникване на съсобствеността и дяловете на съсобствениците.

По претенциите на ответницата за признаване на по-голям дял от общото имущество по реда на чл.29, ал.1 и ал.3 СК, въззивният съд е приел, че тъй като исковете по чл.29, ал.1 и ал.3 СК са конститутивни, те не могат да бъдат разглеждани в едно общо производство с иска за делба- нито чрез иск, нито чрез възражение. Поради това е счел, че заявените с насрещната искова молба на ответницата претенции по чл.29, ал.1 и ал.3 СК не следва да бъдат разглеждани и обсъждани в конкретното въззивно производство.

Така постановеното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречието му с посочената практика на ВКС по първия поставен от касаторката и доуточнен от съда правен въпрос: Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд в решението му на прието от него във въззивното производство писмено доказателство ? Видно от мотивите на въззивното решение, съдът въобще не е обсъдил нотариален акт № 41 от 05.07.2021 г., въпреки че е приел този нотариален акт като писмено доказателство с нарочно определение от открито съдебно заседание от 27.05.2024 г. Нещо повече- въобще не е посочил, че такова доказателство е било прието във въззивното производство. Доколкото касаторката К. К. /въззивница в производството пред Софийския градски съд/ е твърдяла, че от съдържанието на волеизявленията на страните по договора, обективиран в този нотариален акт, може да се направи извод за достоверност и истинност на показанията на разпитаната по делото свидетелка П. М.- К. /че внесените от сестрата на К. сума в размер на 20 000 евро по сметката на бившия й съпруг К. Л. е дарена от нейните родители лично на нея за закупуване на процесния апартамент/, въззивният съд е следвало в мотивите на решението си да посочи дали счита, че този нотариален акт доказва твърдените от въззивницата обстоятелства или друг относим към конкретния правен спор факт или е напълно неотносим към предмета на спора. Като не е сторил това, съдът е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди относимите към спора доказателства и по-конкретно представените пред него нови доказателства и да се произнесе по направените във въззивната жалба твърдения, доводи и възраженията на страните, свързани с тези доказателства.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение