Определение № 2717 от 27.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3197/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. К. Х., пълномощник на Д. Й. Д., срещу определение № 492 от 31.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 268/2023 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1065 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 5732/2022 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 89 от 30.01.2023 г. по същото дело в частта му за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което иска отмяната му. Ответникът по жалбата С. Д. П. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр. д. № 5732/2022 г. на Русенския районен съд е образувано по искова молба на Д. Й. Д. срещу С. Д. П., с която е предявен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС. С протоколно определение от 23.01.2023 г. е допуснато изменение на иска от ревандикационен в положителен установителен иск за собственост. Ищецът е представляван в производството от адв. К. Х., като с исковата молба са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 03.11.2022г., с който е уговорено правната защита да бъде предоставена безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. С решение № 89 от 30.01.2023 г. исковата претенция е уважена и в полза на пълномощника е определено и присъдено възнаграждение в размер на 600 лв. за оказаната на ищеца безплатна правна помощ. В срока по чл. 248 ГПК е постъпила молба от адв. Х., с която е направено искане за изменение на решението в частта му за разноските. Поискано е определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., съобразен с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в нейната редакция към датата на приключване на устните състезания. Въззивният съд е приел, че при определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъдат съобразени размерите по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действаща към момента на сключване на договора. Изменението на посочената наредба не е основание за предоговаряне на вече сключените договори за правна защита и съдействие и искане за плащане на допълнително спрямо договореното адвокатско възнаграждение. Направен е извод, че с първоинстанционното решение правилно е присъдено адвокатско възнаграждение съобразено с размерите по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й, действала към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие – 03.11.2022 г., като е съобразена действителната фактическа и правна сложност на спора. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: В какъв размер съдът следва да определи и присъди дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, в случай че договорът за правна защита между адвокат и клиент е сключен при действието на една правна норма от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но искът е предявен, делото е образувано и правната помощ е предоставена след изменението на същата тази норма – при съобразяване на старата или на новата редакция. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният правен въпрос е обуславящ за изхода на делото, но същият е решен в съответствие с константната практика на ВКС (определение № 50147/22.05.2023 г. по гр. д. № 3344/2022 г., IV г.о., определение № 50036/12.05.2023 г. по гр. д. № 2902/2022 г., II г.о., определение № 870/27.04.2023 г. по гр. д. № 3625/2022 г., III г.о., определение № 50002/13.01.2023 г. по гр. д. № 1205/2022 г., I г.о. и много други). В нея е посочено, че нормативната уредба на договора за правна защита и съдействие е регламентирана в Закона за адвокатурата, като в чл. 36 от същия е предвидено, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, размерът на което следва да бъде определен в договора, сключен между него и клиента. При липсата на изрично уговорен размер на адвокатското възнаграждение, когато оказаната адвокатска помощ е безплатна, размерът се определя в съответствие с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Минималният размер, определен съгласно тази наредба, се явява гарантиран винаги, в съответствие с принципа за възмездност на адвокатския труд. В хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА, предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяването на позитивно за страната, представлявана от адвокат, решение. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение в този случай се определя от съда, при съобразяване размера на минималните адвокатски възнаграждения според действащите към датата на договора за правна помощ на страната с адвоката редакции на нормите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за възмездяване на адвокатската услуга. Постановяването на обжалваното определение в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 TP № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Касаторът не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване. Както бе посочено по-горе, по приложението на чл. 38 ЗА е налице практика на ВКС, с която обжалваният съдебен акт е съобразен. Разноски в производство за разноски, каквото е настоящото, не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,