Определение № 3161 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1036/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. П. И., действащ чрез своята майка и законен представител В. Т. К., чрез адв.П.К. срещу решение №450 от 18.12.2023г., постановено по в.т.д. №552/2023г. на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение №91 от 13.03.2023г., постановено по т.д. №12/2022г. на Окръжен съд- Стара Загора в осъдителната му част, е отхвърлен искът на касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД за сумата над 10 000 лева до уважения размер от 25 600 лева- обезщетение за претърпени болки и страдания в резултат от увреждания, получени при ПТП, настъпило на 01.10.2021г. В отхвърлителната част за сумата над 25 600 лева до предявения размер от 32 000 лева- частичен иск от 70 000 лева решението на първоинстанционния съд е потвърдено от въззивния съд и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД, в нарушение на чл.236, ал.2 ГПК не е обсъдил всички релевантни факти, вкл. възрастта на пострадалия, вида и тежестта на травмите, икономическата конюнктура в страната и лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“, като в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Счита, че съдът не е отчел поотделно и в тяхната съвкупност болките и страданията в следствие на нанесените на ищеца телесни повреди, не е оценил в достатъчна степен тежестта и продължителността на негативните изживявания и отражението на травмите върху психическото му състояние. Оспорва като необосновани и изводите на решаващия съдебен състав за наличие на съпричиняване на вредите по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД в размер от 50%. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се уважи искът като се присъди допълнително сумата 15 600 лева, ведно със законната лихва от 11.11.2021г. до окончателното плащане, както и разноските по делото. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обобщено се свеждат до въпросите за приложимите критерии при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да ги обсъди и да изложи конкретни мотиви, вкл. в хипотезата на множество телесни повреди и относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД- може ли съдът да обосновава изводите си на вероятности и предположения и дали всяко нарушение на правилата за движение по пътищата е достатъчно, за да се приеме съпричиняване, по-специално как следва да се оценява поведението на дете в хипотезата на движение в жилищна зона с оглед разпоредбата на чл.62 ЗДП. Счита, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г., както и в практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК. Сочи и основанието по т.3 на чл.280, ар.1 ГПК без да излага конкретни доводи. Поддържа и аргументи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът ЗК „Бул Инс“ АД не подава отговор в законоустановения срок. Ответникът ЗК „Бул Инс“ АД подава насрещна касационна жалба срещу частта от решение №450 от 18.12.2023г., постановено по в.т.д. №552/2023г. на Апелативен съд- Пловдив, с която е потвърдено решение №91 от 13.03.2023г., постановено по т.д. №12/2022г. на Окръжен съд- Стара Загора в осъдителната му част, с която е уважен искът на И. И. срещу застрахователното дружество за сумата 10 000 лева - обезщетение за претърпени болки и страдания в резултат от увреждания, получени при ПТП, настъпило на 01.10.2021г. Намира, че решението в тази част е неправилно- постановено в противоречие със закона и необосновано. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че в случая е налице застрахователно събитие, респ. основание за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите. Излага доводи, че процесното ПТП е случайно деяние, че не е налице противоправно деяние и вина на водача на МПС. Оспорва като прекомерно по размер присъденото обезщетение, като счита, че и съпричиняването от пострадалия е по-голямо. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които обобщено се свеждат до въпросите - дали отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е функционална и обусловена от основанията за отговорност на застрахования; следва ли да се приложи разпоредбата на чл.15 НК при доказано „случайно деяние“; относно приложното поле на чл.235, ал.2 ГПК. Счита, че тези въпроси са обусловили изхода на спора, като са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС №7/1959г. и ППВС №7/1978г., както и с цитираните решения по чл.290 ГПК. Поддържа и аргументи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът по насрещната касационна жалба я оспорва, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на решението в обжалваната част до касационен контрол, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 10 000 лева и да го отмени в частта, с която е присъдено обезщетение над 10 000 лева до 25 600 лева, и да отхвърли иска за сумата над 10 000 лева, въззивният съд след преценка на доказателствата по делото стига до извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания е 20 000 лева, като сумата следва да бъде намалена с 50% поради доказано съпричиняване на вредите от пострадалия. Решаващият съдебен състав приема за безспорно реализирането на процесното ПТП на 01.10.2021г. в [населено място], при което е пострадал 11-годишният ищец. Безспорно е и причиняването на произшествието от водач на МПС, застрахован в ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“. Като спорни във въззивното производство са отграничени въпросите дали водачът е виновен за ПТП, т.е. дали е налице случайно деяние, както и съответствието на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди /32 000 лева/ с принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, както и наличието на съпричиняване на вредите от пострадалия /20%/. Въззивният съд приема, че процесният лек автомобил „БМВ“ се е движел по локалното платно по [улица]до бл. №3 със скорост от 27.83 км/ч, като в същия момент пострадалият 11-годишен И. И. е предприел пресичане на пътното платно със скорост 4.9 км/ч на разстояние от 10.82 метра от автомобила. Поради попадане на пешеходеца в опасната зона на спиране на лекия автомобил от 13.54 метра е настъпил удар между тях. На мястото на ПТП е имало паркиран автомобил по посоката на движение, който е възпрепятствал видимостта на водача към пешеходната зона, водеща към входовете на блока, откъдето е дошло детето. Според вещото лице максималната скорост на автомобила, при която водачът е можел да избегне удара, е 21.68 км/ч. При тези данни решаващият съдебен състав стига до извод, че в случая вината на застрахования водач се изразявала в управление на лекия автомобил с несъобразена с пътните условия скорост – нарушение на чл.20, ал.2 ЗДП- избраната скорост от 27.83 км/ч надвишавала максимално допустимата от 21 км/ч, при която водачът е можел да предотврати сблъсъка с пострадалия. Излага аргументи, че скоростта на автомобила не е била съобразена с редица обстоятелства по чл.20, ал.2 ЗДП – лекият автомобил се е движел в жилищен район и в участък, където на пътя излиза пешеходна зона, където може да се предполага преминаване на пешеходци, като наред с това видимостта на водача е била ограничена от паркирания на пътя в близост до подхода към пешеходната зона лек автомобил. Сочи, че в жилищните райони водачите следва да се движат със засилено внимание, което изискване е намерило отражение в разпоредбата на чл.62, т.2 ЗДП, още повече, че водачът е познавал района. При движение с несъобразена скорост навлизането на пешеходец в опасната зона на спиране не изключва вината на водача, тъй като с неправомерното си поведение сам се е поставил в невъзможност да избегне сблъсъка. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че не е налице случайно деяние. Съдът намира, че вина за настъпване на ПТП има и пострадалият, но това обстоятелство е релевантно във връзка със степента на съпричиняване на вредите. Счита, че ищецът в нарушение на чл.114, т.1 и 2 ЗДП е предприел внезапно пресичане на пътното платно и то при ограничена видимост, като при съпоставка тежестта на допуснатите от участниците в ПТП нарушения на правилата за движение следва да се приеме, че те в еднаква степен са допринесли за настъпване на вредите – водачът, като не е съобразил, че се движи в жилищен район и при ограничена видимост, а пешеходецът, като е предприел внезапно навлизане на пътното платно. За да определи дължимото обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания съобразно установения в чл.52 ЗЗД критерий за справедливост, решаващият съдебен състав счита, че следва да се съобразят броя и характера на уврежданията, срока за възстановяване, последствията от получените увреждания, претърпените физически болки и неудобства, възрастта на пострадалия и негативните емоционални преживявания. След анализ на доказателствата, включително съдебно-медицинската експертиза и свидетелските показания, съдът приема, че ищецът е претърпял мозъчно сътресение /комоцио церебри/, което не е довело до неврологични отклонения; контузии в областта на шията, гърдите, коремната стена, горните крайници, инфракция на дясна лъчева кост в дисталната част, контузия на долните крайници в областта на коленни стави, отзвучала за период от 7-10 дни; носил е гипсова имобилизация в продължение на 20 дни, в който период, както и след свалянето й за период от 15–20 дни движенията на десния горен крайник са били затруднени. Към настоящия момент ищецът е възстановен напълно, като фрактурата на ръката е довела да откъсване от учебни занятия за период от около 15 дни, а от тренировки по футбол – минимум 20 дни. Като е взел предвид всичко изложено, включително сравнително краткия срок на възстановяване /около 40 дни/, обстоятелството, че оздравителният процес е завършил с пълното възстановяване на ищеца, а от друга страна е съобразил, че преживяната от детето остра стресова реакция е довела до негативна промяна в психо – емоционалното му състояние за по-продължителен период от време, съдът е преценил, че обезщетението, което е в състояние да го възмезди за претърпените болки и страдания, без да доведе до неоснователното му обогатяване, е в размер на 20 000 лева. Апелативният състав е стигнал до краен извод, че с оглед равния принос за настъпване на вредите, на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 10 000 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД и необходимостта от излагане на мотиви относно конкретните обстоятелства, обусловили преценката на съда относно справедливия размер на обезщетението, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД и е изложил подробни мотиви, съдържащи конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и на трайната и непротиворечива практика на ВКС. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, решаващият съдебен състав е взел предвид различните травматични увреждания, продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни и продължителността на общия лечебен и възстановителен период, отражението на инцидента върху психическото състояние на ищеца, който е бил на 11 години, невъзможността му да ходи на училище за кратък период от време, както и невъзможността да спортува, за малко по-продължителен период, обществено-икономическите условия в страната, намиращи своето отражение в лимитите на застрахователната отговорност към момента на застрахователното събитие. Въззивният съд е съобразил както конкретните болки и страдания на ищеца, така и обстоятелството, че процесът на възстановяване от травматичните увреждания е приключил успешно и без усложнения. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Изложените доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт, т.е. за неговата неправилност, която не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство. Поставените въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, с изключение на въпроса - как следва да се оценява поведението на дете в хипотезата на движение в жилищна зона с оглед разпоредбата на чл.62 ЗДвП, са значими и отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът как следва да се оценява поведението на дете в хипотезата на движение в жилищна зона с оглед разпоредбата на чл.62 ЗДП не е обсъждан и не е обусловил решаващите изводи на съда. Вярно е, че въззивният състав е цитирал тази разпоредба в подкрепа на доводите си за необходимост от повишено внимание на водачите на МПС в жилищните райони, но не е приел, че процесното ПТП е станало в „жилищна зона“ по смисъла на чл.61 ЗДвП. Такъв факт не е въведен в процеса, нито е доказан, като едва в касационната жалба се излагат подобни твърдения. По отношение на останалите въпроси не е обоснован допълнителният селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Непротиворечива е съдебната практика /решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, че намаляването на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено на първо място от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия и установяване на този принос по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от възразилата страна. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Изводите на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не почиват на предположения, а след анализ на доказателствата, включително авто-техническата експертиза, решаващият съдебен състав е приел за установено по категоричен начин, че ищецът в нарушение на чл.114, т.1 и 2 ЗДП е предприел внезапно пресичане на пътното платно на необозначено място и то при ограничена видимост, което е допринесло в равна степен с поведението на водача на МПС за настъпване на процесното ПТП. Съдът е изследвал механизма на произшествието, преценил е конкретните факти и обстоятелства, съобразил е, че МПС се е движело със скорост от 27.83 км/ч, като в същия момент пострадалият 11-годишен И. И. е предприел пресичане на пътното платно със скорост 4.9 км/ч на разстояние от 10.82 метра от автомобила, като е попаднал в опасната зона на спиране на лекия автомобил /13.54 метра/, поради което е настъпил удар между тях. При тези факти въззивният състав е отрекъл наличието на случайно събитие, изключващо вината на водача, но е формирал извод за значително съпричиняване на вредите от пострадалия. Правилността на изводите на съда не може да бъде преценявана в настоящия етап на касационното производство. По отношение на поставените въпроси не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не излага никакви доводи за обосноваване необходимостта от промяна на трайно установената и непротиворечива съдебна практика, още повече, че по приложението на чл.52 ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика, изключваща приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ на доказателствата или обсъждане на доводите на страните за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всички изложени от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и за необоснованост на фактическите изводи на съда, респективно достигане до неправилни правни изводи. Тези оплаквания изискват преценка на доказателствата по делото, обсъждане на аргументите и защитните тези на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед недопускането до касационно обжалване на въззивното решение в частта, обжалвана с касационната жалба, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд