Определение № 4200 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 518/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Русе срещу решение №.385/30.10.23 по г.д.№.445/23 на ОС Русе, 3с., с което, след отмяна на реш.№.374/24.03.23 по г.д.№.3667/22 на РС Русе, е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че В. М. И. не дължи на Община Русе 5092,50лв. главница и 10328,62лв. лихви въз основа на издаден на 26.11.03 изпълнителен лист по г.д.№.3667/22 на РС Русе поради погасяване по давност. Ответната страна В. М. И. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че на 09.12.03 въз основа на горепосочения изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело /при ДСИ към РРС-прехвърлено на 19.12.09 при ЧСИ с рег.№.832 на КЧСИ с район на действие ОС Русе под №.148/09г. /, като е изяснено хронологичното му развитие: с постановление от 11.10.06 /в сила от 18.12.06/ на взискателя е била възложена припадаща се на длъжника част от недвижим имот, находящ се в землището на [населено място] село, общ.Т.; на 10.09.07 е поискано ново проучване на имущественото състояние и продължаване на изпълнителните действия, а на 16.02.09 взискателят е уведомил ДСИ, извършил възлагането на имота, че дългът не е напълно удовлетворен, поради което изпълнителните действия следва да бъдат продължени; на 23.02.09 делото е било върнато от РС Тутракан в РС Русе; на 12.03.09 и 18.03.09 ДСИ е наложил запор върху трудово възнаграждение и върху МПС, собственост на длъжника; в периода 06.04.-06.07.09 от ДСИ има извършени плащания в полза на взискателя; такива са правени и от ЧСИ за времето 19.10-09.11.12 и 18.03.16-01.04.17 по изпълнително дело №.148/09; по същото от 11.01.10 е наложен запор на МПС, а на 24.03.10-на банкова сметка; на 14.04.10 ЧСИ е бил уведомен, че длъжникът не е клиент на съответната банка; на 01.10.12 е бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение; на 01.02.16 взискателят е поискал ново проучване на имущественото състояние и е предоставил на ЧСИ правата по чл.18 ЗЧСИ; на 24.02.16 е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; след прекратяване на съответното трудово правоотношение, запор при друг работодател е бил извършен на 02.06.17; на 10.10.17, 03.04.19, 01.10.20 и 8.09.21 взискателят отново е поискал проучване на имущественото състояние и е потвърдил на ЧСИ правомощията му по чл.18 от ЗЧСИ; на 27.01.22 е бил наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, връчено на работодателя на 28.01.22 /последният уведомил ЧСИ, че размерът на получаваното от ищцата трудово възнаграждение не позволява извършването на удръжки/; на 06.04.22 при ЧСИ е постъпила молба за прекратяване на изпълнителното дело в хипотезата на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК; на 14.04.22 ЧСИ е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство, върнал е на взискателя издадения в негова полза изпълнителен лист, на същата дата въз основа на него било образувано изп.дело №.2022832040512 по описа на ЧСИ рег.№ 832 на КЧСИ; на 03.06.22 били извършени запори на банкова сметка и трудово възнаграждение При тези факти въззивният съд е приел /позовавайки се на решение №.371/29.10.15 по г.д.№1385/12, ІV ГО, и №.42/26.02.16 по г.д.№.1812/15, ІV ГО/, че на 11.10.06 /когато е завършила продажбата на недвижимия имот на ищцата, длъжник в изпълнителното производство/ е извършено последното валидно изпълнително действие и тъй като в продължение на две години от взискателя не са били искани изпълнителни действия, производството е било прекратено на 12.10.08 по силата на закона - на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Съгласно чл.433 ал.2 ГПК във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, освен ако не се касае за права, придобити от трети лица (чл.433 ал.3 ГПК). При тези обстоятелства извършените изпълнителни действия след прекратяване на производството на 12.10.08 не произвеждат целения от взискателя резултат да прекъснат погасителната давност, те са били извършени по прекратен изпълнителен процес и не могат да бъдат зачетени. С оглед изложеното предявеният иск /вх.№.17300/8.07.22/ е намерен за основателен и уважен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпроси относно правнорелевантните действия, които взискател по перимирано изпълнително производство, но непогасено по давност изпълнително основание, може да предприеме, за да защити законовия си интерес /ТР 3/28.03.23 по тълк.д.№.3/20, ОСГТК/, относно дерогацията на погасителната давност от института на перемпцията, относно приложението на пар.3 ПЗР ЗЧСИ. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне във връзка с въпроса относно дерогацията на института на погасителната давност от този на перемпцията. На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 308,42лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,