Определение № 4823 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2174/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците К. Й. Т. и Ю. Н. К., чрез пълномощник адв. Д., както и по касационна жалба, подадена от ответника по исковата молба „Обединена Българска Банка“ АД, чрез процесуален представител старши юрисконсулт А., срещу въззивно решение № 1239 от 30.10.2025 г. по гр. д. № 1292/2025 г. на Апелативен съд - София, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 110 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 2850/2022 г. на Софийски градски съд, ответната търговска банка е осъдена да заплати на ищеца К. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 56 463.50 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от публичната продан по изп. дело № 342/2011 г. на ЧСИ Ст. С. на собствения му апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Със същото решение ответната „Обединена Българска Банка“ АД е осъдена да заплати на всеки от двамата ищци и по 3000 лв. обезщетение за неимуществените вреди, причинени от същото принудително изпълнение, като решението на първостепенния съд в останалите отхвърлителни части е потвърдено. В касационната жалба на ищците, представлявани от адв. Д., въззивното решение се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът за имуществени вреди на К. Й. Т. в размер на 56 463.50 лв., като се иска в същата част то да бъде отменено и вместо него посочената сума да бъде присъдена или на ищцата, или на ищеца Ю. Н. К.. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторите сочат хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят въпроси относно значението на възражение по съществото на спора, което е направено след срока за отговор едва с писмените бележки след приключване на съдебните прения, както и относно задължението на съда да обяви на страните кои факти ще третира като общоизвестни и служебно известни, в контекста на възможността определени факти, съдържащи се в частен документ, да бъдат приети по делото за общоизвестни без този документ да е бил представен и приет като писмено доказателство. Твърди се даденото разрешение от въззивния съд да е в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, която е надлежно цитирана. Наред с това жалбоподателите се позовават и на чл. 280, ал. 2 пр.3 ГПК, като излагат съображения за очевидна неправилност на въззивното решение в атакуваната част. Насрещната страна по касационната жалба „Обединена Българска Банка“ АД я оспорва по съображения, изложени в депозирания писмен отговор. С касационната жалба на „Обединена Българска Банка“ АД въззивното решение се обжалва в неговите осъдителни части с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1.От кога започва да тече погасителната давност за предявяване на иск от ипотекарен длъжник за претърпени от него имуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, в което е продадено ипотекираното имущество, обезпечаващо вземане към главния длъжник, което е прието в производство по несъстоятелност на последния преди постановлението за възлагане, с което е продаден собственият на ипотекарния длъжник недвижим имот? 2.От кога започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за неимуществените вреди, претърпяни от такова лице в същата хипотеза? 3.Кога се счита стабилизирано вземането срещу търговец в открито производство по несъстоятелност, което вземане е прието и за което преди откриване на производството по несъстоятелност е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, и взискателят е насочил изпълнението по реда на ГПК срещу имуществото на третото лице, ипотекирано за същото вземане? 4.Какъв е редът за установяване и стабилизиране на вземане срещу длъжник с открито производство по несъстоятелност, когато към датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност за вземането има издадена заповед за незабавно изпълнение, но същата не е връчена на длъжника? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с формираната по тях съдебна практика. Ищците, насрещна страна по тази касационна жалба, не ангажират становище по нея. Върховният касационен съд, като разгледа касационните жалби и извърши преценка за предпоставките за допускане на касационно обжалване, намери следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетение за вреди и произтичат от безспорно установените факти, че на 07.03.2007 г. ответната „Обединена Българска Банка“ АД предоставила на „Д. Ф.“ О., в което управител и съдружник била ищцата К. Т., инвестиционен банков кредит в размер на 430 338 евро, обезпечен с първа по ред ипотека върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № *** в[жк], [населено място], който е бил и семейното жилище на двамата ищци. В последствие, на 19.05.2010 г., между банката и ищцата Т. бил сключен и договор за поръчителство, по силата на който последната се съгласила да отговаря солидарно за задълженията на търговското дружество по посочения договор за банков кредит. На 19.05.2011 г. по ч. гр. д. № 748/2011 г. на Районен съд – Разлог в полза на „О.“ АД срещу „Д. Ф.“ О. и поръчителите му били издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК и изпълнителен лист за сумата от 150 000 евро, предсрочно изискуема по посочения договор за кредит, заедно със законната лихва и разноски. Въз основа на листа било образувано изп. дело № 342/2011 г. на ЧСИ Ст. С., рег. № *** на Камарата на ЧСИ, в рамките на което принудителното изпълнение било насочено срещу ипотекирания имот. Ищцата подала възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което банката завела срещу нея иск по чл. 422 ГПК, за да установи съществуването на вземането си. Независимо от висящността на това съдебно производство, обаче, апартаментът бил изнесен на публична продан, като получената за него цена в размер на 132 485 лв. била разпределена на взискателя „О.“ АД. С решение № 1474 от 21.07.2017 г. по т. д. № 3627/2012 г. на СГС, влязло в сила на 27.04.2018 г. било прието за установено, че К. Т. дължи на „О.“ АД като поръчител по договора за банков кредит само сумата от 10 000 евро, като над тази сума до претендираните 150 000 евро искът на банката бил отхвърлен. При тези данни въззивният съд е намерил, че в резултат на противоправното деяние на банката, изразяващо се в образуване на заповедно и изпълнително производство за защита на материално право, което с влязлото в сила съдебно решение е установено, че не съществува, на ищците са причинени вреди, които подлежат на обезвреда. Посочил е, че по делото не е установено издадената заповед за изпълнение да е била съобщена на длъжника, по отношение на когото с решение от 08.06.2011 г. по т. д. № 123/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград било открито производство по несъстоятелност. Тъй като кредитът не е бил обявен от банката за предсрочно изискуем, проведеното принудително изпълнение срещу ищците е незаконосъобразно. Ищците не са оспорвали, че остатъка по договора за банков кредит е съществувал, но са твърдели и установили, че погасителният план е бил преустановен едностранно от банката, без последната да е обявила кредита за предсрочно изискуем и без да уведоми длъжниците за това, с оглед на което към момента на издаване на заповедта за изпълнение, респ. при образуване и провеждане на изпълнението по посоченото изпълнително дело, техният дълг е съществувал, но не е бил принудителното изпълняем. Въз основа на това въззивният съд е формирал извод, че проведеното принудително изпълнение срещу ищците като ипотекарни длъжници за сумата над просрочените 10 000 евро, е било материално незаконосъобразно, банката е действала в нарушение на принципите за добросъвестност и в разрез с добрите нрави, получавайки удовлетворение на вземането си в повече, отколкото й се е дължало от тях. Банката е осребрила вземането си принудително от имуществото на ипотекарните длъжници, въпреки, че правото й е било оспорено от длъжницата К. Т. и не е било съдебно потвърдено, а с оглед факта, че то е било и съдебно отречено, посочените действия са счетени за правонарушение, което обуславя ангажиране на деликтната отговорност на взискателя. Съдът е посочил в допълнение към решаващите си мотиви, че процесният ипотекиран имот не е бил собственост на обявения в несъстоятелност длъжник „Д. Ф.“ О. /н/ и поради това не е подлежал на осребряване в производството по несъстоятелност. От друга страна, предвид факта, че дългът на дружеството-кредитополучател е бил обезпечен освен с имота на ищците още и с други договорни ипотеки, договори за поръчителство и особен залог, съдът е изключил заключението, че във всички случаи ищците е следвало да търпят това изпълнение. По отношение на обхвата на отговорността въззивният съд е посочил, че недобросъвестният кредитор „О.“ АД дължи поправяне на всички вреди, причинени от неговото увреждане. На първо място, такива са имуществените вреди от проданта на ипотекирания имот за разликата над действителния размер на изискуемия и ликвиден дълг от 10 000 евро до разпределаната му без основание сума от 132 485 лв. От тази разлика, обаче, съдът е присъдил само половината, в размер на 56 463.50 лв., колкото са претендирани по иска на ищеца Ю. К., тъй като по силата на сключения между ищците брачен договор на 21.02.2011 г. ипотекираният имот е приет за изключителна собственост на този съпруг. Съобразно с това съдът е заключил, че принудителното изпълнение е проведено само срещу ищеца К., който единствено е претърпял вреда от проданта на имота като негов единствен собственик. Възражението за изтекла погасителна давност съдът отхвърлил, като се позовал на формираната съдебна практика, че давността в тези случаи започва да тече от влизане в сила на решението по чл. 422 ГПК, с което вземането по заповедта за изпълнение бива съдебно отречено. Въззивният съд е приел за доказани претенциите за неимуществени вреди и на двамата ищци въз основа на събраните по делото гласни доказателства, от които е установено, че в резултат на принудителното изпълнение срещу семейното им жилище, в което те живеели и отглеждали децата си, двамата съпрузи изпитвали страх, безпокойство, несигурност, стрес от възможността да изгубят имота, като отношенията помежду им се изострили и в крайна сметка се разделили с развод. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, залегнали в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос следва да е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в техни постановления и тълкувателни решения, или в противоречие с практиката на ВКС, на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В настоящия случай така очертаните предпоставки не са налице. По въпросите в касационната жалба на ищците относно значението на възражение по съществото на спора, което е направено едва с писмените бележки след приключване на съдебните прения, както и относно задължението на съда да обяви на страните кои факти ще третира като общоизвестни и служебно известни, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като те касаят хипотези, каквито въззивният съд не е разглеждал. Брачният договор, сключен между двамата ищци на 21.02.2011 г., по силата на който семейното жилище, ипотекирано в полза на ответника, остава в собственост на съпруга Ю. К., е представен от ответника „О.“ АД в първото съдебно заседание, проведено на 28.06.2023 г., непосредствено след определението на съда, с което е разпределена доказателствената тежест в процеса. В същото заседание е направено и твърдението, че ответникът К. е бил единствен собственик на имота, което не е оспорено от пълномощника на ищците, въпреки предоставената му процесуална възможност за становище. С оглед на това, без значение за настоящия случай е както практиката, касаеща несвоевременното противопоставяне на възражения едва с писмените бележки, така и тази относно служебноизвестните и общоизвестните факти. Първият въпрос, поставен от страна на ответника „О.“ АД относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане, произтичащо от непозволено увреждане, е обуславящ за решаващите изводи на съда. Касационното обжалване, обаче, не следва да бъде допускано по него, тъй като при отговора му въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика, формирана с решение № 105 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. С последното в аналогичен на настоящия случай е прието, че при вземане, с източник увреждане, причинено от допуснато незабавно изпълнение на заповед по чл. 417, т.2 ГПК и осъществено въз основа на нея принудително изпълнение, когато впоследствие искът на кредитора по чл. 422 ГПК за съществуване на това вземане е отхвърлен като неоснователен, давността за търсене на обезщетение започва да тече от влизане на решението по чл. 422 ГПК в сила, тъй като това е моментът, в който се установява правонарушението на привидния или недобросъвестния взискател. Този извод е еднакво важим, както когато вредите се претендират от длъжника, претърпял принудителното изпълнение, така и когато тези вреди се търпят от трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека, тъй като и в двата случая противоправността в действията на взискателя се установява с решението, с което искът му за съществуване на вземането бива отхвърлен. Решението на въззивния съд в частта, с която са уважени предявените искове на ищците К. Й. Т. и Ю. Н. К. срещу „Обединена Българска Банка“ АД за сумите от по 1200 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено за присъдените им по 1800 лв. на всеки от тях, не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед цената на тези искове, която по всеки от тях е под 5000 лв., а именно - от по 3000 лв. В тази част касационното производство следва да бъде прекратено. С оглед на това по втория въпрос, който касае решението по тези искове, съдът не се произнася. Касационното обжалване не може да се допусне и по последните два въпроса от изложението към жалбата на „О.“ АД. Това е така, защото въззивният съд не е приемал, че банката няма вземане срещу длъжника и поръчителите му, а че недобросъвестно е предприела действия по принудителното му събиране преди същото да е станало предсрочно изискуемо. С оглед на това обстоятелството, че вземането на банката е включено в списъците с приети вземания не е относимо към решаващите мотиви и в този смисъл не обуславя допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е основал решението си и на аргументи за реда, по който се установяват вземания срещу длъжник в открито производство по несъстоятелност. Ето защо, по третия и четвъртия въпрос касационното обжалване също не може да се допусне. При този изход на делото разноските по обжалването, проведено от всяка от страните, следва да се понесат от самите тях, така, както са ги направили. За защитата на ответника по касационната жалба на ищците, осъществена чрез депозирането на писмен отговор, на „О.“ АД следва да бъдат присъдени 345 евро на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,