Определение № 60480 от 11.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 525/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. Г. и М. Х. Г., представлявани от адв. В. В. и адв. К. В., срещу въззивно решение № 260376 от 13.11.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 1404/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение №1441/15.04.2020 г. по гр. д. № 9083/2019 г. на Районен съд - Пловдив. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Министерство на вътрешните работи и Областна дирекция на МВР – Пловдив отменителен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД и е обявен за недействителен спрямо ищците договор за дарение на недвижим имот по нот.акт №131/09.10.2018 г., нот.д.№1054/2018 г. на нотариус С. З., рег. №179 на НК, сключен между Б. А. Г. и А. Х. Г., като „дарители”, и от друга страна – М. Х. Г. като „надарена”, в частта, с която А. Г. е дарил на сестра си М. Г. притежаваната от него Ѕ ид.ч. от имот, придобит придобит през време на брака му с Б. Г. и представляващ – жилище, апартамент в [населено място], при описани в нотариалния акт площ, местонахождение и граници. В изложението си касаторите поддържат, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпросите за правния интерес от иска по чл.135, ал.1 ЗЗД при извършени повече от една разпоредителни сделки с имота и за надлежните страни в производството, ако ищецът атакува само една от разпоредителните сделки. По тези въпроси се твърди, че обжалваният съдебен акт противоречи на приетото по т.3 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Ответните страни – Министерство на вътрешните работи на РБ и ОД на МВР – Пловдив, представлявани от юрисконсулт Д. Д., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за селектиране на жалбата и за неоснователността й. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да уважи предявения отменителен иск, въззивният съд е посочил, че по делото няма спор, че ищците са кредитори на ответника А. Г. по установени по съдебен ред, ликвидни и изискуеми парични вземания, произтичащи от сключени и неизпълнени договори за наем, които вземания са предмет на принудително събиране по образувани срещу Г. изпълнителни дела. Въпреки направените признания на дълга и сключените с ищците споразумения за разсрочване на задълженията, в хода на изпълнителните дела, на 09.10.2018 г. ответникът се разпоредил с процесното жилище, като го дарил на сестра си- ответницата М.Х.. Въззивният съд е посочил, че доколкото от една страна третото лице е сестра на длъжника, а от друга- увреждащото действие е безвъзмездна сделка, знанието за увреждане на кредитора се предполага, съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а доказателства, които да оборят презумпцията не са събрани. Налице е намаляване на имуществото на длъжника, а обстоятелството дали той притежава и други имоти, от които кредиторите биха могли да се удовлетворят, е ирелевантно за основателността на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. На следващо място въззивният съд е приел, че последващата разпоредителна сделка, извършена на 12.11.2018 г., с която надарената ответница М.Х. е продала имота на третото лице Х. Ч., не отменя правния интерес на ищците от иска, предявен по настоящото дело. В тази връзка съдът се е позовал на приетото по т.3 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и е посочил, че когато и съконтрахента на длъжника извърши разпоредителна сделка с имуществото, интересът на кредитора да предяви иск срещу първата увреждаща го сделка, сключена от длъжника, не може да бъде отречен. В заключение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим и правилно първата инстанция го е разгледала по същество, като е обявила договора за дарение за относително недействителен до размера на притежаваната от ответника Г. Ѕ ид.ч. от имота. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по изведените в изложението на касаторите правни въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросите са обуславящи, но приетото по тях с въззивното решение не противоречи, а съответства на правните разрешения по т.3 от цитираното ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГТК. С тълкувателното решение е преодоляна противоречивата съдебна практика и е разяснено каква е защитата на кредитора при поредица прехвърлителни сделки. Изрично е посочено, че е възможна хипотеза, когато след предявяването на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършеното от длъжника увреждащо действие, кредиторът да узнае за сключена преди вписване на исковата молба, респ. преди предявяване на иска, последваща разпоредителна сделка от съконтрахента на длъжника. Прието е, че в посочения случай не може да бъде отречен интересът на кредитора да предяви в отделно производство иск по чл. 135 ЗЗД и по отношение на извършената последваща сделка, за да постигне целената защита. Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, а ако са налице предпоставките по чл. 213 ГПК (висящи пред един и същи съд производства) следва да се съединят за разглеждане в едно производство. В случая, възражението за втората извършена от ответницата М.Х. разпоредителна е въведено в хода на настоящото производство. Въззивният съд е съобразил, че това обстоятелство не е от значение за допустимостта на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД срещу първоначалния длъжник и неговия контрахент, а е от значение за постигане на целената от кредитора защита с отменителния иск и възможността да се удовлетвори от имуществото, предмет на разпореждането, като тази защита може да бъде осъществена и в самостоятелно друго производство срещу последния приобретател на имота. В този смисъл е съобразена задължителната съдебна практика, на която касаторите се позовават, поради което не са налице основания за селектиране на жалбата. Ответните страни по жалбата са направили искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което е основателно и следва касаторите да бъдат осъдени да заплатят разноски в размер на сумата 300 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение