Определение № 1572 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2973/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №9391/14.05.2025г. на [община], чрез адв. Б. срещу решение №262/07.04.2025г. по в. гр. д. №1932/2024г. на Окръжен съд- Бургас, с което е отменено решение №116/11.11.2024г. по гр. д. №329/2022г. на Поморийския районен съд, и е признато за установено по отношение на [община], че М. А. Д. и А. Х. Д. са собственици на основание давностно владение на дворно място – реална част от имот с пл.№131 с площ от 2 505 кв.м., находящо се извън регулацията на [населено място], [община], очертан на скицата, приложена на стр.59 от делото за неразделна част от решението. Според касатора решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Счита, че в резултат на погрешна преценка на събраните по делото доказателства, съдът е направил погрешни, необосновани и незаконосъобразни изводи. Моли да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният срещу общината положителен установителен иск бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за касационно обжалване, като формулира следните въпроси:

1."Допустимо ли е придобиването по давност на земеделски земи, намиращи се извън регулационните граници на населените места, въпреки ограниченията на разпоредбата на чл.86 ЗС и мораториума, въведен с § 1, ал.1 от ЗДДС?“

2. „Приложим ли е оригинерният придобивен способ за придобиване на собственост спрямо държавата, респ. Общината, или същият се изключва във всички случаи относно земеделски земи?“

3. Въззивният съд се е произнесъл по материално-правните въпроси относно статута на спорния имот и възможността да бъде придобит по давност като такъв включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ.

По тези въпрос касаторът счита, че разрешението на въззивния съд е в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение №145/16.11.2016г. по гр. дело №2412/2016г., решение №172/13.06.2014г. по гр. дело №3426/2008г., решение №19/10.02.2022г. по гр. дело №931/2021г., решение №78/19.05.2025г. по гр. дело №1111/2022г. на ВКС.

4. „Кога започва придобивната давност при съвместно владение между наследодателя и наследник, и необходимо ли е изрично отричане на съвладението?“

5. “Може ли да се приеме изтекла давност без да е доказано владение върху индивидуализирана част от имота /по площ и граници/, при липса на ограда или други трайно очертани на терена белези?“

6. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ищеца доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства?“, по който въпрос се твърди противоречие с решение №38/08.06.2016г. по т. дело №799/2015г. на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т. дело №1106/2010г. на ВКС, решение №202/01.02.2012г. по т. дело №866/2012г. на ВКС, решение №76/12.06.2012г. по т. дело №377/2011г. и решение №581/30.09.2010 по гр. дело №1019/2009г. на ВКС.

7. „Възможно ли е придобиване по давност на земя, актувана като общинска собственост, намираща се извън регулация, и когато владението е било съвместно с наследодател до смъртта му и няма данни за индивидуализация на владението?“. Този въпрос е поставя на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се посочва, че е от значение за правната сигурност при спорове за собственост когато става дума за общински земеделски земи без регулация.

Според касатора решението е и очевидно неправилно – основание по чл.280, ал.3 ГПК, тъй като въззивният съд не е съобразил действалата до 31.05.1996г. забрана за придобиване по давността на общински и държавни имоти, както и мораториума, въведен с § 1, ал.1 от ЗДС.

Чрез писмения си отговор, М. А. Д. и А. Х. Д., чрез адв. Я. излагат становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл.280 ГПК. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато, моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като им бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от М. А. Д. и съпругата му А. Х. Д. против [община]. Ищците твърдят, че от лятото на 1971г. родителите на М. владеят дворно място, съставляващо имот с пл.№131, целият с площ от 2 505 кв.м. при граници: от запад УПИ [№] /собственост на М. и А. Д. съгласно нотариален акт за дарение на недвижим имот №9, том І, дело №20/14.03.1980г./, парцел [№], собственост на Х. А. Д.; от север, от изток и от юг – край на регулацията, частна общинска собственост. Излагат, че поземленият имот е закупен от родителите им през 1934г., когато селото се е казвало О.. След като сключват брак през 1975г., ищците обработват мястото заедно с родителите на М. и през 1984г. построяват жилищна сграда с гаражен етаж, а впоследствие – три оранжерии и ограда. Ищците подчертават, че мястото никога не е включвано в ТКЗС и не е възстановявано. През 2022г. когато направили опит да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост, установили че за поземления имот е съставен акт за частна общинска собственост. Посочват, че владеят имота от 1971г. и никой досега не е оспорвал това владение. Предвид което искат да се приеме за установено по отношение на [община], че са собственици на поземлен имот с пл.№ 131, целият с площ от 2 505 кв.м. при граници: от запад – парцел [№] и парцел [№]; от север – край на регулацията и частна общинска собственост; от изток – край на регулацията и частна общинска собственост и от юг – край на регулацията и частна общинска собственост, ведно с построената в имота жилищна сграда и гаражен жилищен етаж с площ от 60 кв.м

Ответната [община] оспорва иска, като твърди, че поземлен имот [№], отразен в КККР с идентификатор [№] е частна общинска собственост, за който е съставен АЧОС № 5245/21.01.2012г. с обща площ от 13,932 дка въз основа на решение № 451/07.07.2011г., издадено от ОС „Земеделие“ – [населено място] на основание чл.27а от ППЗСПЗЗ. Счита, че обстоятелството, че имотът не е включен в ТКЗС е без правно значение, защото съгласно чл.2, т.1 от ЗСПЗЗ в редакцията в сила от 01.03.1991г. земеделски земи са и тези, които са предназначени за земеделско производство и не се намират в строителните граници на населените места, като в случая се касае за земеделска земя извън строителните граници на населеното място, предназначена и използвана за земеделско производство. Оспорва се и твърдението, че ищците са придобили имота по давност, тъй като съгласно §1, ал.1 от ЗДЗС, давността за придобиване на имот – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022г

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че според неоспореното заключение на съдебно-техническата експертиза, процесният имот представлява дворно място – част от имот с пл.№131 с площ от 2 505 кв.м., находящо се извън регулацията на [населено място], [община] при граници към настоящия момент: от север- ПИ с идентификатор [№]; от изток – ПИ с идентификатор № [№]; от юг – ПИ с идентификатор [№] и от запад – край на регулацията и УПИ[№] и УПИ [№] в кв.8. Между процесния имот и парцел [№] в кв.8 по плана на селото, който е собственост на ищеца липсва ограда. В имота са изградени оранжерии и сонда, електрифициран е и са монтирани камери. Имотът с пл.№ 131 е заснет, нанесен в кадастралния план на [населено място], [община] от 2005г. и е записан в разписния лист към него като „двор на А. И. Д.“ – наследодателят на ищеца.

На 17.11.2003г. [община] съставя акт за частна общинска собственост № 2566/17.11.2003г., с който на основание чл.2, ал.2, т.4 от ЗОС и решение № 319/30.07.2003г., издадено от ОС „Земеделие и гори“ – [населено място] признава за частна общинска собственост поземлен имот [№], представляващ нива с площ от 16,984 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], местността „Мерата“ при граници: имот [№] гробище; имот [№] – пасище, мера и имот [№] - жилищна територия. На 14.07.2011г. от поземлен имот [№] е обособен имот [№] с площ от 13,932 дка въз основа на решение №415/07.07.2011г., издадено от ОС „Земеделие и гори“ [населено място] на основание чл.27а от ППЗСПЗЗ. На 21.04.2012г. [община] съставя акт за частна общинска собственост №5245/24.04.2012г., с който на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС признава за частна общинска собственост поземлен имот № 001039, представляващ нива с площ от 13,932 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], местността „Мерата“ при граници: имот [№]; имот [№]; имот [№] и имот [№].

Няма данни имотът да е бил внесен в ТКЗС. Този факт не се установява от ответника, чиято е доказателствената тежест. Напротив -ответникът признава, че имотът не е внесен в ТКЗС, но твърди, че в случая приложение намира чл.2, т.1 от ЗСПЗЗ в редакцията, обн. в ДВ/1991г., съгласно който земеделски са и земите, които са предназначени за земеделско производство и не се намират в строителните граници на населените места.

Според показанията на свидетелите С. М. и М. Ч., процесният имот е „оставен“ на ищците от техния баща, който го е закупил от други хора – „изселници“ и ищците го обработват от 1970г. до настоящия момент. При това положение, въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищците, че са придобили имота чрез владението му в продължение на повече от 10 години.

Въззивният съд, позовавайки се на практиката на ВКС, е посочил, че не всички земи, намиращи се извън регулационните граници на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, да не бъдат причислявани към държавния поземлен фонд и да не бъдат отнемани фактически и юридически от лицата, които ги владеят като дворни места със запазване на правото на собственост върху тях в реални граници. Тези земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, откъдето следва, че не съществува забрана за придобиването им по давност /чл.86 от ЗС/, вкл. и в редакцията на закона, обн. в ДВ, бл.31/1990г., тъй като върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и те не са одържавени. Изложил е, че след като липсват доказателства, от които да се направи заключение, че процесният имот е бил внесен в ТКЗС или е станал държавна собственост на друго основание, то забраната на чл.86 от ЗС не важи по отношение на него и няма законна пречка правото на собственост да бъде придобито чрез оригинерния способ по чл.79 от ЗС

Въззивният съд е приел за недоказано възражението на [община], че е собственик на имота. Посочил е, че актът за общинска собственост според чл.5, ал.2 от ЗОС представлява официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона, но той само констатира правото на собственост на общината, а няма правопораждащо действие /чл.5, ал.3 от ЗОС/. Когато общината се легитимира като собственик с акт за частна общинска собственост, в нейна тежест е да докаже своето придобивно основание. Съдът е посочил, че [община] твърди, че правото на собственост върху нива с площ от 13,932 дка й е възстановено с решение №451/07.07.2011г. на ОС „Земеделие“ – [населено място], постановено на основание чл.27а от ППЗСПЗЗ. Това решение на поземлената комисия не е посочено в АЧОС № 5245/21.01.2012г., нито е приложено по делото, а представена само скица № К00403/09.04.2012г., за която се твърди, че е част от него.

По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения от ищците положителен установителен иск.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/2009г., ОСГТК/. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По отношение на първите три въпроса относими към възможността да се придобие по давност на общински имот предвид действащите забрана по чл.86 ЗС и мораториум следва да се отбележи, че по тях въззивният съд не е развивал решаващи съображения, мотивирали основателност на предявения иск, поради което не отговарят на общата предпоставка за допустимост на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според въззивния съд спорният имот не е бил одържавяван, включван в ТКЗС или отнеман на друго основание, поради което по отношение на него не е съществувала законова пречка за придобиването му по давност, като е прието, че чрез ангажираните гласни доказателства, ищците са установили чрез пълно и главно доказване елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.

Следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд е в съответствие с възприетото в решение №50024 от 11.07.2023г. на ВКС по гр. д. №1761/2022г., че по иск за установяване принадлежността на правото на собственост, страната, оспорваща правата на предявилото иска лице, навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилото на чл.154 ГПК, тежестта да докаже наличието на пречки за осъществяване на придобивното основание на ищеца. Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че имотът попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че същият е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост / решение №798/16.11.2010г. по гр. д. №3303/2008г. на ВКС, решение №21/04.02.2011г. по гр. д. №1327/2009г. на ВКС.

С решение №249/4.07.2011г. по гр. д. №621/2010г., решение №488/19.12.2011г. по гр. д. №1403/10г. и решение №88/17.07.2015г. по гр. д. №6225/2014г. на ВКС, се приема, че могат да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. Щом тези земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, те не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Целта на реституцията, уредена в ЗСПЗЗ е да възстанови правото на собственост, което юридически не е отнето, но фактически владението върху него е отнето, като обособи обекта, върху който се възстановява това право като установи съществуващите реални граници, или ги възстанови /когато това е възможно/, а когато старите граници не са запазени и не могат да бъдат възстановени, да обособи имоти в същата местност, върху които да се възстанови собствеността. ЗСПЗЗ, като реституционен закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията.

След като е обсъдил и съобразил събраните доказателства, именно в съответствие с цитираната практика, въззивният съд е развил решаващите си мотиви, че по делото не е установено собствеността на процесния имот да е следвало да бъде възстановявана по реда на ЗСПЗЗ, съответно не е имало основание да бъде включена в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ, който се образува само от бивши кооперирани земеделски земи и невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ.

Изводът на въззивния съд кореспондира на възприетото в посоченото от касатора Решение №145 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2412/2016г., че не всички земи, намиращи се извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Те не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, нито чл.19 ЗСПЗЗ и за тях не съществува забраната по чл.86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени.

Голяма част от посочените в изложението решения, с неприложени копия не се откриха нито в деловодната система на ВКС, нито в АПИС вероятно поради погрешно посочване на номера на решението или на делото, по което са постановени.

Предвид изложеното така поставените въпроси не удовлетворяват изискването за годно общо основание и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Следващите два въпрос също не могат да обосноват допускане до касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях въззивният съд нито се е произнасял, нито е развил решаващи мотиви по основателността на иска. Предявеният иск за собственост е срещу [община], като по делото не е съществувал спор за собствеността върху процесния имот между наследниците А. Д. и съпругата му А. Д. – родители на ищеца М. Д.. Следва да се отбележи също, че последният поставен въпрос не кореспондира на установените по делото факти. Според заключението на в.л. липсва ограда само към собствените на ищците X.-72 и X.-72, кв.8. Процесният имот от 2505 кв., попадащ извън регулация е ограден от север, изток и юг; ползва се общо с посочените 2 УПИ, като в него има изградени оранжерии, бита сонда, прекаран ел. ток и монтирани камери.

По следващият поставен от касатора въпрос касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени от ищеца доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства, не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с практиката на ВКС. Изводът за наличието на намерение за своене, въззивният съд е извел от съвкупния анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, предвид което неговото разрешение не се явява в противоречие с цитираната от касатора практика, вменяваща в задължение на въззивния да извърши преценка на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Изводът на въззивния съд съответства на константната съдебна практика /решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. № 643/11 г. на ВКС, I ГО/, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл.77 ЗС способи. Съставеният акт за частна общинска собственост, с който имотът е актуван като общински не легитимира ответната община като собственик. Посочването само на законова разпоредба не може да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. След като е обсъдил доводите и възражения на страните в контекста на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до обоснован извод за основателност на предявения иск. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е очертал установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, като е формирал свои изводи за основателност на предявения иск. Въззивният съд е изложил мотивирани съображения, че независимо, че по кадастралната карта процесният имот попада извън регулацията на селото и представлява земеделска земя, той не попада в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ, тъй като липсват данни да е бил включен в ТКЗС. Заключението на СТЕ е преценено с оглед останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, в т.ч. и извадката от разписния лист към плана на селото, видно от който за двор с площ 464 кв.м. от имот 131 с обща площ 2505 кв.м. за собственик е вписан А. И. Д. въз основа на НА 99/1972г.

Не се установява и соченото в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следващия поставен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи, че за да е налице същото, следва да се посочи текст на законовата разпоредба, както и да се изложат аргументирани съображения поради което касаторът счита, че повдигнатият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид наличната, цитирана по-горе практика по приложението на чл.19 ЗСПЗЗ, с която въззивното решение е съобразено, не може да бъде направен извод, че поставените въпроси в тази връзка са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в касационната жалба общи оплаквания за неправилност на въззивното решение.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответниците по касационната жалба разноски в евровата равностойност на претендирания размер от 500лв., за които са представени списък, пълномощно и договор за правна помощ.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение