Определение № 213 от 22.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3725/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Кооперация „Кооперативно сдружение Популярна Бизнес асоциация – Попово“ с ЕИК 835011740 и седалище [населено място] чрез адв. Д. против решение № 32 от 18.06.2021 г. по гр. д. № 89/2021 г. на Окръжен съд – Търговище.

Ответникът С. Г. Г. чрез адв. Д. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение в частите, в които:

1/ е отменено решение № 23 от 16.03.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на Районен съд – Попово (РС – Попово) в частта за отхвърляне на предявения от С. Г. Г. против ответната кооперация – настоящ касатор иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) - за съществуване на вземане на ищеца спрямо ответника от неоснователно обогатяване - в хипотезата на връщане на даденото при липса на основание (получено изпълнение по недействителен договор за потребителски кредит/заем № 1581 от 05.03.2014 г.) за разликата над 4 626. 40 лв. до претендираните 6 408. 40 лв. и е уважен установителния иск за тази разлика – т. е. за сумата от още 1 782 лв., ведно със законната лихва върху нея от 16.06.2020 г. - датата на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 333/2020 г. на РС – Попово и

2/ е потвърдено горното първоинстанционно решение в уважената част на предявения установителен иск – за съществуване на вземане с посочения произход в размер на 4 626. 40 лв., ведно със законната лихва върху нея от 16.06.2020 г. - датата на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че спрямо сключеният между страните договор е приложим ЗПК и установеното в него противоречие с разпоредби на този нормативен акт – в частност отсъствието в съдържанието му на годишния процент на разходите по кредита (чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК) и на наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора (чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК) е основание да бъде счетен за недействителен съгласно чл. 22 от същия закон. Посочил е, че в този случай ищецът, като потребител дължи връщане само на главницата (чистата стойност на кредита), но не и лихвата или другите разходи по кредита – чл. 23 ЗПК. Установил е, че в случая главницата е надхвърлена с плащания на длъжника (ищеца) в общ размер на 6 408. 40 лв., които следва да бъдат му върнати като недължимо платени (при липса на основание) и е уважен предявения иск за съществуване на вземането.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол по следните въпроси:

1. „В случай на обявяване на потребителски договор за недействителен по смисъла на чл. 23 ЗПК на какво основание се дължи главницата – на начална липса на основание на плоскостта на неоснователното обогатяване или на основание договорно правоотношение (тъй като договорът е действителен за задължението за главница, а е недействителен само за лихви и разноски)?“;

2. „В случай на обявяване на потребителски договор за недействителен по смисъла на чл. 23 ЗПК запазва ли действието си погасителния план по отношение на вноските за главницата, представляващ съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – арг. чл. 66 ЗЗД?“

Твърди се, че питанията са обуславящи за изхода по делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Страната сочи също и Решение на СЕС от 29.04.2021 г. по дело С-19/20 без обаче във връзка с него да прави искане за достъп до касация и да поставя конкретен правен въпрос.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

Формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общо основание за селектиране на касационната жалба. Те не са релевантни, тъй като съставляват питания по съществото на делото и засягат правилността на обжалваното решение. Проверката на правилността на въззивния съдебен акт се извършва при разглеждане на касационната жалба, което обаче предпоставя допускане на касационен контрол в производство по чл. 288 ГПК, а в него въпросите за правилността на акта са без значение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТТК на ВКС.

Вън от изложеното, страната не е съобразила изложението на основанията за допускане на касационно обжалване с разрешенията, свързани с обвързващото тълкуване по т. 4 от цитирания по – горе тълкувателен акт относно съдържанието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсата на аргументация на последните е самостоятелно основание да не се допусне касационен контрол.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (както и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), поради което достъп до касация не може да се осъществи.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.