Определение № 50226 от 18.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2535/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 31707/25 .0 5.2022 г. на Н. Й. Б., чрез пълномощника адвокат Н. Г., срещу въззивно решение № 1067/11.05.2022 г. по в.ч. гр. д. № 376/2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение подадената от Н. Б. частна жалба срещу определение № 20188783/23.09.2021 г. по гр. д. № 48390/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата й за изменение на решение № 20147819/29.06.2021 г. по гр. д. № 48390/2020 г. на Софийски районен съд в частта му за разноските. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно поради нарушение на процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно начина на разпределение на разноските в процеса. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното решение е оставена без уважение подадената от Н. Б. частна жалба срещу определение № 20188783/23.09.2021 г. по гр. д. № 48390/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата й за изменение на решение № 20147819/29.06.2021 г. по гр. д. № 48390/2020 г. на Софийски районен съд в частта му за разноските. Въззивният съд е приел, че доколкото в случая е спорно между страните каква е притежаваната от всяка от тях квота в собствеността не може да се приеме, че с поведението си ответницата не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не била оспорила претенцията на ищеца до размера от 2/3 квота в недвижимия имот. Не е налице и пълно признание на претенцията, поради което подадената частна жалба следва да се остави без уважение. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Поставеният от касатора въпрос относно начина на разпределение на разноските в процеса, не може да обуслови допускане на обжалваното определение до касация. Не е налице противоречие и с цитираната от касатора съдебна практика /ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГК и решение № 60178/27.10.2021 г. по гр. д. № 526/2019 г. на ВКС, IV г.о./, съгласно която в чл. 78 ГПК е уредена отговорността за разноските, които насрещната страна е направила, при неблагоприятен изход на делото. Тази практика няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, съгласно които в случая не може да бъде приложена нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, предвиждаща освобождаване на ответника от задължението за разноски, поради неосъществяване на посочените в разпоредбата предпоставки. Между страните е спорно каква е притежаваната от всяка от тях квота в собствеността. Ето защо, оспорвайки размера на квотата на ищеца, ответницата е дала повод за завеждане на делото. Тези изводи на въззивния съд са съобразени със съществуващата съдебна практика на ВКС, съгласно която ако ответникът с поведението си не е станал причина за завеждане на делото и ако признае иска, сторените съдебни разноски се възлагат върху ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. За целта двете предпоставки трябва да са налице едновременно /в този смисъл - определение № 163/25.05.2011 г. по гр. д. № 1070/2009 г. на ВКС, I г.о. и др./. Предвид изложеното, не се установява соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.