Определение № 275 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 781/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 209 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 454/2022 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 260233/15.06.2022 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Пловдивския окръжен съд – ХV гр. с., с което са били отхвърлени предявените от Т. Г. Ч. против Л. Г. Д. и Е. И. Д. искове: по чл.108 ЗС, основан на договор за дарение, оформен с нотариален акт [№] г., за собственост на ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място], с площ от 271 кв. м., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ от 56 кв. м. и гараж с идентификатор [№] с площ от 25 кв. м., както и иск по чл.59 ЗС за обезщетение в размер на 4280 лв. за ползването на имота от ответниците през периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.

Въззивният съд е приел, че ищцата Т. Г. Ч. и наследодателят на ответниците - И. Г. Д., починал на 20.01.2019 г., са брат и сестра. Ответниците Л. Д. и Е. Д. са съответно съпруга и дъщеря на починалия И. Д..

Прието е, че процесният имот произхожда от родителите на Т. и И.. Те са строили заедно с трети лица в общински парцел въз основа на отстъпено право на строеж от държавата. Бащата Г. Д. е починал през 1987 г. Със съдебна спогодба, сключена в съдебно заседание на 06.07.1990 г. по гр. д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд, съсобствеността с третите лица е поделена, като дял на майката на Т. и И. – В. К. Д., е поставена процесната жилищна сграда, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище с вход от север, ведно с две избени помещения под тази част с вход от юг и таванско помещение над тази част. Спогодбата е подписана и от И. Д., действащ за себе си и като пълномощник на Т. Ч.. Държавното място е изкупено с договор от 23.02.1997 г. при квоти 4/12 за майката В. и по 1/12 за децата И. и Т., а с договор за доброволна делба от 2003 г. мястото е поделено с третите лица, като процесният поземлен имот е поставен в дял на В. Д..

С договор за дарение, сключен с нотариален акт [№] от 05.07.2019 г., В. К. Д. е подарила на дъщеря си Т. Г. Ч. процесния имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], заедно с намиращата се в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 56 кв. м.; сграда за обществено хранене с площ от 32 кв. м. и гараж с площ от 23 кв. м.

Прието е, че основният спор по делото е дали договорът за дарение е нищожен поради липса на съгласие – чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, вследствие на това, че към момента на сключването му В. Д. е страдала от тежка форма на деменция и е била в трайна невъзможност да формира воля.

Съдът е обсъдил трите експертизи, приети по делото по този въпрос, както и свидетелските показания.

Според вещото лице д-р Д. К. дарителката е страдала от ХМСБ, съдова деменция, през 2014 г. била приета в неврологично отделение и при направен скенер били маркирани данни за мозъчна атрофия. Въпреки че не показала клинични признаци на деменция, към момента на извършване на дарението /05.07.2019 г. / дементният процес е бил в рамките на лакунарна форма със запазено ядро на личността, тя била със запазена психична годност да разбира съществени и по-прости неща от ежедневието, можела е да ръководи постъпките си, но не е могла да прогнозира последствията от делата си, състоянието й се влошило около смъртта на сина й през януари 2019 г. Към момента на експертизата състоянието й било влошено със задълбочаване на когнитивните нарушения в рамките на глобарната деменция, а заболяването й представлява продължително разстройство на съзнанието, протичащо на фона на ясно съзнание с нарушение на мислене, емоции и воля. При приемане на заключението в съдебно заседание на 04.03.2021 г. вещото лице е посочило, че деменцията може да се задълбочи при тежък стрес, какъвто безспорно е смъртта на сина на Д., като тя останала на етапа на отричането /неприемане, че детето й е починало/, след което е имала нужда от специални грижи в домакинството, а на проведения от психиатъра преглед през октомври 2020 г. не разпознала дъщеря си, припознала нейния съпруг като сина си и не знаела в кой град живее, но няма данни към момента на сделката тя да се е припознавала, независимо от преживения остър стрес от смъртта на сина си.

Според тройната съдебно-психиатрична експертиза с вещи лица д-р М. Г., д-р Р. Д. и д-р М. П. дарителката Д. е страдала от световъртеж, артериална хипертония, васкуларна енцифалопатия, деформираща цервикална спондилоартроза, остеохондроза, хипакузис невросензорика, съдова деменция, а мозъчносъдовата болест е обсъждана през 2014 г., като е проведено медикаментозно лечение, било налице качествено разстройство на психичните процеси мисленето, емоциите, волята, възприятно-представните процеси, което нарушило способността й да възприема детайлите, да анализира обстоятелствата, да съобразява правните последици от поведението си, като дементният процес препятствал възможностите на В. Д. да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г. и да разбира последиците от него. При приемане на заключението в съдебно заседание на 09.12.2021 г. вещите лица допълват, че с оглед развитието на дементния процес Д. била уязвима и загубила автономността си да осмисля случващото се и да ръководи постъпките си, като към датата на сключване на договора за дарение дементният процес бил достатъчно напреднал и пречел на Д. да преценява правилно ситуацията или я поставял в емоционална зависимост, но не е задължително това да се е отразило на способността за движение, каквито засягания са сравнително редки.

Според втората тройна експертиза на вещите лица д-р Н. П., д-р А. К. и д-р Д. Л. при В. Д. са диагностично обективизирани невросоматични заболявания, които са засегнали психичните й функции, водейки до декомпенсирано психично здраве; съдовата енцефалопатия и коровата атрофия са генерирали дементен синдром, който се характеризира с нарушени възможности за правилно и адекватно осъзнаване на свойството, значението на постъпките и резултиращите последици при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г., като състоянието й се приема за качествено разстройство на психичните функции и представлява продължително нарушение на съзнанието, което засяга способността да се възприемат детайлите и обстоятелствата от съществено значение за формирането на личната воля, както и правните последици от поведението.

Според свидетеля Ц. П., съсед на имота, който често е виждал В. Д., през последните години тя страдала от деменция или склероза, понякога не можела да се ориентира и съседките я прибирали, а на погребението на сина си се усмихвала и не показала скръб, мъка или жал.

В същата насока са показанията на свидетелката Р. А., според която преди 5-6 години в психическото състояние на В. Д. настъпила промяна, видимо вече не била добре, не разпознавала свидетелката, въпреки че преди това се били срещали многократно, това потвърдил и синът й И., който казал, че майка му започнала да забравя, да не ги познава и да ги бърка – сина си със съпруга си Г., покойник, както и внуците си, а на погребението на сина си се държала неадекватно, не познала свидетелката, поднесените й съболезнования избила на смях, питала къде е синът й и защо отишъл другаде.

Като свидетел в първоинстанционното производство е разпитана и самата В. Д., макар и в момент, отдалечен от датата на сключване на договора за дарение. Тя е твърдяла, че живее в Съдийския квартал в П., под наем заедно с мъжа си, има дъщеря и не помни да е ходила при нотариус.

Според свидетеля П. Ч. той е чувал, но не е присъствал, на разговор между ищцата, майка й и брат й, на който те се разбрали имотът да остане на Т. Ч., защото брат й бил получил имоти от родителите си, а тя нямала нищо, както и като благодарност за това, което е направила за майка си през годините. Свидетелят докарал съпругата и тъща си от С. в П. за изповядване на сделката, в този момент В. Д. била относително добре, можела да се владее и знаела какво прави, нямала „тежки забежки“, отклонение не установил и нотариусът, като свидетелят не присъствал на самата сделка, а състоянието на Д. се влошило около година след отиването й в С..

Съдът не е кредитирал показанията на последния свидетел заради противоречията им с останалите доказателства. Възприел е заключенията на двете тройни съдебно-психиатрични експертизи, а не на единичната.

От правна страна съдът е приел, че към момента на сключване на договора за дарение от 05.07.2019 г. са били ограничени паметта, мисленето, мозъчните функции и социалните способности на В. Д. до степен, че тя не е била в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора и да разбира последиците от него.

Като е съобразил ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК съдът е приел, че договорът за дарение не е нищожен поради липса на съгласие, а е унищожаем на основание чл.31, ал.1 ЗЗД.

Прието е, че с отговора на въззивната жалба ответниците за първи път са направили възражение, че договорът за дарение е нищожен поради противоречие с добрите нрави. С оглед забраната по чл.266, ал.1 ГПК за навеждане на нови обстоятелства от страните във въззивното производство, когато са могли да ги посочат в срок в първоинстанционното, и при липсата на изключенията по чл.266, ал.2 и 3 ГПК, възражението е направено несвоевременно.

Същевременно съдът е съобразил и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Прието е, че в случая нищожността на атакувания договор за дарение не произтича пряко от сделката, а от събраните по делото доказателства. Според правната теория и съдебната практика добрите нрави са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките; те съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Това основание за нищожност е последица и от разпоредбата на чл.9 ЗЗД. Основанието е субсидиарно и следва да се разглежда само в случай, че липсва друго основание за нищожност на сделката.

Според ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, в т. ч. принципът на справедливостта, който изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се извърши към момента на сключване на договора, като се вземе предвид доколко е засегнат частният и общественият интерес от евентуално нарушаване на установени обществени отношения на определен етап от развитието на обществото, касаещи представите за морално и неморално, за правилно и неправилно поведение в определена ситуация, за добро и зло, като това нарушение трябва да бъде съществено, тъй като и санкцията при неспазването на добрите нрави /нищожност на договора като най-тежък негов порок/ е сериозна, но в същото време може да се приеме, че този критерий е обективен, т. е. не е необходимо страните да съзнават или да желаят несъответствието между договора и добрите нрави.

Прието е, че към момента на сключване на договора за дарение В. Д. е страдала от деменция в напреднала фаза, ограничила в много голяма степен паметта, мозъчните функции и възможностите й за обективна и реална преценка на ситуации, проблеми и извършване на правни действия, като тя не е разбирала свойството и значението на постъпките си, както и последиците от тях. Няколко месеца преди сключване на договора В. Д. отишла да живее при дъщеря си Т. Ч. в [населено място], която поела ежедневните грижи за нея, доколкото майка й не е била в състояние да се грижи сама за себе си, като постепенно е станала физически, емоционално и социално зависима от ищцата, довело до невъзможност или затруднение при формиране на лична воля и подчиняване на поведението й на наложените изисквания от дъщеря й. Според общоприетите представи в обществото за отношенията между майка и дъщеря, Ч. е имала моралното задължение да се грижи за Д., като не само поеме нейното всекидневно обслужване, осигуряване на физически и психически комфорт и подходящо общуване, но и положи усилия за охраняване на нейното имущество, доколкото последната не е имала адекватна преценка на ситуацията и как правилно и пълноценно да защитава интересите си, тъй като била в такъв стадий от заболяването си, че болестта била завладяла ума й, тя не можела да си спомня и съобразява поведението си с околната среда, имала загуба на представа за място и време, поради което била напълно зависима от дъщеря си като човек, с когото се срещала всекидневно и който полагал грижи за нея, и под това влияние сключила договора за дарение, без да съзнава неговите последици.

Прието е, че вместо да се грижи за имуществените интереси на майка си, Ч. е използвала положението и влиянието си върху нея, която в този момент не е била в състояние да разбира значението на сключения договор, и е предпочела собствените си интереси, придобивайки безвъзмездно имущество на майка си, като по този начин е предала доверието на последната и е злоупотребила с интересите на неспособно лице, което не може да ги защитава пълноценно само, а степента на моралната укоримост на поведението й е висока и това води до извод за накърняване на добрите нрави поради несъвместимост с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, респ. за нищожност на договора на това основание, която нищожност произтича от събраните по делото доказателства и по нея съдът е длъжен да се произнесе служебно.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Т. Г. Ч..

Според жалбоподателката пропускът на насрещната страна да предяви в тригодишен срок иск за унищожаване на договора за дарение не може да бъде преодолян чрез въвеждането на друго основание за нищожност - противоречие с добрите нрави. Съдът не изпълнил задължението си да уведоми страните, че служебно се насочва към това основание и не конкретизирал в какво вижда нарушението на добрите нрави, нито дал възможност да се ангажират доказателства по този въпрос.

Необоснован бил изводът на въззивния съд за психическото състояние на В. Д. към момента на оспореното дарение. Набляга се на обстоятелството, че при изповядване на сделката нотариусът не е констатирал смущения във волеобразуването на дарителката. След като съдът се насочил към друго основание за нищожност – нарушаване на добрите нрави, следвало да даде възможност за разпит на нотариуса, при положение, че той е бил поискан като свидетел още в първата инстанция. Експертизите по делото били изготвени на база на предположения, тъй като сделката била извършена 2 години по-рано. Поведението на В. Д. към момента на смъртта на сина й не било показателно, тъй като тогава тя се намирала под голям стрес. Неправилно съдът отказал да кредитира показанията на свидетеля П. Ч., въпреки че той единствен е знаел състоянието на дарителката към момента на сделката и е установил, че тогава тя не е имала „тежки забежки“.

Необосновани били и изводите във връзка с накърняването на добрите нрави. Съдът следвало да даде отговор на въпроса – ако имотът беше прехвърлен с договор за издръжка и гледане, щеше ли да се приеме, че с него се накърняват добрите нрави. Това се налагало, тъй като след преместването на В. Д. в [населено място] за нея е полагала грижи единствено жалбоподателката. Като се насочил служебно към основанието нищожност поради накърняване на добрите нрави, съдът не изяснил въпроса кое е наложило страните да изберат договор за дарение, а не договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Не било обсъдено и обстоятелството, че след смъртта на И. Д. отношенията между страните се влошили, тъй като ответниците сменили ключовете на вратата на къщата и препречили достъпа, както на ищцата и нейното семейство, така и на В. Д..

И на последно място – въззивният съд не дал отговор на въпроса чий интерес е засегнат от конкретната сделка – частният интерес на В. Д. или общественият интерес. След като В. Д. не е могла да живее при ответниците, които са препятствали достъпа й до собствения й дом и след като тя не е могла да се грижи сама за себе си, то договорът за дарение нито засяга нейния, нито обществения интерес.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при възражения срещу иска, направени с отговора на исковата молба и водещи до изводи, че ответникът се позовава на унищожаемост на договора, от който ищецът черпи права, но без да е предявен конститутивен иск за унищожаване на договора, съдът служебно да обяви договора за нищожен поради нарушаване на добрите нрави;

2. Следва ли при прилагане служебно от съда на извод за нищожност на договор поради противоречие с добрите нрави страните предварително да бъдат уведомени, че съдът ще се произнесе по това основание, като при това им бъде дадена възможност да ангажират доказателства във връзка с това;

3. Допустимо ли е съдът да обяви за нищожен поради нарушение на добрите нрави договор, с който не е нарушен нито интересът на контрагента по договора, нито общественият интерес;

4. Следва ли да се приеме, че прехвърлянето на имот срещу задължение за гледане на близък на прехвърлителя човек, при положение, че прехвърлителят крайно се нуждае към момента на прехвърляне от грижи и гледане, е сключен в противоречие с добрите нрави, като се изхожда от това, че приобретателят се е възползвал от нуждата от грижи и гледане на прехвърлителя, за да придобие имота, вместо да полага безвъзмездно грижите за прехвърлителя, изпълнявайки свой нравствен дълг.

По първия и четвъртия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория и третия – чл.280, ал.1, т.1.

Ответниците Л. Г. Д. и Е. И. Д. оспорват жалбата. Считат, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.108 ЗС и обусловена парична претенция, които са в обхвата на касационния контрол.

Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 по третия въпрос, който следва да бъде уточнен съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид, когато се преценява дали е нищожен поради накърняване на добрите нрави договор за дарение на недвижим имот. При отговора на този въпрос следва да се съобрази и практиката на ВКС, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се извършва от съда винаги конкретно.

Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с решаващи мотиви на въззивния съд. Този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като изисква преценка на основанието за нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД в хипотеза като настоящата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,