Определение № 50568 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1975/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Г. И. В. [ЕГН] от [населено място], окр. П., срещу решение №440 от 30.09.2020 г., постановено по т.д. №515/2018 г. на Окръжен съд-Плевен, с което е потвърдено първоинстанционното решение №69 от 11.05.2018 г., постановено по гр.д. № 656/ 2017 г. РС-Никопол, с което е прието за установено по отношение на ответницата Г. И. В., че дължи солидарно с поръчителя П. К. А. на кредитора «БАНКА ДСК» ЕАД [населено място], сумата от 7026.13лв. /седем хиляди двадесет и шест лева и 13ст./ - главница, договорна лихва в размер на 449.97лв. /четиристотин четиридесет и девет лева и 97ст./ начислена за периода от 01.02.2017г. до 04.07.2017г.; лихвена надбавка за забава в размер на 62.49лв. /шестдесет и два лева и 49ст./ начислена за периода от 06.03.2017г. до 04.07.2017г.; заемни такси в размер на 120.00лв. и законна лихва от подаване на заявлението в съда – 06.07.2017г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, № 249/07.07.2017г. и ИЛ от същата дата, по ч.гр.д.№ 383/17г. по описа на РС- Никопол. Решението се обжалва и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.2,предл.последно ГПК-очевидна неправилност, изразяваща се в неприемане от страна на съда, че уговорката в договора за кредит относно дължимата лихва е неравноправна по смисъла на чл.144 ал.2,т.1 ЗЗП, доколкото допуска промяната на лихвения процент едностранно от страна на банката без съобщаване на длъжника за това. Ответната по касационната жалба страна депозира писмен отговор със становище за неоснователност изготвен от юрисконсулт. Претендира юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на ОС-Плевен се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба: От приложеното ч.гр.д.№ 737/2017г. по описа на НРС е установено, че на основание чл.417 от ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение и ИЛ срещу длъжника Г. В. и поръчителя П. К. А., солидарно да заплатят на кредитора «БАНКА ДСК» ЕАД [населено място], сумата от 7026.13лв. /седем хиляди двадесет и шест лева и 13ст./ - главница, договорна лихва в размер на 449.97лв. /четиристотин четиридесет и девет лева и 97ст./ начислена за периода от 01.02.2017г. до 04.07.2017г.; лихвена надбавка за забава в размер на 62.49лв. /шестдесет и два лева и 49ст./ начислена за периода от 06.03.2017г. до 04.07.2017г.; заемни такси в размер на 120.00лв. и законна лихва от подаване на заявлението в съда – 06.07.2017г. до изплащане на вземането, което произтича от извлечение от счетоводни книги на «Банка ДСК»ЕАД и договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2009г. От фактическа страна е безспорно, че между страните по делото е налице валидна облигационна връзка, възникнала на основание Договор за кредит за текущо потребление от 12.06.2009г., като ищецът е предоставил в заем на ответницата сумата 10 400лв., със срок на издължаване 120 месеца.Уговорен е и начина на погасяване- на месечни вноски по погасителен план, лихвите, таксите и следващите се комисионни. Кредитът е изцяло усвоен на 12.06.2009г. с превод по разплащателната сметка на ответницата В. на сумата от 10 400 лв. Изпълнението на договора е бил обезпечен с поръчителството на посоченото по-горе физическо лице. Видно от приложените анекси от 21.06.2011г. и от 19.05.2012г., е че са предоговорени условиятая по договора относно неговото издължаване. Съгласно уговорката в чл.18 от договора и чл.19.2 от Общите условия, поради неплащане на главница и лихи над 90 дни, кредитът е бил обявен за предросчно изискуем. В Общите условия е посочено, че при неплащане на дължимите месечни вноски договореният лихвен процент се увеличава с наказателна надбавка с 10 пункта. От назначената СИЕ се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, ответницата дължи сумите за които е издадена заповедта.Посочва се, че след 06.03.2017г., не са заплащани месечни, както и че след тази дата са останали незаплатени общо 5 вноски и 1 вноска частично платена, поради което е кредита е обявен за предсрочно изискуем на 06.06.2017г. Няма спор, че с уведомителни писма, изодящи от ищеца, от 01.06.2017г., приложени по делото и адресирани до кредитополучателя и поръчителя, Банката е уведомила всеки от тях, че поради забава в погасяване на задълженията по договора за кредит и на основание предвидените в същия условия, кредитът е станал предсрочно изискуем. И двете писма са изпратени с обратни разписки, приложени по делото, които, от които е видно, че и двете писма, са надлежно получени лично от получателите. Въззивният съд е счел за недоказано оплакването, наведено за пръв път във въззивната жалба, че вещото лице изготвило заключението по ССчЕ е некомпетентно и е следвало да бъде отведено. За неоснователно е прието и оплакването, че уговорката в договора за кредит относно дължимата лихва е неравноправна по смисъла на чл.144 ал.2,т.1 ЗЗП, доколкото допуска промяната на лихвения процент едностранно от страна на банката без съобщаване на длъжника за това. Съдът се е позовал на това, че според заключението на ССчЕ не се установява първоначално договореният размер от 14,95 % /БЛП 7,44 % и надбавка от 7,51%/ да е бил изобщо променян, за да е налице основание да се приеме, че уговорката в договора за кредит относно дължимата лихва е неравноправна по смисъла на чл.144 ал.2,т.1 ЗЗП. В случая, касационният жалбоподател твърди основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на допуснатото позоваване от страна на съда на приетото по спора заключение на съдебно-счетоводната експертиза за размера на дължимата лихва, при положение, че според касатора това вещо лице е било некомпететно да изготви заключение по този въпрос. Подобни оплаквания не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания в КЖ, съдът следва да разгледа спора по същество и подложи на нова преценка събраните по делото доказателства относно дължимия размер на договорената лихва в договора за кредит и компетентността на вещото лице, което изключва очевидността на твърдяните пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.2 предл.трето от ГПК за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред касационната инстанция на основание чл.78 ал.8 ГПК в размер на 200 лева-юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на КЖ от юрисконсулт. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което