Определение № 330 от 18.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2754/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Х. Р. и А. С. Р. от [населено място] срещу решение № 177/30.05.2019г., постановено по в.т.д.№ 207/2019г. от Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 466/31.07.2018г. по т.д.№ 199/2017г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени предявените от тях против „ЗД Бул Инс“ АД, [населено място], искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди вследствие на смъртта на дъщеря им З. А. Р., настъпила при ПТП на 04.07.2015г., за разликите над сумите от по 100000 лв. до по 250000 лв. и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на А. Р. за причинени телесни увреждания над сумата от 10000 лв. до 50000 лв. Касаторите поддържат, че решението е неправилно в обжалваните части, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените на ищците – настоящи касатори неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на дъщеря им З. А. Р. и от телесни увреждания за А. Р., вследствие на ПТП от 04.07.2015г., по вина на застрахован при ответника водач на МПС. Спорът пред Софийския апелативен съд е бил само досежно размера на обезщетенията за неимуществени вреди и съпричиняването на пострадалите за настъпване на вредоносния резултат. При определяне на обезщетенията въззивният съд е съобразил тежестта на нанесената травма на родителите от загубата на 9-годишната им дъщеря, като се е основал на съдебно – психиатричната експертиза и събраните гласни доказателства и е преценил, че сумите от по 200000 лв. за всеки от родителите отговорят на критерия за справедливост при определяне на обезщетението. Обезщетенията са намалени с по 50% предвид съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат – детето е следвало да ползва допълнително монтирана седалка, отговаряща на изискванията на чл.137а-137д ЗДвП, осигуряването на която и изпълнението на изискванията на закона е поставено в тежест на неговите родители - в случая майката А. Р., която е пътувала в автомобила заедно с детето. Решаващият състав е посочил, че пострадалата З. Р. е пътувала в средата на задната седалка на автомобила, като първият удар е бил с предната лява част в мантинелата на магистралата, вторият – с предницата в склона на водоотвеждащата канавка, а третият – със задницата в склона на водоотвеждащата канавка. В тази поредица от удари първият удар е бил на автомобила с препятствието, вторият – на пътниците едни в други и в части от вътрешността на автомобила, а третият – удари на органи на физическото лице в други органи от скелетната система на тялото. В конкретния случай при ползване на специална седалка, би се ограничило свободното движение на тялото и то е нямало да се отдели от седалката, вследствие на което са причинени травмите, довели до смъртта. Обезщетението за причинените телесни увреждания на А. Р. е определено с оглед на характера на уврежданията – счупване на ключицата, левостранен пневмоторакс и счупване на две ребра, като най-продължително - 2-3 месеца е било лечението на счупената ключица, както и е съобразено пълното възстановяване без усложнения. Общият размер от 20000 лв. е намален с 50% съпричиняване на пострадалата, която е пътувала без поставен предпазен колан. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите за приложението на принципа на справедливост във връзка с критериите при определяне на конкретен размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди и два въпроса, свързани с възражението за съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. По първия въпрос касаторите са позовават на противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/68г. и с решение № 236/13.12.2017г. по т.д.№ 1200/2017г. на ВКС, I т.о. Поставеният въпрос за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се посочат, а и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с отбелязване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са например решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, както и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. В конкретните фактически хипотези по отделните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. В настоящия случай, при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които е обсъдил във връзка едни с други. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетенията, при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, която съответно попада в основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл касаторът по същество поддържа, че приетите за установени факти по спора са недооцени от въззивния съд при определяне размера на обезщетенията, което би представлявало основание за касиране на решението съгласно чл.281 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че с цитираното от касаторите решение на I т.о. е определено обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания на родител, вследствие на загубата на дете в размер на 180000 лв., а в процесния случай - общият размер на обезщетенията е по 200000 лв., като по-ниският присъден размер е резултат на приетото съпричиняване на настъпване на вредоносния резултат. Двата въпроса за съпричиняването са поставени в процесуалноправен аспект, а именно дали следва да се приеме за доказано възражение за съпричиняване, изразяващо се в непоставянето на предпазен колан, когато страната, която е направила това възражение не е ангажирала доказателства, че автомобилът е бил снабден с обезопасителни колани на задната седалка и дали съществуването им следва да се презюмира, както и относно събирането на доказателства за съпричиняването съобразно териториално приложимия закон. Поставените въпроси, както и позоваването на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, са мотивирани с довода, че ПТП е настъпило на територията на Република У., поради което ЗДвП не е приложим, съответно не са ангажирани доказателства за това дали според унгарския национален закон е задължително ползването на детска седалка и триточков предпазен колан на мястото, на което е пътувала З. Р.. Касаторите са цитирали практика на ВКС, обобщена от тях като недопускаща да се прилага нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно и главно доказване. По отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивното решение не е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, включително цитираните от касаторите, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в както точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. В случая въведените въпроси и очевидната неправилност, като основания за допускане на касационно обжалване, са обвързани с тезата, че не следва да се прилага българският ЗДвП. На този довод първоинстанционният съд е отговорил, а въззивната инстанция не го е обсъждала поради липса оплаквания във въззивните жалби. Посочени са нормите на чл.105, ал.2 и чл.116 КМЧП, въз основа на които е приложен българският национален закон, предвид на обстоятелството, че причинителят на вредата и увредените лица са български граждани и имат към момента на настъпване на вредата обичайно местопребиваване в Република България, както и че произшествието е причинено от МПС с българска регистрация. По отношение на доказването на обстоятелства от значение за преценката наличието на съпричиняване, въззивният съд конкретно е посочил нарушенията на законови разпоредби и факта, че починалото дете не е пътувало на специално монтирана седалка, за която са поставени изисквания от националното право, а не се е основал на предположения дали е имало фабрично монтирани колани и дали те са функционирали към момента на произшествието. Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Това основание е мотивирано с неправилно прилагане на българския закон и неизследването дали по унгарското законодателство съществува задължение за поставяне на предпазен колан и детско столче, по които доводи настоящият съдебен състав изложи съображения. Разноски за касационното производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд