Определение № 5162 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 203/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5976/13.11.2023 г. (подадена по куриер на 10.11.2023 г.), на „Токуда банк“ АД срещу решение № 169 от 28.09.2023 г. по гр. д. № 157/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 517 от 23.12.2022 г. по гр. д. № 588/2021 г. на Окръжен съд - Велико Търново. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по отношение на М. И. Х., лично и в качеството му на едноличен търговец с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, М. Д. Х. и „Токуда Банк“ АД, че И. М. Х. е носител на правото на собственост върху склад за нехранителни стоки със застроена площ от 1119.95 кв.м, навес над покрита рампа със застроена площ от 111.00 кв.м, навес - посока запад със застроена площ от 105.50 кв.м, навес - юг-ляво със застроена площ от 228.20 кв.м, и навес - юг-дясно със застроена площ от 32 кв.м, всички построени през 1970 г. въз основа на отстъпено право на строеж в дворно място от 4015 кв.м, съставляващо парцел * в кв. 132 по регулационния план на [населено място], при граници на дворното място: път, бивше ДСП „Родопа“, зелени площи, заедно с отстъпеното право на строеж върху това дворно място - придобито на основание договор за дарение от 06.06.2001 г., сключен с нотариален акт № 11, том II, peг. № 1033, нот. д. № 132/2001 г. на нотариус Пл. П., peг. под № 129 в НК, с район на действие PC - Павликени, вписан в Служба по вписванията при PC - Павликени с вх. № 745/06.06.2001 г. под № 73, том II, дело № 333/2001 г. в партидна книга том 154, стр. 391, 392; прието за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на М. И. Х., лично и в качеството му на ЕТ „MX-Комерсиал- М. Х.“, М. Д. Х. и „Токуда Банк“ АД, по предявения срещу тях иск от И. М. Х., че сключеният между тримата ответници на 06.10.2008 г. с нотариален акт № 4, том IV, peг. № 5956, нот. д. № 810/2008 г., вписан с вх. рег. № 3866/06.10.2008 г., акт № 152, том I, дело № 2011/2008 г. в партидна книга, том 701 на СВ - гр. Павликени, договор за учредяване на ипотека върху склад за нехранителни стоки със застроена площ от 1119.95 кв.м, навес над покрита рампа със застроена площ от 111.00 кв.м, навес - посока запад със застроена площ от 105.50 кв.м, навес – юг-ляво със застроена площ от 228.20 кв.м, и навес – юг-дясно със застроена площ от 32 кв.м, всички построени през 1970 г. въз основа на отстъпено право на строеж в дворно място от 4015 кв.м, съставляващо УПИ * в кв. 132 по ПУП на [населено място], при граници на дворното място: път, бивше ДСП „Родопа“, зелени площи, заедно с отстъпеното право на строеж върху това дворно място, е недействителен на основание чл. 167, ал. 3 ЗЗД (не е породил и не съществува в полза на банката-ответник ипотечно право, противопоставимо на ищеца).

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба, предявена първоначално пред PC - Павликени, ищецът И. М. Х. твърди, че с нотариален акт за дарение от 06.06.2001 г. е придобил недвижим имот в [населено място]. Разбрал, че имотът е предмет на принудително изпълнение за задължения на ответника М. И. Х. - лично и като ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, към взискателя „Токуда Банк“ АД, въз основа на учредена на 06.10.2008 г. от М. И. Х. и М. Д. Х. договорна ипотека върху същия имот. Към датата на учредяване на ипотеката и към датата на предявяване на исковата молба двамата не били собственици на имота, поради което същата се явява недействителна като учредена от несобственик. Искането е да се приеме за установено по отношение на ответниците М. И. Х. - лично и като ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, М. Д. Х. и „Токуда Банк“ АД, че И. М. Х. е собственик на имота, както и да се обяви договорът за ипотека за недействителен поради учредяването й от несобственик. От своя страна, в писмения си отговор ответникът „Токуда Банк“ АД е оспорил исковете. Посочил е, че договорът за дарение му е непротивопоставим; правото на собственост върху имота принадлежи на кредитополучателя М. И. Х. - лично и като ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, и М. Д. Х. въз основа на покупко-продажба от 22.03.2001 г. Към датата на учредяване на ипотеката - 06.10.2008 г., дарението на имота на ищеца И. М. Х. не било вписано по партидата на дарителите и не било установено в нотариалното производство от нотариус П. П., нито в производството по издаване на удостоверение за вещни тежести от Служба по вписванията при PC - Павликени. От това удостоверение е видно, че към 07.10.2008 г. - датата след учредяване на ипотеката, върху имота е вписана само ипотеката. Договорът за дарение представлява невписано обстоятелство към датата на учредяване на ипотеката и като такова то е непротивопоставимо на правата на собственика-ипотекарен длъжник и на ипотекарния кредитор. Ищецът е само последващ приобретател на имота. Според доктрината и практиката отчуждаването и обременяването с тежести на чужда вещ не е нищожно. След като продажбата на чужда вещ не е нищожна, то и обременяването на чужда вещ с тежести, като по-лек порок, не следва да е нищожно. Договорът за ипотека на чужда вещ е относително недействителен. Оспорването на унищожаем договор следва да стане до изтичане на определения в закон срок - чл. 32, ал. 2 предл. последно ЗЗД. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност.

Апелативен съд – Велико Търново е приел за установено следното от фактическа страна:

На 22.03.2001 г., с нот. акт № 121, том I, peг. № 511, дело № 71/2001 г., М. И. Х., в качеството му на ЕТ с фирма „МХ- Комерсиал-М. Х.“, е закупил от ЦКС - гр. София недвижим имот, представляващ склад за нехранителни стоки със застроена площ от 1119.95 кв.м, навес над покрита рампа със застроена площ от 111.00 кв.м, навес - посока запад със застроена площ от 105.50 кв.м, навес - юг-ляво със застроена площ от 228.20 кв.м и навес - юг-дясно със застроена площ от 32 кв.м, всички построени през 1970 г. въз основа на отстъпено право на строеж в дворно място от 4015 кв.м, съставляващо парцел * в кв. 132 по регулационния план на [населено място], при граници на дворното място: път, бивше ДСП „Родопа“, зелени площи, заедно с отстъпеното право на строеж върху това дворно място. На 06.06.2001 г., с нот. акт № 11, том II, peг. № 1033, нот. д. № 132/2001 г. на нотариус Пл. П., М. И. Х., в качеството му на ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, и М. Д. Х. са дарили същия недвижим имот на сина си И. М. Х. (заедно с други два имота). Видно от отбелязването върху акта, същият е вписан в Служба по вписванията при PC - Павликени с вх. № 745/06.06.2001 г., акт № 73, том II, дело № 333/2001 г., партидна книга том 154, стр. 391, 392. На 06.10.2008 г., с нот. акт № 4, том IX, peг. № 5956, нот. д. № 810/2008 г. на същия нотариус, М. И. Х., в качеството му на ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, и М. Д. Х. са учредили в полза на „Токуда Банк“ АД ипотека върху имота за обезпечаване на потребителски кредит в размер на 200 000 лв., с договорена годишна лихва в размер на 11.50 % и с краен срок на погасяване 20.09.2017 г., отпуснат на М. И. Х. съгласно договор за банков кредит № 095-001-001/03.10.2008 г. Актът е вписан в СВ при РС - Павликени с вх. № 3866/06.10.2008 г., акт № 152, том I, дело № 2011/2008 г., партидна книга том 701. Вписването на ипотеката се установява и от удостоверение № 3558/07.10.2008 г., издадено от СВ при PC - Павликени. Вписването на ипотеката е подновено на 03.10.2018 г. Първоинстанционният съд е изискал по реда на чл. 192 ГПК от нотариус Пл. П. намиращото се в преписката по нот. д. № 810/20018 г. удостоверение за липса на вещни тежести № 3041/17.09.2008 г., издадено от СВ при PC – Павликени, като нотариусът е отговорил, че делото е унищожено (акт от 07.03.2014 г. за унищожаване на неценни документи с изтекъл срок на съхранение). Пред първоинстанционния съд е представено удостоверение от 03.02.2022 г. за вписвания, отбелязвания и заличавания за процесния имот, издадено от СВ при PC - Павликени. В него е посочено, че при проверката за лицето И. М. Х. за периода 01.06.2001 г. - 30.06.2001 г. е вписано дарение на недвижим имот, вп. в книга „Прехвърляния“, вх. peг. № 745/06.06.2021 г., том 2, 73/2001 г., вид дело - нотариално дело 333/06.06.2001 г., дв. вх. № 745/06.06.2001 г. Предвид посочената в удостоверението дата - вх. peг. № 745/06.06.2021 г., въззивният съд е изискал от СВ при PC - Павликени удостоверение, в което да се посочи номера и датата на вписване във входящия регистър на нотариалния акт за дарение от 06.06.2001 г. В представеното удостоверение от 03.07.2023 г. е посочено, че в удостоверението за вписвания, отбелязвания и заличавания е допусната техническа грешка като е посочен peг. № 745/06.06.2021 г., вместо дата 06.06.2001 г. Нотариалният акт за дарение е вписан с вх. peг. № 745/06.06.2001 г., акт № 73, том 2, дело № 333/2001 г., със страни М. И. Х., в качеството му на ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, и М. Д. Х. - дарители и И. М. Х. - дарен. От СВ при PC - Павликени е изпратена и справка по данни за имот по електронна партида № 20729/19.04.2011 г. Не се спори по делото, че кредитополучателят М. И. Х. не е изпълнил задължението си да върне заетата сума, поради което срещу него е издадена заповед № 590/21.12.2017 г. за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от същата дата по ч. гр. д. № 985/2017 г. по описа на PC - Павликени. В проведено производство по чл. 422 ГПК по т. д. № 64/2018 г. по описа на ОС – Велико Търново е прието за установено съществуването на вземането на „Токуда Банк“ АД към М. И. Х. в размер на 165 473.69 лв. главница по договора за кредит, ведно със съответната законна лихва, 60 830.57 лв. възнаградителна лихва за периода 20.09.2011 г. - 20.09.2017 г., и 119 470.40 лв. лихва за просрочие за периода 20.07.2012 г. - 18.12.2017 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 39/2018 г. по описа на ЧСИ Р. К., по което е предприето принудително изпълнение върху недвижимия имот. Ищецът И. М. Х. е обжалвал действията на ЧСИ Р. К. по изп. д. № 39/2018 г. по насочване на принудителното изпълнение върху имота, като жалбата е оставена без уважение (решение от 05.06.2020 г. по в. гр. д. № 86/2020 г. по описа на ОС – Велико Търново). С влязло в сила решение по гр. д. № 378/2003 г. по описа на РС - Павликени, по предявен иск от В. Г. - кредитор на длъжника М. И. Х., договорът от 06.06.2001 г. за дарение на имота на ищеца И. М. Х. е обявен за недействителен по отношение на кредитора.

При така установената фактическа обстановка, Апелативен съд – Велико Търново е направил следните правни изводи:

Ищецът И. М. Х. е придобил правото на собственост върху процесния имот по реда на чл. 77 ЗС чрез валидна правна сделка - дарение, сключена с първите двама ответници-негови родители (с неговия баща - съгласно ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, доколкото същият е развивал дейност като едноличен търговец и имотът представлява търговски обект). Сделката е извършена с нотариален акт съгласно чл. 18 ЗС и е вписана съгласно чл. 4, б. „а“ ПВ. Вписването е извършено по реда на чл. 9 ПВ: актът е записан във входящия регистър под № 745 от 06.06.2001 г., акт № 73, том II, дело № 333/2001 г., партидна книга том 154, стр. 391, 392. Данните са отбелязани върху акта, видно от него. Установено по делото е, че актът е вписан на 06.06.2001 г., когато е сключен договорът за дарение. Това се установява както от отбелязването върху акта, така и от удостоверението от 03.07.2023 г., издадено от СВ - гр. Павликени, и от справката за вписванията по партидата на имота. В представеното пред първоинстанционния съд удостоверение от 03.02.2022 г. от СВ - гр. Павликени е допусната грешка при изписване на годината на вписване (06.06.2021 г. вместо 06.06.2001 г.), като това се установява както от последващото изявление на издателя на удостоверението, така и от отбелязването на данните за вписване върху самия нотариален акт, където ясно е изписана датата 06.06.2001 г.

Въззивният съд е визирал, че данните, посочени в удостоверението по чл. 47 ПВ, посочени в удостоверение № 3558/07.10.2008 г., издадено от СВ - гр. Павликени непосредствено след вписване на учредената на 06.10.2008 г. ипотека върху имота, биха били относими факти в производство по реализиране на отговорност от съответните лица и органи но не и в производството пред него, в което съдът преценява принадлежности на правото на собственост на ищеца към датата на сключване на договора за ипотека. Ето защо е приел, че обжалваното решение в частта, с която първостепенният съд е уважил предявения от ищеца установителен иск за собственост върху процесния имот, е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Предвид основателността на иска за собственост върху имота, въззивният съд е намерил за основателен и иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, във вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД за нищожност на договора за учредяване на ипотека, сключен с нот. акт № 4, том IX, peг. № 5956, нот. д. № 810/2008 г. Като се е позовал на приетото в решение № 96/02.08.2021 г. по гр. д. № 1841/2020 г. на ВКС, IV г. о., Апелативен съд – Велико Търново е посочил, че ако законната ипотека е учредена върху имот, който към момента на вписването й не принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, тя е недействителна по аргумент и на основание чл. 170 ЗЗД. Изложил е, че по делото пред него е установено, че към датата на сключване на договора за ипотека - 06.10.2008 г., собственик на имота въз основа на валидна придобивна сделка от 06.06.2001 г. е бил ищецът И. М. Х., поради което договорът е сключен от несобственици - ответниците М. И. Х., в качеството му на ЕТ с фирма „МХ-Комерсиал-М. Х.“, и М. Д. Х., и като такъв е недействителен съгласно чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Порокът при сключване на сделката води до нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, тъй като разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД е императивна. С оглед на това, неприложими са правилата относно сроковете по чл. 32, ал. 2 ЗЗД за предявяване на иск за прогласяване на недействителността, доколкото същите са относими към унищожаемите сделки.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, алтернативно – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК формулира следните въпроси, обуславящи изхода на спора:

1. Нищожен поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, изр. първо, предл. първо ЗЗД или унищожаем на основание чл. 167, ал. 3 ЗЗД е договорът за ипотека, ако при сключването му имотите, върху които е учредена ипотеката, не са собственост на лицето, което я учредява;

2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД при възражение за изтекла давност при предявявен иск за недействителност на договор за ипотека, учредена от несобственик на основание чл. 167, ал. 3 ЗЗД.

Жалбоподателят се позовава на противоречива съдебна практика по поставените материалноправни въпроси, като сочи, че въззивният съд, приемайки договорната ипотека за нищожна сделка, се е позовал на р ешение № 96/02.08.2021 г. по гр. д. № 1841/2020 г. на ВКС, IV г. о., ГК и на решение № 60253/02.02.2022 г. по гр. д. № 3299/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., но в практиката на ВКС - решение № 98/27.04.2017 г. по гр. д. № 60379/2016 г., IV г. о., решение № 173/18.07.2019 г. по гр. д. № 2906/2018 г., IV г. о., определение № 1779/21.06.2023 г. по гр. д. № 4898/2022 г., е застъпено и обратно становище – че договорът за ипотека върху чужд имот не е нищожен. Визира и ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че при наличието на противоречива съдебна практика по поставените по-горе материалноправни въпроси, са налице предпоставките по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Постъпил е отговор от И. М. Х., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – така, както те са формулирани - не се констатира нито противоречие на атакувания пред ВКС въззивен акт с практиката на ВКС, нито е налице противоречива съдебна практика на ВКС. Това е така, защото във визираните от жалбоподателя две решения по чл. 290 ГПК и определение по чл. 288 ГПК не е прието, че сключването на договор за ипотека в нарушение на чл. 167, ал. 3 ЗЗД, т. е. по отношение на имот, който не принадлежи на лицето, което учредява ипотеката, прави договора унищожаем, както и че по отношение на такъв договор е приложима разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД. В посочените актове състави на ВКС са приели, че в тази хипотеза договорът не е абсолютно нищожен, а е относително недействителен – не обвързва действителния собственик, на когото законът признава правото да се позове на този порок на сделката.

Неотносимо за настоящия казус е ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава жалбоподателят.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На пълномощника на И. Х., при съобразяване материалния интерес, извършените процесуални действия, фактическата и правна сложност на спора, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в размер на 3000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,