Определение № 58 от 27.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 42/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Р. Г. М. – временен синдик на „Айсберг Боровец ДМА” ЕООД /н/, ЕИК[ЕИК], срещу определение № 11851 от 17.08.2020 г. по ч.гр.д. № 1561/2010 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав, с което е потвърдено разпореждане № 61 от 21.01.2020 г. по т.д. № 249/2018 г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, първи състав, за връщане на подадената от синдика въззивна жалба срещу постановеното решение. В частната касационна жалба са развити доводи за незаконосъобразност на определението. Твърди се, че „Айсберг Боровец ДМА” ЕООД е ответник по предявения иск по чл.108 ЗС, като уважаването на иска ще доведе до значително намаляване на масата на несъстоятелността на длъжника, ще бъдат увредени интересите както на длъжника, така и на кредиторите на дружеството. Частният касатор сочи, че въззивната жалба е подадена именно с цел – защита от намаляване на масата на несъстоятелността, поради което е приложима разпоредбата на чл.620, ал.5 ТЗ. В жалбата са развити и доводи във връзка с правото на дружеството да бъде освободено от ДТ, с позоваване на практика на СЕС и на Европейския съд по правата на човека. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по администриране на въззивната жалба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Освободен ли е несъстоятелният търговец, действащ чрез синдика си, като ответник по съдебно производство, от предварително заплащане на дължима държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, с което се увреждат правата и интересите на несъстоятелния търговец и кредиторите му, съгласно хипотезата на чл.620, ал.5 ТЗ и 2. Следва ли по аналогия да се счете, че ако решението по съдебно производство, започнало преди откриване на производство по несъстоятелност, е предпоставка за съхраняване на масата на несъстоятелността, то такова производство също е за попълване на масата на несъстоятелността и цели запазване на интересите на длъжника и кредиторите. Частният касатор поддържа допълнителните селективни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: определение по ч.т.д. № 2616/2019 г.на ВКС, II т.о., определение по ч.т.д. № 1234/2019 г., определение по ч.т.д. № 810/2019 г. на ВКС, I т.о., определение по ч.т.д. № 2413/ 2016 г., определение по ч.т.д. № 52/2019 г. и определение по ч.т.д. № 114/2019 г. на ВКС, II т.о. В срока по чл.276, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от „Първа инвестиционна банка” АД, чрез процесуален пълномощник. Застъпено е становище за липса на правен интерес от поддържане на частната касационна жалба, тъй като в първоинстанционното производство ответникът не е въвел възражения за отблъскване на правото на собственост на банката върху процесните 63 самостоятелни обекта, като е представен и протокол за връщане държането на имотите на дружеството – наемодател /трето за спора лице/, от страна на ответника – наемател. Счита, че след като ответникът не е собственик на процесните имоти, те няма как да се считат като част от масата на несъстоятелността. Ответникът по частната касационна жалба изтъква, че наведените аргументи за освобождаване от ДТ по см. на чл.83, ал.2 ГПК, с позоваване на практика на СЕС и ЕКПЧ, не подлежат на разглеждане. Сочи, че такова искане не е направено пред СОС, а само искане за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса за въззивното производство, основано на чл.620, ал.5 ТЗ, с твърдения, че производството по делото има за цел попълване /или запазване на масата на несъстоятелността. Развити са и доводи за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок. Като неоснователно следва да се прецени въведеното с отговора възражение за процесуална недопустимост на частната касационна жалба. Възражението е мотивирано с доводи за: липса на правен интерес от обжалване на въззивното определение, произтичаща от липса на правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, и липса на годен обект за контрол, т.к. едва с частната касационна жалба се твърдят предпоставки за освобождаване от ДТ, на основание чл.83, ал.2 ГПК. Преценката дали е налице правен интерес от обжалване на постановеното първоинстанционно решение е извън настоящото частно производство. Съдържащите се в частната жалба твърдения по приложение на чл.83, ал.2 ГПК, не водят до извод за нейната недопустимост. При постановяване на обжалваното определение, с което е потвърдено разпореждането на първата инстанция за връщане на депозирана от синдика на „Айсберг Боровец ДМА” ЕООД въззивна жалба срещу решението по т.д. № 249/2018 г., съставът на Апелативен съд – София не е възприел становището на Софийския окръжен съд за просрочие на жалбата. Същевременно е счел за неприложима разпоредбата на чл.620, ал.5 ТЗ, на която се е позовал въззивникът, като е извел извод за дължимост на държавна такса за въззивно обжалване. Въззивният съд е приел, че неизпълнението на указанията за внасянето й в определения срок, обуславя правилността на постановеното от първата инстанция връщане на въззивната жалба, на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК. Съобразявайки константната практика на ВКС /част от която изрично е цитирана в мотивите към определението/, решаващият състав е изтъкнал, че разпоредбата на чл.620, ал.5 е приложима по дела, образувани по иск на синдика, или на търговеца-длъжник, но не и по дела, по които дружеството е ответник по предявени искове. Осъществяваната от дружеството в несъстоятелност защита по предявени срещу него искове, вкл. и чрез подаване на въззивна жалба, не съставлява действие по попълване на масата на несъстоятелността. Съдът не е споделил аргументите на частния жалбоподател за целените правни последици от тази защита, а именно – защита на интересите на длъжника и на кредиторите на масата на несъстоятелността. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен процесуален съдебен акт. Формулираните от частния касатор въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са основани на доводи, че в случая се касае за съдебно производство за попълване на масата на несъстоятелността, които са поддържани както пред администриращия въззивната жалба съд, така и в частното производство пред АС-София. Видно от мотивите към атакуваното определение е, че тези доводи не са възприети, а становището на съда е подробно мотивирано, при съобразяване на релевантната практика на ВКС по приложение на чл.620, ал.5 ТЗ. Това сочи на относимост на въпросите към правилността на атакуваното определение. В мотивите на посочения акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Липсата на тъждество между тях обуславя невъзможност за аргументиране на основанията за достъп до касация с твърдения за неправилност на въззивния съдебен акт. Поради неустановеност на основната предпоставка за достъп до касация, за касационния съд не съществува задължение за произнасяне по поддържаните в изложението допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо от горното, следва да се отрази, че цитираната в частната касационна жалба практика на Европейския съд по правата на човека и практика на СЕС, както и определенията на ВКС, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / с изключение на определение по ч.т.д. № 2413/2016 г./, са относими към искания за освобождаване от държавна такса и извършена преценка доколко размерът на държавната такса представлява прекомерна финансова тежест, която да лишава дружеството от достъп до съд. Такова искане в случая не е направено пред администриращия въззивната жалба съд, нито е налице произнасяне от страна на въззивния съд, в какъвто смисъл са и основателните доводи на ответника по частната касационна жалба. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение