Определение № 363 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 19/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по подадена касационна жалба от Е. М. У. чрез адвокат Е. Й. от АК-София срещу решение № 2136/02.09.2019 г. по в.гр.д. № 5001/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решение № 4386/02.07.2018 г. по гр.д. № 16451/2015 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният иск от Е. М. У. срещу И. В. К., с постоянен адрес в [населено място], А., на основание чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, за отмяна на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт № .../.... г. на нотариус с рег. № .... от регистъра на Нотариалната камара. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице очевидна неправилност на решението и са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1.Дали дареният отговаря за задълженията си с притежаваното от него имущество, а не само с доходите си? 2. Следва ли да се преценява стойността на дареното имущество към възможностите на дарения и релевантна ли е за спора твърдяната липса на парични средства у ответника? 3. Основание за разваляне на договора ли е укоримото поведение на дарения към дарителя? 4. Може ли да се приеме като невъзможност за изпълнение ситуация, в която дареният се е поставил умишлено, настоявайки да живее в един от най-скъпите квартали на света, да получава социални помощи, вместо да работи в родината си, да се грижи за друга възрастна жена, а не за дарителката си? Според касатора, първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК и други решения на ВКС, а четвъртият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът И. В. К. чрез адвокат М. З. от АК-София е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване и претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. За да постанови решението, въззивният съд приема, че не се установява проява на непризнателност от страна на дарения по смисъла на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД поради липсата на достатъчно средства за търсената издръжка, тъй като даването ѝ ще го постави в по-лошо положение от това на дарителя. Съдът е установил, че ответникът живее в чужбина, но е безработен и не притежава друго имущество, освен прехвърления апартамент, върху който ищцата има запазено право на ползване. Според съда, ответникът живее под наем и получава социална помощ в А., а размерът на доходите му са по-ниски от необходимите средства за собствената му издръжка, поради което направените възражения за възможността, той да реализира доходи при полагане на усилия и добросъвестност от негова страна, са неоснователни. Съобразявайки заключенията на вещи лица за липсата на достатъчно средства и подходяща работа, предвид влошеното му здравословно състояние, според мотивите на съда, не може да се приеме, че е проявена непризнателност от дарения по отношение на дарителя поради липсата на достатъчно средства за даване на исканата издръжка. При тези фактически и правни изводи на въззивният съд не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението, тъй като липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд основни принципи при решаването на правен спор в хипотезата на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД. Мотивите на въззивния съд, в случая, съдържат неговата преценка за релевантните по делото факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице и явна необоснованост, а при липсата на нарушения на материалния и процесуалния закон, въз основа на които да се приеме, че при решаването на конкретния правен спор се засяга търсената от страните защита, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първите два въпроса обуславят изхода на делото и правните изводи на съда, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителна съдебна практика на ВКС по приложението на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, формирана с ТР № 1/21.10.2013г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГК, в което се приема, че недаването на издръжка следва да е проява на обществено укорима форма, равностойна на останалите основания за отмяна на дарението по чл.227 ЗЗД, за да се признае на дарителя правото да отмени дарението. В противен случай би била скъсана нравствената нишка, с която договорът за дарение се свързва, като проявата на щедрост ще отстъпи на пресметливостта, с която дарителят ще се застрахова срещу бъдещо обедняване и възможност във всички случаи да промени първоначално заявеното си намерение. Ако дарителят е имал опасения, че ще бъде свръх затруднен в бъдеще да се издържа сам, той е имал възможност да използва друг вид договор - да прехвърли имуществото срещу задължение за издръжка и гледане, а не чрез дарение. Противното би създало възможност за последваща промяна на волята на дарителя, изразена в дарствения акт и на практика дарението да се трансформира впоследствие в прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка до размера на стойността на подареното. Посочените в тази връзка съдебни решения на ВКС са постановени преди цитираното тълкувателно решение и възприетото с него разбиране, поради което не могат да обосноват противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият поставен въпрос е неотносим, доколкото предмет на спор не е разваляне на сключения договор, а конкретното основание по чл.227, ал.1, б.“б“ ЗЗД за отмяна на дарението. Независимо от изложеното, поведението на надарения може да бъде основание за отмяна само в изрично посочените хипотези на чл.227, ал.1 ЗЗД, извън които, отношенията с дарителя, стоят на плоскостта на морала и общоприетите норми за етично поведение, които се санкционират само в предвидените от закона случаи /напр.при нарушение на общото правило да не се вреди другиму/. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по последния повдигнат въпрос, който се свежда до обстоятелствата, които следва да бъдат обсъдени при преценката на съда дали е налице неоправдан отказ на дарения да предостави търсената от дарителя му издръжка. Както е изяснено в съдебната практика на ВКС в решение № 473/20.01.2012 г. по гр.д. № 263/2011 г. на IV г.о., нуждата от издръжка по смисъла на чл.227, ал.1, б."в" ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и да я отнесе към специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани. Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира - наеми или цена на друго имущество. Наличието на допълнително имущество, от което могат да се реализират доходи, трябва да е ясно и конкретно посочено, като съдът изясни какво е неговото състояние, възможно ли е да се получават наеми, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност с оглед възможност да се получат доходи от продажбата му. Възприетото от съдебния състав на ВКС разрешение се прилага последователно в решение № 432/22.01.2014 г. по гр.д. № 3321/2013 г., IV г.о., решение № 172/16.05.2013 г. по гр.д. № 1203/2012 г., IV г.о. и решение № 145/01.11.2017 г. по гр.д. № 786/2017 г., III г.о. и кореспондира с дадените разяснения в ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация, тъй като четвъртият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, с оглед на което не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се създаде нова съдебна практика по определен правен въпрос също следва да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От ответника по касационната жалба И. В. К. чрез адвокат М. З. от АК-София са поискани разноски пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 11.09.2019 г. и списък по чл. 80 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,