Определение № 361 от 22.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 38/2011 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Р. П., Я. К. П. и П. К. П., чрез пълномощника им адв. С. С., против определение № 3074 от 11.11.2010 г. по ч.гр.д. № 3021/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба против определението от 23.07.2010 г. по гр.д. № 8000/2010 г. на Пловдивския районен съд, с което е прекратено производството по предявения от тях с отговора им на исковата молба иск с правно основание чл. 124 ал. 4 ГПК иск за установяване неверността на нотариален акт № 63, т. І, д. № 202/22.01.1987 г. на нотариус при ПРС. Ответницата по частната жалба Е. П. П. не изразява становище. Частната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна, прекратителното определение е по неоценяем иск, с оглед на което е процесуално допустима. Тъй като се касае за определение, попадащо в кръга на визираните в чл.274 ал.3 т.1 ГПК, разглеждането на частната жалба по същество от ВКС като трета инстанция е обусловено от наличие на предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната жалба, жалбоподателите подържат, че въпроса за определяне на обжалваемия интерес по инцидентен установителен иск за неистинност на констативен нотариален акт е от значение за обжалваемостта на въззивното определение и по него има празнота в практиката на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Поставят още и въпроси за тълкуване на разпоредбите на чл. 124 ал. 4 изр. първо, чл. 193 и чл. 212 ГПК, във връзка с които също поддържат наличието на посоченото основание за касационно обжалване. За да постанови обжалваното въззивно определение Пловдивският окръжен съд е приел, че в рамките на висящото исково производство и при направеното оспорване на истинността на представения с исковата молба нотариален акт от ответника за него липсва правен интерес от водене на самостоятелен установителен иск със същия предмет- установяване на неистинността на този документ. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Въпросът относно обжалваемия интерес не е обусловил извода на съда за недопустимост на иска и не е от значение за изхода на процесуалния спор в случая- т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По въпросите за тълкуване на разпоредбите на чл. 124 ал. 4 изр. първо, чл. 193 и чл. 212 ГПК /чл. 97 ал. 3, чл. 154 и чл. 118 ГПК/отм./ следва да се има предвид, че съдебна практика по приложението им има, а в изложението на жалбоподателите липсва обосновка за необходимост от промяната й- т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 397/27.05.2010 г. на ВКС, І г.о., е прието, че тъй като нотариалния акт по чл. 483 ал. 2 ГПК /отм./, респ. чл. 587 ал. 2 ГПК материализира изводите на нотариуса, а не негови удостоверителни изявления, оспорването му не се извършва по реда на чл. 154 ГПК /отм./, респ. чл. 193 ГПК, а е достатъчно оспорването на тези изводи. Същото разрешение следва и относно нотариален акт за собственост по чл. 483 ал. 1 ГПК/отм./, респ. чл. 587 ал. 2 ГПК, предвид идентичната правна природа на двата вида нотариални удостоверявания - те възпроизвеждат правния извод на нотариуса, че титулярът на акта е собственик на имота. Приетото разрешение следва да се има предвид и относно иск за установяване на неверността на констативен нотариален акт, когато всъщност се оспорва този правен извод на нотариуса, какъвто е настоящият случай. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Пловдивския окръжен съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение