Определение № 3577 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. К. против решение № 107 от 20.12.2022 г. по т. д. № 230/2022 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответното „Ворик Фюнеръл Сървисиз“ ЕООД с ЕИК 04071630 и седалище [населено място] чрез упълномощеното „Адвокатско дружество В. и Б.“, представлявано от адв. В. е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 189 от 03.08.2022 г. по т. д. № 352/2021 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е осъдено на основание чл. 405, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) да заплати на „Ворик Фюнеръл сървисиз“ ЕООД сумата от 132 173. 35 лева, представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на плавателни съдове“ за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 21.02.2020 г. до окончателното ѝ изплащане и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предмет на спора е претенция на „Ворик фюнеръл сървисиз“ ЕООД с предишно наименование „Джетски БГ“ ЕООД против Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за заплащане на сумата от 138 200 лв. като застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско на плавателни съдове“. Посочил е, че същата е обоснована с твърдения за настъпило застрахователно събитие в срока на действие на застрахователния договор между страните. Касаело се за покрит риск, а именно на 01.11.2019 г. при възникнал пожар в склад на сушата, където се е съхранявало през есенно-зимния сезон застрахованото имущество – моторна лодка „Сийбрийчър“, същото е било изцяло унищожено. Установил е, че ответното застрахователно дружество е отказало да изплати обезщетение с аргумент, че пожарът е покрит риск само по време на плаване на лодката, но не и при престой. Решаващият състав е констатирал, че първостепенният съд е квалифицирал заявеното за защита спорно материално субективно право като такова по чл. 405 КЗ. Приел е, че относимите факти са установени от първоинстанционния съд и са подведени под приложимите правни норми, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. За неоснователни са счетени оплакванията на застрахователя за неправилна квалификация на исковата претенция, в резултат на което не са били разгледани възраженията на страната, основани на Кодекса на търговското корабоплаване (КТК) и неправилно е разпределена доказателствената тежест във връзка с неразгледаните възражения. В обжалваното решение е изтъкнато, че с договора за морска застраховка се покриват уговорени морски рискове, на които е изложен застрахования интерес, а предмет на застраховката може да бъде всеки имуществен интерес, свързан с корабоплаването, оценим в пари, вкл. нелимитативно изброените имуществени интереси, посочени в чл. 246 КТК. Във връзка с горното са изложени съображения, че застрахованият интерес е не просто имущество, което се експлоатира в морето, а имущество, функционално свързано с дейността „корабоплаване“ – стопанска дейност с използване на кораби – чл. 3, ал. 1 КТК. Прието е, че процесното застраховано имущество не отговаря на дефиницията за „кораб“ по чл. 4 и „специален вид кораб“ по чл. 5 КТК. Развити са съображения, почиващи на основното заключение на съдебно - техническата експертиза, че застрахованото имущество е нестандартен плавателен съд тип „джет“, предназначен за постигане на голяма скорост над и под вода, с възможност за „изстрелване“ до над 5 м. във въздуха и завъртане около оста си, както делфините, което го характеризира като воден атракцион, за която цел е бил използван до 2018 г. според данните по делото (свидетелските показания). Направено е съждение, че този плавателен съд не е предназначен за превоз на пътници, товари, багажи, поща, стопански риболов, експлоатация на морски и речни ресурси и пр., нито за научни, учебни, културни и спортни цели, за пилотаж, за упражняване на контрол и надзор, за противопожарни, съобщителни, митнически и санитарни цели, за разбиване на ледове, за спасяване на човешки живот и имущество, и след като не представлява кораб и не осъществява дейност по корабоплаване, застраховането му като имущество, подложено на риск, се осъществява по КЗ, а не по КТК. Поради тази негова характеристика за неоснователни са приети възраженията на застрахователното дружество по чл. 257, ал. 2, вр. чл. 256 КТК и на чл. 270 КТК. Инстанцията по същество е счела, настъпването на процесното събитие „пожар“, довело до унищожаване на имуществото, съставлява покрит риск и за застрахователя възниква задължение да плати обезщетение. Прието е, че смисловото и граматическо тълкуване на чл. 2.1.3 от ОУ на застрахователното дружество сочи, че покрити от застраховката са два отделни риска – „пожар“ и „експлозия“ като обстоятелственото пояснение „по време на плаване на яхтата“ се отнася само за втория риск – „експлозия“. При съобразяване с правилото на чл. 20 ЗЗД е изтъкнато, че това тълкуване съответства на общия смисъл на процесния договор и на преследваната от страните цел при неговото сключване. Изтъкнато е, че целта на имуществената застраховка е осигуряване на застрахователно покритие на всяко имуществено право, оценимо в пари, а в конкретния случай от естеството на застрахованото имущество следва, че то се експлоатира само през летния сезон и в останалата част от годината се съхранява в склад и е напълно нелогично при сключването на договора застраховащият да е бил воден от мотив за застраховане от пожар само по време на плаване на лодката. Възражението за изключителен риск – груба небрежност, също е счетено за неоснователно. Посочено е, че това възражение, както и правото да се иска редукция на обезщетението по чл. 395, ал. 4 КЗ са основани на твърдение за лошото състояние на склада, където е съхраняван плавателния съд, в частност – на ел. таблото в него. Въззивният съд е установил, че самият склад е бил с най-високата степен на огнеустойчивост и противопожарните правила са допускали в него да се съхраняват лодката и другите съоръжения, изработени от горими материали. Констатирано е също, че състоянието на електрическата инсталация е допринесло за пожара – тя е била стара и с открити кабели, а таблото е създавала проблеми. Изтъкнато е, че за тях е бил информиран от наемателя на помещението - „Бляк сий груп“ ЕООД и самия собственик на склада - „Слънчев бряг“ АД. Така е прието, че собственикът на застрахованото имущество не е знаел за обстоятелства, повишаващи риска, за да може да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди. Направено е съждение, че липсата на знание за обстоятелство повишаващо риска, изключва грубата небрежност и възможността за редукция на обезщетението по чл. 395, ал. 4, изр. второ КЗ. По отношение на размера на застрахователното обезщетение съставът на въззивната инстанция е приел, че същото трябва да бъде равно на размера на действителната вреда към момента на настъпване на събитието. Посочил е, че в случая обезщетението не е определено на базата на пазарни аналози, доколкото според основното заключение вещи от вида на застрахованата са рядкост и не могат да бъдат немерени аналози, а на разходите, сторени за нейното придобиване, в които разходи се включват транспорта от САЩ, мито и ДДС. Прието е, че именно последният вариант на заключението се явява най - достоверен за определяне на действителната вреда, още повече, че самият застраховател е посочил при сключване на договора застрахователна сума от 143 200 лв. и обезщетението не я надвишава. За неоснователно е намерено и възражението за изтекла погасителна давност със срок от една година от датата на събитието – чл. 9. 4 от ОУ. Застъпено е становище, че правата и задълженията по застрахователния договор във връзка със застрахователното обезщетение се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие – чл. 378, ал. 1 КЗ и съглашението на страните, с които срокът се скъсява (в случая на една година), е недействително – чл. 113 ЗЗД. Констатирано е, че исковата молба е депозирана преди изтичането на срока по чл. 378, ал. 1 КЗ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Плавателен съд моторна лодка/джет, представляващ воден атракцион, отговаря ли на дефиницията на КТК за търговско корабоплаване за кораб по чл. 4 от закона или специален вид кораб по чл. 5 от този закон?“;

2. „Търговско корабоплаване по смисъла на чл. 3 КТК ли представлява отдаването под наем на моторни лодки/джетове като водни атракциони?“;

3. „Морска застраховка по смисъла на КТК ли е застраховка на кораб/плавателен съд, с включено застрахователно покритие за риск „Пожар“, „експлозия на борда или извън него по време на плаване“, съответно това покритие морски риск ли е, съответно за такава застраховка прилагат ли се правилата на КТК?“;

4. „При предявен иск за обезщетение съгласно договор за застраховка на моторна лодка/джет, предназначена за отдаване под наем като атракцион с покритие по рискове пожар, експлозия на борда или извън него по време на плаване, приложимият закон и съответно правната квалификация съгласно КТК ли са?“;

5. „Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага ли отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните?“;

6. „При определяне на размера на застрахователното обезщетение, дължимо на юридическо лице, по имуществена застраховка следва ли към действителната стойност на вредата да се включва размерът на данък добавена стойност (по ЗДДС), включително и когато за закупуването на имуществото е използван данъчен кредит и/или съответно дружеството има право да ползва данъчен кредит при закупуване на ново имущество?“;

7. „Диспозитивната уредба на давността в КТК по отношение на обезщетение по морска застраховка позволява ли прилагане на определена в договор давност, съответно спрямо морски застраховки по КТК прилагат ли се различни срокове на давността спрямо КЗ?“.

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено с практиката на съдилищата, обективирана в: решение № 80 от 27.01.2017 г. по т. д. № 1707/2014 г. на I състав на Окръжен съд – Варна и решение № 614 от 15.12.2014 г. по т. д. № 212/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив (по първото питане), решение № 1019 от 26.04.2018 г. по т. д. № 4384/2017 г. на Софийски апелативен съд (по третото питане), решение № 95 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2993/2018 г. на IV г.о. на ВКС (по петото питане), решение № 189 от 26.03.2010 г. по т. д. № 307/2009 г. на II т.о. на ВКС и решение № 159 от 18.05.2021 г. по т. д. № 2411/2019 г. на I т.о. на ВКС (по седмото питане). Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените в изложението питания под номер едно, две, три, четири и седем, не са релевантни и не обуславят изхода по делото. Същите са изведени от становището на страната, че съдът не е дал правилната правна квалификация на заявеното за защита спорно материално право, като искът е следвало да се квалифицира като такъв по чл. 271 КТК. Чрез поставянето на посочените въпроси, касаторът на практика изразява несъгласието си с приетата от съда квалификация на предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ и възприетият като приложим по спорното правоотношение материален закон. Правната квалификация на спорното право е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното ѝ определяне при заявените от ищеца факти и формулиран петитум касае правилността на решението, т. е. поддържаните доводи са относими в производството по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество. На етапа на селекцията ѝ обаче ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение ( чл. 281, т. 3 ГПК ), а проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова по очертаните въпроси липсват предпоставки за допускане на обжалването.

Петото питане - относно критериите по приложението на чл. 20 ЗЗД, също не е обуславящо правните изводи на въззивния съд и не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. По начина си на формулиране питането има общотеоретична насоченост и не е относимо към решаващите мотиви по обжалваното решение. При обосноваването му страната изхожда от тезата, че приложимият закон по спорното правоотношение е КТК и това произтича от съдържанието на процесния застрахователен договор и уговорките в него – тълкувани поотделно и в съвкупност. Въпросът за приложимия закон и за правната квалификация на заявеното за защита право както вече се отбеляза, касае правилността на решението по съществото на спора, която обаче е предмет на проверка от ВКС в етапа по разглеждане на жалбата (по чл. 290 ГПК), но не и при нейната селекция (по чл. 288 ГПК). Поради тези мотиви искането за достъп до касация по поставения пети въпрос не може да са осъществи. Въпреки това следва да се посочи, че в практиката на ВКС последователно се приема, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези правни разрешения.

Относно шестото питане следва да се посочи, че в обжалваното решение не са излагани съображения и доводи за определяне на дължимото застрахователно обезщетение съобразно това дали ищецът е регистрирано по ЗДДС лице и ползвал ли е данъчен кредит при покупката на застрахованата вещ, за да се начисли и включи в размера на обезвредата и данък върху добавената стойност. Ето защо, питането няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и не осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Следва да се изтъкне също, че касаторът недопустимо са позовава по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (тук релевантна е само практика на ВКС и ВС, но не и на други съдилища – окръжни и апелативни, каквато сочи страната) и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като се сочи отклонение с практика на ВКС по част от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3ГПК – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 8 942 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане по банков път е документално установено със съответните документи – издадена от адвокатското дружество фактура, както и платежно нареждане за кредитен превод.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.