Определение № 1316 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2102/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Триера“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 128 от 08.07.2024 г. по в. гр. д. № 81/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 1425 от 17.11.2023 г. по гр. д. № 377/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив за осъждане на настоящия касатор на основание чл.286 ЗЗД, вр. чл.141, ал.7 ТЗ да заплати на И. И. Р. сумата от общо 86 771,05 лв., представляваща възнаграждение по договор за управление от 01.02.1993 г., от която: - за м.10.2019 г. - 10 247,94 лв.; за м.11.2019 г. - 10 247,94 лв.; за м.12.2019 г. - 10 247,94 лв.; за м. 01.2020 г. - 10 247,94 лв.; за м. 02.2020 г. - 10 247,94 лв.; за м.07.2020 г. - 2 830,14 лв.; за м. 08.2020г. - 2 830,14 лв.; за м. 09.2020 г. - 2 830,14 лв.; за м. 10.2020 г. - 2 830,14 лв.; за м. 11.2020 г. - 2 830,14 лв.; за м.12.2020 г. - 2 830,14 лв.; за м. 08.2021 г. - 2 846,34 лв.; за м. 09.2021г. - 2 846, 34 лв.; за м. 10.2021 г. - 2 846,34 лв.; за м.11.2021 г. - 2 846,34лв.; за м.12. 2021г. - 2 846,34 лв.; за м. 01.2022 г. - 846,34 лв.; за м. 02.2022 г.-2 846,34 лв.; за м.03.2022 г. - 876,13 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.11. 2022 г. до окончателното плащане, както и сумата от общо 19 785,72 лв., представляваща лихви за забава на неизплатени възнаграждения по договор за управление от 01.02.1993 г., от която: 3 119,92 лв. за периода 01.12.2019 г. - 30.11.2022 г.; 2 031,67 лв. за периода 01.01.2020 г. - 30.11.2022 г.; 2 943,42 лв. за периода 01.02.2020 г. 30.11.2022 г.; 2 860,87 лв. за периода 01.03.2020 г. - 30.11.2022 г.; 2 772,63 лв. за период 01.04.2020 г. - 30.11.2022 г.; 645,42 лв. за периода 01.09.2020 г. - 30.11.2022 г.; 621,84 лв. за периода 01.10.2020 г. - 30.11.2022 г.; 597,47 лв. за периода 01.11.2020 г. - 30.11.2022 г.; 573,88 лв. за периода 01.12.2020 г. - 30.11.2022 г.; 549,51 лв. за периода 01.01.2021 г. 30.11.2022 г.; 525,14 лв. за периода 01.02.2021 г. - 30.11.2022 г.; 336,82 лв. за периода 01.10.2021 г. - 30.11.2022 г.; 312,31 лв. за периода 01.11.2021 г. - 30.11.2022 г.; 288,59 лв. за периода 01.12.2021 г. - 30.11.2022 г.; 264,08 лв. за периода 01.01.2022 г. - 30.11.2022 г.; 239,57 лв. за периода 01.02.2022 г. - 30.11.2022 г.; 217,43 лв. за периода 01.03.2022 г. – 30.11.2022 г.; 192,92 лв. за периода 01.04.2022 г. - 30.11.2022 г.; 52,08 лв. за периода 01.05.2022 г. - 30.11.2022 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо, евентуално - неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговото обезсилване, респективно – отмяната му и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции. Релевираните оплаквания са за: недопустимо произнасяне на първоинстанционния съд по искане, което е различно от заявеното, необсъдено от въззивния съд; неизлагане на собствени мотиви като втора инстанция по релевантните за спора факти и възражения; неправилност на извода за действителност на допълнителното споразумение от 2012г., сключено в нарушение на забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД; неправилно прилагане на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ към вътрешните отношения в дружество с ограничена отговорност; неправилност на извода за доказаност размера на претендираните вземания на основа на експертното заключение, счетоводни ведомости и декларации към НАП.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „За задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния му акт, съобразно изискванията на чл.236, ал.2 и чл.269 ГПК, както и за тези по чл.202 ГПК“;

2. „За приложението на чл.38, ал.1 ЗЗД в хипотезата на пр. 1 в случаите, когато управителят на търговско дружество сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо лице“;

3. „Прилага ли се правилото на чл.293, ал. 3 ТЗ при нищожност на сделката поради нарушение на императивни разпоредби на материалния закон ?“;

4. „Прилагат ли се специалните правила за формата на търговските сделки по отношение на договорите, уреждащи вътрешните отношения, между дружеството и органните му представители ?“.

По въпроси № 1 - № 3 включително, се твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с довода, че изводите на въззивната инстанция противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – решения по т.д. № 1218/202г. на II т.о.; по гр. д. № 2530/2021г. на III г.о.; по т.д. № 4680/ 2013г. на I т.о.; по гр.д. № 3871/2016 г. на IV г.о.; по т. д. № 1340/2015 г. на I т.о. и по гр.д. № 1814/2009г. на IV г.о.; по въпрос № 2 – Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС; и решения по гр. д. № 3513/2017 г. на IV г.о.; по т.д. № 2296/2015 г. на I т. о. и по т. д. № 1453/2014 г. на II т.о.; по въпрос № 3 - Решение № 14 от 04.02.2013 г. по т. д. № 1201/2011 г. на ВКС и Решение № 138 от 08.11.2013 г. по т. д. № 103/2012 г. на ВКС; по въпрос № 4 се сочи, че отговорът по същия е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът – И. И. Р., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от И. И. Р. срещу „Триера“ ООД искове с правно основание чл.286 ЗЗД, вр. чл.141, ал.7 ТЗ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 89 021, 05 лв., представляваща възнаграждение по договор за управление от 01.02.1993 г., и по чл.86 ЗЗД за мораторна лихва в размер на 20 145.57лв. С постановеното по спора решение Окръжен съд – Пловдив е уважил предявения иск за сумата от общо 86 771, 05 лв., като го е отхвърлил за разликата до пълния му предявен размер от 89 021, 05 лв. Със същото решение е уважен и искът по чл.86 ЗЗД за сумата от общо 19 785.72 лв. и е отхвърлен до пълно предявения размер от 20 145.57лв.

Сезиран с жалба от ответника срещу осъдителните части на първоинстанционното решение, за да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – Пловдив е установил, че страните не спорят по факта, че през периода 01.02.1993 г. - 02.03.2022 г. ищецът И. И. Р. е бил управител на ответното дружество „Триера“ ООД и е изпълнявал задълженията си като такъв, което било установено и от представените по делото писмени доказателства: справка от НАП за актуално състояние на трудови договори, копие от стр. 8 и 9 от трудова книжка № 766087 на името на ищеца, трудов договор № 01 от 01.02.1993 г., сключен между И. Р. за длъжността „управител“ и „Триера“ ООД, представлявано от И. Г. П. - съдружник, допълнително споразумение към трудов договор № 1 от 01.01.2012 г., подписано за дружеството от И. Р. – управител; От Решение № 15282 от 09.12.1992 г. по ф. д. № 11662/1992 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив било установено, че съдружници - учредители в „Триера“ ООД са били ищецът И. И. Р., притежаващ 17 000 лв. от капитала на дружеството, и И. Г. П., притежаващ 34 000 лв. от същия капитал. Във връзка с правното естество на правоотношението между страните въззивният съд е разяснил, че основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, а с договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен „трудов", както е станало в конкретния случай. В тази връзка съдът е посочил, че независимо от това как страните са озаглавили договора от 1993г. и независимо дали той е сключен преди или след влизането в сила на разпоредбата на чл.141, ал.6 ТЗ през 2003 г. (понастоящем ал. 7), този договор, уреждащ отношенията между управителя и ООД, по своята същност е договор за поръчка (мандат) и е действителен. В продължение, съдът е посочил, че дължимото от дружеството възнаграждение на управителя, е възнаграждение по граждански договор, като също е без значение как то е наименовано, как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. В случая договорът за възлагане на управление бил оформен като трудов договор № 1 от 01.02.1993 г. и бил подписан за възложителя „Триера“ ООД чрез другия съдружник - И. Г. П., притежаващ 2/3 от капитала на дружеството, а за управителя, който също е съдружник, договорът бил подписан от ищеца И. Р.. С оглед на този факт, Апелативен съд – Пловдив е намерил, че е налице валидно сключен договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. ЗЗД в предвидената от закона писмена форма, който е породил правните си последици и обвързва страните по него със силата на закон, като според посочената правна норма доверителят е бил длъжен да заплати на довереника уговореното с този договор месечно възнаграждение от 1 800 лв. На 01.01.2012 г., при действието на чл.141, ал.7 ТЗ, между страните било подписано допълнително споразумение към „трудов договор № 1“ в предвидената от закона писмена форма за действителност, с което било изменено уговореното месечното възнаграждение на управителя на 1 018,80 лв. Акцентирано е на обстоятелството, че съгласно чл.137, ал.1, т.5 ТЗ, компетентният орган, който може да избере управителя и да определи възнаграждението му, е общото събрание на дружеството, състоящо се съгласно чл.136, ал.1 ТЗ от съдружниците, имащи толкова гласа в общото събрание, колкото е делът им в капитала. От извършената в Търговския регистър справка било установено, че считано от 15.02.2008 г. до 02.03.2022 г. съдружници в ответното дружество са били ищецът И. И. Р. с внесен капитал от 1 700 лв., Ч. И. П. - с 1 650 лв. и С. И. П. – също с 1 650 лв., като първите двама са били управители на „Триера“ ООД в този период с право да представляват дружеството заедно и поотделно. Към 31.12.2011 г. не е било установено наличието на взето от общото събрание на „Триера“ ООД решение за промяна възнаграждението на ищеца, но независимо от това, въззивният съд е приел, че управителят И. И. Р. е бил оправомощен да представлява дружеството, в т. ч. и да сключва сделки от негово име, а вътрешните отношения между него и дружеството следва да бъдат уредени съгласно чл.145 ТЗ, като управителят отговаря спрямо дружеството за всички умишлено причинени имуществени вреди. Освен това, съгласно разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ „страната не може да се позовава на нищожност, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.“ В подкрепа на този извод е посочено, че по делото били представени изготвени от ответника „Триера“ ООД ведомости за заплати, в които ищецът И. Р. фигурирал с длъжността „управител“ и в които му били начислени различни по размер възнаграждения за различни периоди. Следователно, според съда, ответникът не само че не е оспорил действителността на изявлението, но и го е изпълнявал, като е начислявал на ищеца ежемесечни възнаграждения, поради което исковете за заплащане на възнаграждение са доказани по основание. Въз основа заключението на изготвената по делото счетоводна експертиза е прието за установено, че за процесния период на ищеца били начислени възнаграждения в общ размер от 105 542,54 лв., от които чистата сума за получаване била в размер на 86 771,05 лв., а лихвата за забава върху начислените чисти суми за получаване за съответните периоди възлизала в размер общо на 19 785,72 лв. Доколкото по делото не били ангажирани доказателства, че сумата по главницата е изплатена, въззивната инстанция е намерила иска за доказан по основание и по размер за сумата от общо 86 771,05 лв. за исковите периоди м.10.2019 г. - м.02.2020 г.; м.07.2020 г. - м.12.2020 г. и м.08.2021 г. - 02.03.2022 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 30.11.2022г. до окончателното изплащане. С оглед основателността на главния иск за основателна е счетена и акцесорната претенция по чл.86 ЗЗД за обезщетение за забава за сумата от общо 19 785,72 лв., начислени лихви върху чистите суми за получаване за съответните периоди.

Достигайки до същите правни изводи като тези на първоинстанционния съд, Апелативен съд - Пловдив е потвърдил обжалваното пред него решение.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване:

В касационната жалба касаторът се позовава на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение по съображения за произнасяне по искане, различно от заявеното. Възражението е аргументирано с твърдението, че с исковата молба ищецът е сезирал съда с искане ответникът да бъде осъден да му заплати суми, представляващи „нетни месечни трудови възнаграждения“, докато с решението на Окръжен съд – Пловдив, потвърдено от въззивния съд, на ищеца са присъдени суми на основание чл.286 от ЗЗД във вр.с чл.141, ал.7 ТЗ. Първо, следва да се отбележи, че правното естество на съществувалото между страните по делото правоотношение и претендираните във връзка със същото вземания е по квалификацията на спорното право. Именно в тази връзка и за прецизиране на исковата претенция с разпореждане от 24.04.2023г. на ищеца са дадени указания по редовността й, в изпълнение на които с молба от 10.05.2023г. последният е уточнил, че претендираните възнаграждения са по договор за управление, какъвто характер има първоначално сключения между страните „трудов договор“, независимо от наименованието му. В този смисъл, междувпрочем, е и становището на ответника в депозирания по делото отговор на исковата молба, като в хода на цялото първоинстанционно производство не е имало спор, че предмет на иска са възнаграждения по мандатно правоотношение и не е заявявано възражение за недопустимост на претенцията на посоченото основание. Следователно, възражението за вероятна недопустимост на обжалваното решение не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване.

Формулираният в изложението първи въпрос е относим към задължението на съда да изложи мотиви, които да отразяват неговата решаваща дейност, поради което изпълнява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при постановяване на решението си съдът е длъжен да обсъди всички допустими доказателства, които установяват правно релевантни факти по делото, и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, които имат отношение към предмета на делото, доводите и възраженията на страните, като изгради въз основа на тях свои собствени фактически и правни изводи. Независимо от това, че не е съобразил правомощията си на въззивна инстанция по чл. 269 ГПК като в мотивите на решението изрично посочи по кои доводи във въззивната жалба се произнася, апелативният съд е формирал самостоятелни изводи по релевантните за спора факти и доказателства, както и по заявените в производството възражения на страните. Несъгласието на касатора с крайните изводи в обжалваното решение неправилно се приравнява с липса на обсъждане на значимите за спора доказателства и възражения. Оплакването в тази връзка е и бланкетно, като освен необсъждане на възражението за недопустимост на първоистанционното решение на основанието, разгледано по-горе в настоящото изложение, не се сочат други възражения във въззивната жалба, които да са останали необсъдени от въззивния съд.

Вторият въпрос няма нужното за спора значение, поради което не удовлетворява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е предпоставен от несъгласието на касатора с извода на съда, че независимо от неустановяване наличието на взето на Общо събрание на ответното дружество решение за промяна на възнаграждението на единия от управителите му /ищеца/, ищецът е бил оправомощен да представлява дружеството, в т.ч. и да сключва сделки от негово име, като вътрешните отношения на управителя с дружеството следва да се уредят съгласно чл.145 ТЗ. Тези съображения очевидно касаят допълнителното споразумение към трудовия договор № 1/ 01.01.2012г., подписано за дружеството от ищеца, с което последният е изменил получаваното от него възнаграждение в качеството му на управител на 1018, 80 лв. месечно. Решаващ за размера на присъдените възнаграждения е мотивът на съда за дължимост на същите в посочените във ведомостите и в експертното заключение размери, които за процесния период на 2019г. - 2022г. са различни от договорения в допълнителното споразумение от 2012г. размер. Следователно въпросът, доколко с процесното споразумение е нарушена забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД, няма обуславящо за изхода на спора значение.

Третият въпрос от изложението за приложимостта на правилото на чл.293, ал. 3 ТЗ при нищожност на сделката в случай на нарушение на императивни разпоредби на материалния закон е принципен и не удовлетворява общата предподставка на чл.280 ,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно задължителните указания в цитираното тълкувателно решение. Правният въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да бъде генерално формулиран, а се изисква да е от значение за изхода на конкретното дело. Освен това, видно от мотивите на атакуваното решение апелативният съд, аналогично и на първоинстанционния съд, се е позовал на текста на разпоредбата на чл.293, ал.3 от ТЗ при обосноване извода за действителност на създаденото между страните правоотношение като такова по договор за управление, включително и за действителността на допълнителното споразумение от 01. 01.2012г. Доколкото спорът е не за дължимостта на вземанията, а за техния размер, гореизложените съображения за ирелевантността на въпроса за действителността на допълнителното споразумение от 2012г. са относими и към отговора на разглеждания въпрос.

Четвъртият въпрос е продължение на предходния трети въпрос поради което също не е от значение за изхода на делото. Решаващият съд не е излагал съображения за това дали по отношение на договорите, уреждащи вътрешните отношения между дружеството и органните му представители, се прилагат специалните правила за формата на търговските сделки, поради което и този въпрос не удовлетворява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.

В обощение, никой от въпросите не изхожда от решаващия за изхода на спора мотив за дължимост на претендираните възнаграждения в размерите, посочени в изготвените от ответното дружество ведомости. При положение, че за признатия размер на възнагражденията липсва решение на общото събрание на съдружниците по чл. 137, ал.1,т.5 ТЗ, от значение за спора е въпросът дали с конклудентни действия /изготвяне на ведомости, представянето им пред НАП, и пр./ може да бъде изменян договорът за възлагане на управление на дружество с ограничена отговорност в частта на определеното възнаграждение на управителя, какъвто не е формулиран. Съгласно задължителните разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба.

Поради непредставяне на доказателства за договаряне и плащане на претендираните с отговора на касационната жалба и представения списък по чл.80 ГПК разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 9 800 лв., искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК