Определение № 434 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3999/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. М., чрез адв. Т. против решение № 687 от 23.06.2025 г. по гр. д. № 927/2025 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответната страна Основно училище (ОУ) „Черноризец Храбър“ – [населено място] не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 531 от 17.02.2025 г. по гр. д. № 4935/2024 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените от Д. Д. М. срещу ОУ „Черноризец Храбър“ – [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване на уволнението ѝ със заповед № РД-08318/13.11.2023 г. на работодателя, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ за незаконно и неговата отмяна и по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на ищцата на предишната работа като „Старши учител в група за целодневна организация на учебния ден от първи до четвърти клас“ при ответника.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че считано от 09.01.1995 г. страните са в трудовоправни отношения, по които ищцата първоначално е заемала длъжността „начален учител“ на пълно работно време, а в процесния период длъжността е променена на „старши учител в група за целодневна организация на учебния ден от първи до четвърти клас“. При позоваване на представените по делото експертни решения (ЕР) на ТЕЛК е приел, че от 1999 г. ищцата е диагностицирана с биполярното афективно разстройство (БАР); от 2017 г. – с хронична лимфоцитна левкемия, а от 2018 г. – 2019 г. – страда от неинсулинозависим захарен диабет. Констатирал е, че съгласно последното ЕР при ищцата е отчетена ремисия на левкемията, а също и че в последните години ремисия е налице и по отношение на биполярното афективно разстройство с възможност да изпълнява длъжността си на начален учител при съобразяване на противопоказните условия на труд – тежък физически труд и йонизиращи лъчения. Решаващият състав е съобразил още издаденият на ищцата болничен лист от 19.09.2023 г. с поставена диагноза БАР, както и уведомително писмо от Диагностично-консултативен център „Света М.“ ЕООД - [населено място], с което управителят му е информирал директора на ответното училище, че на 06.10.2023 г. ищцата се е явила за преглед при психиатър, като е отказала да подпише амбулаторния лист, към който има издаден болничен лист за временна нетрудоспособност и е заявила, че няма да предостави същия на работодателя си. На 13.11.2023 г. работодателят е отправил предизвестие до ищцата за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Същото е връчено на адресата на 13.11.2023 г. при условията на отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели с посочени три имена и длъжности. Със заповед от 13.11.2023 г. ищцата е уволнена на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, вр. чл. 215, ал. 1, т. 3 ЗПУО, във вр. с чл. 2, т. 1 от Наредба № 4/2016 г. за заболяванията и отклоненията, при които не може да се заема длъжност на педагогически специалист – поради обективна невъзможност на служителя да изпълнява възложената работа по трудовия договор. Уволнителната заповед е връчена на ищцата на 11.12.2023 г. при условията на отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели с посочени три имена и длъжности. Инстанцията по същество е обсъдила събраните по делото гласни доказателства и е приела, че връчването на горните документи е извършено надлежно на адресата на посочените и удостоверени в тях дати. При горните факти съдът е формирал решаващ извод, че искът за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна (по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) е предявен след изтичане на двумесечния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2, предл. 3 КТ, зачитайки направеното в същия смисъл правопогасително възражение от защитата на ответника, поради което е го отхвърлил. Приел е, че съгласно чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ срокът за предявяване на иска е започнал да тече от деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Позовал се е и на разясненията по ТР № 1/12.05.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които двумесечен е и срокът за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Изложил е доводи, че в случая са приложими разпоредбите на чл. 335, ал. 2, т. 1 и т. 2 КТ, предвиждащи, че в хипотеза на отправено предизвестие, трудовият договор се прекратява с изтичането на срока на предизвестието, като в този случай заповедта за уволнение има само декларативен ефект. Приел е, че в случая ответникът е реализирал правото си да прекрати по своя инициатива съществуващото между него и ищцата трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, като конкретната обективна невъзможност произтича от разпоредбата на чл. 2, т. 2 от Наредба № 4/2016 г., поставяща забрана длъжността на педагогически специалист да бъде заемана от лице, страдащо от разстройства на настроението (афективни разстройства). Изразено е становище, че доколкото от съдържанието на сключения между страните безсрочен трудов договор не се установява уговарянето на по-дълъг от 30-дневния законоустановен срок на предизвестие, то имайки предвид, че уведомлението е връчено на ищцата на 13.11.2023 г., срокът изтича на 13.12.2023 г. Заповедта за уволнение е връчена на ищцата при условията на отказ на 11.12.2023 г., т. е. преди изтичането на срока на предизвестие и от тази дата е прекратено и трудовото ѝ правоотношение с ответника. В заключение е прието, че давностният срок за търсене на съдебна защита е изтекъл на 12.02.2024 г. – понеделник, присъствен ден, доколкото 11.02.2024 г. е неделя, а исковата молба е депозирана в съда на 23.04.2024 г., т. е. след двумесечния срок, при отсъствие на твърдения и доказателства давността да е спирана или прекъсвана, поради което и е достигнал до извод, че исковете са погасени по давност. Извън съображенията за приложение на института на давността и нейните последици в случая, второинстанционният съд е разгледал спора на заявените от ищцата основания за незаконност на проведеното й уволнение и е достигнал до извод за неговата правомерност. По твърденията за опорочаването му поради липсата на мотиви в уволнителната заповед е аргументирал виждане, че заповедта е в достатъчна степен мотивирана и обосновката й не изисква необходимост от цитиране на конкретни медицински документи, удостоверяващи обективния факт на невъзможността по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ след като те се съдържат в личното трудово досие на ищцата и са представени от самата нея на работодателя. За неоснователни са намерени и твърденията за незаконност на уволнението като израз на недобросъвестно упражняване от страна на ответника на правата му по трудовото правоотношение – т. е. проведено в нарушение изискването за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ, доколкото е извършено едва при появата на съпътстващите ѝ заболявания – левкемия и захарен диабет, а не в по-ранен момент с оглед установяването на заболяването й от БАР през 1999 г. Застъпено е становище, че в случая не е оборена законната презумпция за добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения от работодателя, доколкото полагането на труд от ищцата без противопоставянето му в периода от установяване на заболяването й през 1999 г. до момента на прекратяването на трудовия договор през 2023 г. при липсата на констатации от контролни органи за наличие на застрашаващо живота или здравето на учениците поведение на работника и оплаквания на родители или ученици в тази насока биха могли да бъдат счетени единствено за индиция, но не са достатъчни да обосноват единственият възможен категоричен извод за недобросъвестност, проявена от страна на ответника при упражняване на правото му на уволнение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси със следното съдържание:

1. „Може ли лекар от частен медицински център при първичен преглед, без проследяване на заболяванията през годините да се произнася по експертиза на работоспособността?“;

2. „Има ли право съдът да реши спора, давайки превес на едноличното заключение от първичен преглед? Не е ли бил длъжен да констатира това противоречие и да предприеме процесуални действия за изясняване на противоречията чрез допълнителни доказателства, давайки указания на страните за това?“;

3. „Може ли съдът да поема защитата на работодателя и да попълва делото с факти, които не са посочени в атакувания акт?“.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдения, че са налице и двете хипотези (без да се посочва кои конкретно са осъществени в случая).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Предвид формулировката на първото питане, то няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същото е изводимо не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самият въпрос е фактически – т. е. отговорът по него предполага обсъждане на доказателства. Въпросът е привързан към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез него се изрязва несъгласие с извода за неоснователност на исковите претенции. По своето естество повдигнатият въпрос съставлява касационно оплакване ( чл. 281, т. 3 ГПК ) за неправилност на обжалвания въззивен акт, което обаче е релевантно във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, както беше посочено по-горе, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (а в случая такива не се и сочат) – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Поставените второ и трето питане са привързани към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал по делото. Сочи се, че решаващият състав преимуществено е кредитирал заключение от проведен медицински преглед на ищцата, вместо да предприеме необходимите според страната процесуални действия за изясняване на противоречията чрез даване на указания на страните за представяне на допълнителни доказателства. Твърди се още, че в мотивите на уволнителната заповед липсват факти, а въззивният съд в защита на интересите на работодателя и е попълнил делото с такива, които не са относими към предмета на делото. Последователно в практиката на ВКС е застъпено разбирането, че за да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи, и тези изводи да намерят отражение в мотивите на решението. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните. В случая всичко това е сторено от въззивния съд. В качеството си на инстанция по съществото на спора, въззивният съд е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни и конкретни обстоятелства за преценка на законосъобразността на уволнението и е дал изричен отговор на релевираните доводи срещу съществуването на потестативното право на работодателя на уволнение и заявените оплаквания във въззивната жалба. Изводите му за неоснователност на исковите претенции се основават на извършен задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Както се посочи по-горе, последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбата. Затова по повдигнатите питания липсват предпоставки за достъп до касация.

За пълнота следва да се посочи, че в случая касаторът в изложението не се е позовал, респ. не е и обосновал някоя от допълнителните предпоставки, специфични за селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Не се откриват също поддържаните пороци на въззивното решение и по трите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване, на които касаторът бланкетно се позовава.

Решението не е нищожен съдебен акт. В случая не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.

То не и процесуално недопустимо. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум - т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящия случай такъв порок на въззивното решение не се установява.

Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се удовлетвори.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.