Определение № 3307 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1728/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Р. Б. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което по предявен от „Търговия-К“ ООД иск по чл. 145 ТЗ ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за вреди, причинени в качеството на управител на дружеството.

Ищецът „Търговия-К“ ООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 145 ТЗ, като е осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение за причинени в качеството на управител имуществени вреди, изразяващи се в получаването по личната сметка на ответника на парични суми в общ размер 40 524,83 лв. с произход плащания по изпълнителни производства.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по 5 броя изпълнителни дела длъжниците са погасили задължения към ищеца посредством плащания в общ размер 40 524,07 лв., като платените суми са били преведени по банкова сметка на ответника при „Банка ДСК“ ЕАД, а по сметката на ищцовото дружество суми по тези изпълнителни дела не са постъпвали. С това е обосновал извода, че с посочване и постъпване на събраните по процесните изпълнителни дела суми по личната банкова сметка на ответника и при липсата на данни парите да са използвани в интерес на дружеството ответникът е присвоил посочените суми, с което е увредил дружеството.

По възраженията на ответника съдът, след анализ на събраните доказателства, е приел за недоказано получените суми да са били използвани от ответника в интерес на дружеството, респ. да са били отчетени.

Така съдът е посочил, че твърденията на ответника, че събраните по воденото срещу „Рех“ ЕООД принудително изпълнение суми е внесъл в касата на дружеството с 3 бр. приходни касови ордери се опровергават от отбелязването в тях, че вносител на посочените суми е „Рех“ ЕООД, както и от отразеното в протокола от проведеното на 22.03.2022 г. общо събрание на „Търговия – К“ ООД признание на ответника, че от постъпилите по банковата му сметка средства не е внасял суми в касата на дружеството. Във връзка с това е отказал да кредитира дадените в обратен смисъл свидетелски показания с оглед противоречивостта им.

Относно твърденията на ответника, че с постъпилите по сметката му суми е плащал разноските по водените от дружеството съдебни дела, съдът е приел, че липсват каквито и да било писмени доказателства (преки или косвени) в тази насока, а събраните свидетелски показания се отнасят до плащания, за които не се установява да са били извършени от ответника, респ. за сметка на процесните суми.

Като неоснователен съдът е отхвърлил и довода, че за времето от постъпване на плащанията по банковата му сметка до освобождаването му като управител ответникът е бил освободен от отговорност с решение на Общото събрание със съображения, че решението за освобождаване от отговорност на управителя се отнася само до поведението, което е било известно на дружеството – документирано надлежно в счетоводството и в останалите дружествените книги, но не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно по начин, който би го направил достояние на членовете на върховния орган на дружеството. Приел е в тази насока, че няма основание за извод, че към момента на освобождаване на ответника като управител на ищцовото дружество процесните факти са били известни на съдружниците, доколкото такива не са отразени в протокола от проведеното на 23.09.2021 г. общо събрание на дружеството, а процесното нарушение наред с други е установено след извършена вътрешна проверка в дружеството, по повод на които на 22.03.2022 г. е проведено общо събрание и са взети решения за завеждане на искове срещу ответника. Свидетелските показания в подкрепа на тезата на ответника съдът е отказал да кредитира, излагайки съответни съображения за недостоверност.

Накрая, въззивният съд е разгледал и заявеното възражение за изтекла погасителна давност и е намерил същото за неоснователно, като е приел, че приложима е тригодишната давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, която обаче е започнала да тече от освобождаването на ответника като управител на 23.09.2021 г. съгласно чл. 111, б. „г“ ЗЗД и не е изтекла до предявяване на иска на 06.04.2022 г.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• длъжен ли е въззивния съд в мотивите на решението си да направи анализ и преценка на всички относими доказателства и правно-релевантни факти, касаещи спорното правоотношение, в тяхната съвкупност, като обоснове на кои доказателства дава вяра и на кои, не, както и да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото;

• длъжен ли е въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства;

• може ли мотивите на съда да се базират на невярна и неправилна интерпретация на доказателствения материал.

За обосноваване на значимостта на поставените въпроси са изложени подробно развити аргументи, че при обсъждане въззивният съд не е съобразил надлежно направеното оспорване на съдържанието на протокола на ОС относно отразеното в него признание, нито липсата на подкрепящи го доказателства; че в разрез с доказателствата са съображенията на въззивния съд за недоказаност с постъпилите суми от изпълнителните дела да са заплащани разноски по водени от дружеството-ищец съдебни дела, предвид неточно и некоректно възприемане на съдържанието на част от свидетелските показания; за неизвършена от съда в нарушение на чл. 10 ГПК проверка на верността на показанията чрез поставянето на въпроси в тази насока към назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Оспорва се като необоснован и неправилен и изводът на въззивния съд и относно обстоятелството известно ли е било на съдружниците, че парите по изпълнителните дела са преведени по личната сметка на управителя на дружеството, а не по сметката на дружеството, като се поддържа, че неправилно не са кредитирани показанията на свидетелите в тази насока, а са възприети обясненията на действащия управител на дружеството, и то без да е отчетено обстоятелството, че същият за продължителен период е бил контрольор и всяка година е представял отчети, в които липсват данни за каквото и да е било противоправно поведение на бившия управител.

Изложената аргументация не обосновава наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по трите въпроса. Така по първия въпрос не е посочено кои конкретни доводи, доказателства и факти въззивният съд не е обсъдил. По втория въпрос не е посочено за кои точно релевантни факти съдът не е дал указания, вкл. за разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта от представяне на доказателства. Третият въпрос с дадената формулировка е от фактическо, а не правно естество. В действителност всички изложени от жалбоподателя доводи се свеждат до оспорване на правилността на направения от въззивния съд анализ на доказателствата по делото и на обоснованите с него фактически изводи, която обаче не подлежи на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и въз основа на направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 1800 лв.

С тези мотиви съдът