Определение № 724 от 03.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2708/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” (НББАЗ) срещу тази част от решение № 109 от 21.07.2022 г. по в.гр.д. № 238/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, 2 състав, с която въззивният съд е потвърдил решение № 260393 от 29.12.2020 г. по т.д. № 1617/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна относно началната дата на обезщетението за забава в размер на законната лихва за забава – 19.01.2018 г., дължима върху обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Г. Р. Т., в резултат на ПТП, настъпило на 30.12.2017 г. около 18 часа в [населено място], [улица] по [улица]- до ЖП гара Дългопол, посока [населено място], причинено от Ж. С. Я. – Д. при управление на лек автомобил “Ауди А3” с рег. № WG56GXR - английска регистрация, присъдено в полза на бащата му Р. Т. П. (починал в хода на въззивното производство и вместо който са конституирани неговите наследници – С. Р. М., М. И. Р., Р. Г. Т. и Р. Г. Р.).

Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционото решение в обжалваната част за осъждане на НББАЗ да заплати на Р. Т. П. сумата от 40 000 лева, представляваща частичен иск от иск в заявен размер от 280 000 лева и съставляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, в резултат от смъртта на сина му Г. Р. Т., вследствие от гореописаното ПТП, като е отхвърлен частичният иск за неимуществени вреди за горницата над тази сума до 90 000 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд е приложил неправилно закона и се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС относно приложението на чл. 429, ал. 3 от КЗ, че лихва за забава се дължи, считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие от застрахования делинквент или от уведомяването или предявяването на застрахователна претенция от увреденото лице. Твърди се, че въззивният съд, като е приел, че по делото няма данни за предхождащо претенцията уведомяване на НББАЗ за ПТП, е стигнал до извода, че началната дата, от която бюрото е изпаднало в забава, е датата на завеждане на претенцията - 19.01.2018 г. Твърди се, че приложената от въззивния съд норма на чл. 429 от КЗ касае правоотношения между страни по застрахователен договор “Гражданска отговорност”, но не и настоящия случай, когато НББАЗ действа като национално бюро, изплащайки обезщетение за вреди, произтекли по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите в посочените от закона случаи. Твърди се, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 512, ал. 1 от КЗ, съгласно която когато към бюрото се предяви претенция за обезщетение, се прилага чл. 496 от КЗ, предвиждащ, че срокът за окончателното произнасяне по претенцията по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите не може да бъде по-дълъг от три месеца от предявяването й по реда на чл. 380 от КЗ. Твърди се, че поради това НББАЗ е изпаднало в забава по предявената претенция не по-рано от 20.04.2018 г.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (неправилно е посочена от жалбоподателя и несъществуваща в закона т. 4), като са поставени следните въпроси:

1. Кой е началният момент, от който Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, в качеството си на представително национално бюро, дължи обезщетение за забава върху размера на застрахователното обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност”, система “Зелена карта”?

2. Нормата на чл. 429, ал. 3 от КЗ приложимо право ли е при определяне на началната дата на изпадане в забава, респективно началната дата на дължимост на лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, по възникнали облигационни правоотношения (вреди от ПТП) по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите?

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 207 от 15.01.2016 г. по т.д. № 3234/2014 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., решение № 18 от 11.04.2022 г. по т.д. № 164/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., и решение № 93 от 27.11.2020 г. по т.д. № 2013/2019 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., и на съдилищата.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба С. Р. М. в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Останалите ответници по касационната жалба не са подали отговор на същата.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 80 000 лева за причинените на ищеца Р. Т. П. неимуществени вреди вследствие смъртта на сина му Г. Р. Т., в резултат на ПТП, настъпило на 30.12.2017 г. около 18 часа в [населено място], [улица] по [улица]- до ЖП гара Дългопол, посока [населено място], причинено от Ж. С. Я. – Д. при управление на лек автомобил “Ауди А3” с рег. № WG56GXR - английска регистрация, в достатъчна степен отговаря на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Приел е също, че, от друга страна, следва да се съобрази и степента на съпричиняване, което в случая е в размер на 50 %, доколкото пострадалият е пресичал пътното платно на необозначена пешеходна пътека, намирал се е в състояние на силно алкохолно опиянение, което му е попречило адекватно да съобрази обстановката. По отношение законната лихва върху дължимото обезщетение въззивният съд е споделил приетото от първоинстанционния съд, че ищецът е претендирал заплащане на законната лихва върху главницата на основание чл. 429, ал. 3 вр. с чл. 430, ал. 1 от КЗ, като в случая ищецът е уведомил бюрото на 19.01.2018 г., от която дата последното дължи заплащане на законна лихва. Т.е. като начална дата, от която НББАЗ дължи законната лихва за забава, от въззивния съд е приета датата на предявяване на искането за заплащане на обезщетение от увреденото лице.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Общото позоваване на касатора обаче на противоречие на разрешението на въззивния съд на практиката на съдилищата не може да обоснове наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като нормата ясно определя, че въпросът следва да бъде решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. В решение № 50102 от 20.10.2022 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 72 от 29.06.2022 г. по т.д. № 1191/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., решение № 167 от 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/2018 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., решение № 50106 от 03.11.2022 г. по т.д. № 1865/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., се приема, че Кодексът за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава – чл. 497 КЗ, от отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността на делинквента - чл. 494, т. 10 от КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3, вр. с чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ. Застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие, или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна, съгласно изричната разпоредба на чл. 429, ал. 3 вр. ал. 2, т. 3 от КЗ. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. В горецитираното решение № 50102 от 20.10.2022 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., е прието също, че когато Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата “Зелена карта”, какъвто е и разглежданият случай, с оглед уреждане на претенциите на пострадали лица, вместо чуждестранния застраховател, за настъпило произшествие на територията на Република България, причинено по вина на водач на МПС, застрахован по международната система за автомобилна застраховка на “Гражданска отговорност”, система “Зелена карта”, съгласно националното законодателство на посетената държава, регламентираните в чл. 511 от КЗ права и задължения на бюрото при отправена застрахователна претенция, неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл. 511, ал. 3 от КЗ, и изричното препращане към регламентираните в чл. 496 от КЗ задължения на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите при предявена претенция (чл. 512, ал. 1 от КЗ), цитираната актуална практика на касационната инстанция е изцяло приложима. В настоящия случай разрешението на така поставените от касатора въпроси относно началния момент на лихвата за забава върху застрахователното обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност”, дадено от въззивния съд в обжалваното решение, не е в противоречие на практиката на ВКС, формирана по приложението на Кодекса за застраховането, в сила от 01.01.2016 г.

С цитираното от касатора решение № 207 от 15.01.2016 г. по т.д. № 3234/2014 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., се дава разрешение на материалноправния въпрос относно дължимостта на лихвата за забава от бюрото при действието на отменения КЗ и съответно по приложението на чл. 271, ал. 5 във вр. с ал. 1, към които препраща чл. 282, ал. 5 КЗ (отм.), което разрешение не може да бъде приложено в случая – застрахователното събитие е настъпило на 30.12.2017 г., с оглед компонентите, включени в застрахователното обезщетение и изричното лимитиране и на лихвите за забава, съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ, в сила от 01.01.2016 г., както и с оглед въведената с действащия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на прекия иск на увреденото лице. Цитираните от касатора решение № 18 от 11.04.2022 г. по т.д. № 164/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., и решение № 93 от 27.11.2020 г. по т.д. № 2013/2019 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., не могат да се приемат за относими към разглеждания случай, тъй като в тях се дава каузално тълкуване във връзка с въпроса за непредставяне от увреденото лице на необходими документи в срока по чл. 496, ал. 1 вр. с чл. 497, ал. 1 от КЗ, какъвто въпрос не е разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение.

Поради горното не е налице допълнителният селективен критерий, предвиден в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана по приложението на действащия Кодекс за застраховането.

По поставените въпроси не е налице и поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Според разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. По поставените от касатора въпроси относно началния момент на дължимост на лихвата върху обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилисти има формирана трайна практика на ВКС при действието на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., цитирана по-горе, което изключва приложение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна в обжалваната част.

По разноските:

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.

Ответникът по касационната жалба С. М. претендира разноски в размер на 360 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение, което е посочено в договора за правна защита и съдействие като платено в брой, и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за плащането му, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното и предвид изхода на спора в полза на ответника М. следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение. Останалите ответници по касационната жалба не претендират разноски в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,