Определение № 96 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3584/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Образувано е по касационна жалба с вх. № 83739/17.08.2020 г. на А. Д. чрез адв. И. Б. от САК срещу въззивно Решение № 4130/10.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 10666/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Решение № 87014/07.04.2017 г. постановено по гр. дело № 58354/2015 година по описа на Софийския районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от А. Д. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на Решение № I – 118 – 208/10.02.2015 г. постановено по гр.д. № 15606/2014 г., влязло в законна сила на 21.03.2015 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, по въпросите: 1/ Какво е решението на съд, който се явава ненадлежен/некомпетентен орган и в ненадлежен състав, вкл. извън правораздавателната власт на съда, с който при противоречие с установения ред се извършва признаване на решение на чуждестранен съд без извършването на специални процесуални действия, предвидени в Регламент 2201/2003 г. респ. глава 57 ГПК. Нищожно ли е решението? и 2/ Какво е решението на съда, когато при наличието на специален исков ред е приложен общия такъв без да е приложено служебното начало /в конкретното дело – при наличието специален иск по чл. 110, ал.1 от ГПК, съдебните решения на съставите на СРС и СГС са приели приложимостта на общата норма – чл. 124, ал.1 от ГПК/. Нищожно ли е решението? Твърди се че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предложение последно ГПК. Ответната страна по касация М. Д., чрез адв. И. М. – САК, в представен писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба.Претендира разноски за адвокатски хонорар в размер 700лв. Ответната страна по касация В. Д., действащ със съгласието на своя попечител А. А. чрез адв. К. Я. от САК в представен писмен отговор взема становище за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В процесния случай производството е образувано по предявен от А. Д. против М. Д. и В. Д. действащ със съгласието на своя попечител А. А. иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на Решение № I – 118 – 208/10.02.2015 г. по гр. дело № 15606/2014 г. на Софийския районен съд. С това решение съдът е признал за установено по предявен иск от В. В. Д. с правно основание чл. 124 ГПК, че между В. К., починал на 17.06.2009г., и А. В. Д., не е настъпило наследствено правоприемство, респ. А. В. Д. не е наследник по закон на В. К.. От изложеното в мотивната част на решението се установява, че съдът е обосновал правните си доводи с приетото от него за установено, че А. В. Д. е бил осиновен през 1983г. от Г. Р. по силата на съдебно решение, постановено от Районен съд – Еберсберг. Приобщеното към доказателствения материал решение съдът е приел, че не е необходимо да премине през специална процедура по признаването му, съгласно разпоредбата на чл. 621 ГПК и правилата на чл. 21.1. от Регламент 2201/2003г. В исковата молба, по която е образувано настоящото производство, ищецът е поддържал, че с това решение съдът е излязъл извън рамките на правораздавателната си власт, тъй като с решението е признато чуждестранно съдебно решение за допускане на осиновяване, което подлежало на разглеждане по друг процесуален ред. Поддържал е, че решението на чуждестранния съд било прието по делото в „незаверен препис“ в нарушение на изискванията за това като същото не било влязло в законна сила и въз основа на него не било настъпило осиновяване на правоимащия наследник. За да потвърди решението на първата инстанция, с което искът е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че решението чиято нищожност се претендира, е постановено от законен съдебен състав, който е действал в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, по дело, което е било родово и местно подсъдно на съответния съд. Волеизявленията на съда, обективирани в атакувания съдебен акт, са ясни и непротиворечиви и са изразени в писмена форма. По отношение на твърдението, че решението е постановено от родово некомпетентен съд, въззивния съд приел, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. С оглед на това е обосновал извод, че решението, постановено по иска по чл.124 ГПК, не е нищожно, а обжалваното пред него първоинстанционно решение – валидно, допустимо и правилно. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания - основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в казуалната си практика ВКС еднозначно приема, че процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор; че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление; че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост; че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му /пр.: решение № 668 на ВКС, I ГО, постановено по гр. д. № 1790/2009г., решение №73 от18.05.2015г. на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№5113/2014г., Решение 15/26.01.2015 г. по гр.д. № 3298/2014 г. на I -во г.о. и др./ В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След като е констатирал, че решението е постановено в писмена форма от надлежен съдебен състав, действащ еднолично, от лице със съдийска правоспособност, подписало съдебния акт, в рамките на правораздавателната власт на съда, овластен да се произнася по иска по чл.124 ГПК, а решаващата му воля е изложена ясно и разбираемо, е обосновал и извода, си че съдебният акт не страда от най-тежкия порок – нищожност. Правилно и в съответствие с трайната и непротиворечива съдебна практика е приел и това, че доводите за нарушаване на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебното решение са относими към неговата вероятна недопустимост или неправилност, които подлежат на преценка по реда на инстанционния контрол на решението, но не обуславят нищожност на акта. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият дължи сторените такива в производството от ответниците по жалбата. И двамата ответници своевременно са заявили искане за разноски, но доказателства за реално сторени такива в размер 700лв. са представени единствено от ответника по жалбата М. Д.. Другият ответник не е представил доказателства за реално сторени разноски, поради което и съдът не присъжда такива в негова полза. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,