Определение № 478 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4169/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6160/31.07.2019 година, подадена от МБАЛ „Хасково“ АД [населено място], против решение № 86/03.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, І-ви състав, постановено по гр. д. № 180/2019 година. С обжалваното решение въззивният съд след като е отменил първоинстанционното решение № 10/09.01.2019 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 159/2018 година е постановил ново, с което е осъдил МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] да заплати на М. В. Ч., като малолетен чрез неговите законни представители А. И. А. и В. И. Ч., сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на причинени телесни наранявания, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от увреждането 09.06.2917 година до окончателното плащане. В подадената от МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от М. В. Ч., като малолетен чрез неговите законни представители А. И. А. и В. И. Ч. против дружеството иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба М. В. Ч., като малолетен чрез неговите законни представители А. И. А. и В. И. Ч. е подал отговор на същата с вх. № 7688/04.10.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 86/03.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, І-ви състав, постановено по гр. д. № 180/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Третото лице помагач на сраната на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място], а именно В. Г. М. не е подало отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й. Третото лице помагач на сраната на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място], а именно „ЗД Бул Иис“ АД [населено място] не е подало отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й. МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 01.07.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6160/31.07.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че по делото се претендира гаранционно обезпечителната отговорност на лечебното заведение за болнична помощ, по чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за вреди от виновно поведение на лекар при и по повод възложена работа по оказване на медицинска помощ и други медицински дейности по ЗЗ. Претендираната отговорност била за нарушаване на основния принцип на хуманната медицина „да не се вреди на пациента“, който бил специфичен израз на общия принцип „да не се вреди другиму“, обективиран в чл. 45 от ЗЗД. Отговорността за вреди за нарушение на основния хуманитарен принцип за неувреждане на пациента се носела, когато той е нарушен поради противоправно поведение на лекар и наличие на причинна връзка с увреждането. Тъй като била функционална, отговорността за вреди на лечебното заведение-възложител, възниквала само, ако се установели лични виновни действия на лекари, при и по повод на осъществяване на възложени действия, предвидени в ЗЗ, по отношение на лица, постъпили за лечение или по отношение на които били извършени други медицински дейности. Съобразно разпоредбата на чл. 80 от ЗЗ, качеството на медицинската помощ се основавало на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от ЗСОЛЛДМ. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ, дейността на лечебните заведения и на медицинските и другите специалисти, които работели в тях, се осъществявала при спазването на медицинските стандарти за качеството на оказаната медицинска помощ и осигуряване защита правата на пациента. Съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗ правото на достъпна медицинска помощ се осъществявало при прилагане на следните принципи: т. 1 своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ; т. 4 зачитане правата на пациента, а съобразно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗ, като пациент всеки имал право на: т. 3 достъпна и качествена здравна помощ; т. 10 сигурност и безопасност на диагностичните и лечебните процедури, провеждани по време на лечението му. Липсвало легално определение на понятието „лекарска грешка“, но посочените разпоредби налагали извода, че такава щяла е налице във всеки случай на действия, съответно бездействия, на лекар при и по повод изпълнение на професионалните му задължения, които противоречат на посочените основополагащи принципи на медицинска дейност за качество, своевременност и достатъчност на медицинската помощ, осигуряване и защита правата на пациента, съблюдаване сигурността и безопасността при провеждане на лечение. В конкретния случай било установено, че М. В. Ч., който понастоящем бил на десет години, бил претърпял оперативна интервенция, позната като обрязване, извършена от третото лице помагач д-р ВГМ на 09.06.2017 година, като при извършването й на пациента били причинени телесни увреждания-изгаряния ІІБ-ІІІ степен на долната трета на задната част на бедрата. В релетата на тези изгаряния на същия била осъществена кожна трансплантация, посредством свободна кожна автопластика. Спорен по делото бил въпросът за механизма на причинените изгаряния. По отношение на това на първо място следвало да бъдат съобразени АУАН № А-27-120/18.04.2018 година на Изпълнителна дирекция „Медицински одит“ към МЗ, против който нямало данни за постъпило възражение, както и констативен протокол за извършена проверка № КП-27-120/28.03.2018 година на същата агенция. Съгласно ч 116а от ЗЗ, в редакцията й преди отмяната й, считано от 01.04.2019 година Изпълнителната дирекция „Медицински одит“ към МЗ била държавен орган, който осъществявал контрол върху медицинското обслужване на гражданите. Съставените от длъжностните лица при дирекцията в изпълнението на правомощията им актове били официални свидетелстващи документи, които се ползвали с обвързваща доказателствена сила относно констатациите в тях. В случая в тях се съдържали констатации за извършено нарушение ос страна на д-р В. Г. М. при осъществената оперативна интервенция на М. В. Ч., а именно настъпило усложнение от типа на контактно изгаряне на задната част на двете бедра, като посочената там причина била най-често срещаната такава-неправилно използване на неутралния електрод в режим на монополярна работа. Доказателствената сила на тези официални документи можела да бъде оборена, но в случая това не било сторено, доколкото тази вероятна причина била посочена и в заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза, според което изгарянията са настъпили по време на работа с електрокоагулатора и по-точно от преминаване на електрически импулс от неутралния електрод към електрокоагулатора, който импулс преминавал през цялото тяло и можел да причини изгаряния, особено там, където токът прескача-около стави, сгъвни повърхности, какъвто бил случаят. Изхождайки от предназначението на неутралния електрод при работа с електрохирургичен апарат, а именно предпазване на пациента от изгаряне и съпоставяйки това с приетото по-горе се налагал изводът, че неправилната работа със същия била единствената най-вероятна причина за нанесените на М. В. Ч. изгаряния. Това налагало извода, че по делото било установено действие, осъществено от д-р В. Г. М., в качеството му на лекар, при изпълнение на възложените му професионални задължения в противоречие с основни, законово регламентирани, принципи на медицинското обслужване, а именно: осигуряване и защита на правата на пациента, съблюдаване сигурността и безопасността при провеждане на лечение, от което били настъпили вреди-дълбоки изгаряния на М. В. Ч. и последвало оперативно лечение посредством свободна кожна автопластика. Затова и, доколкото било установено противоправно поведение на конкретен лекар при изпълнение на професионалните му задължения, настъпили вреди и причинно-следствена връзка между тях и съобразявайки презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, която не била оборена въззивният съд намирал, че бил осъществен фактическия състав на деликта и тъй като отговорността на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] била функционална, то налице били и предпоставките за ангажиране на отговорността на дружеството за причинените на М. В. Ч. неимуществени вреди. По въпроса за размера на обезщетението трябвало да бъдат съобразени високия интензитет на болките претърпени от М. В. Ч. най-вече в резултат на кожната трансплантация, необходими за лечение на претърпените дълбоки изгаряния, която била осъществена посредством вземане на материал от донорни участъци от тялото на М. В. Ч., продължителния период на лечение, преживения от пострадалия силен стрес, фактът, че увреденият бил на девет години към момента на увреждането, както и невъзможността множеството белези да се заличат напълно във времето. С оглед на това и съобразявайки въведения с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост съставът на Апелативен съд Пловдив намирал, че обезщетение от 50 000.00 лева адекватно ще обезщети М. В. Ч. за претърпените от него болки и страдания. Това водело до извода, че предявения от М. В. Ч., като малолетен чрез неговите законни представители А. И. А. и В. И. Ч. иск, с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, бил основателен и доказан в пълния му предявен размер от 50 000.00 лева, поради което следвало да бъде уважен изцяло. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] е поискала обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли съдът да обоснове изводите си за механизма на вредоносното събитие и причинната му връзка с настъпилите вреди и противоправното поведение на дееца въз основа на факти доказани по безспорен начин; за това има ли АУАН официална удостоверителна сила в гражданския процес по чл. 49 от ЗЗД относно описания механизъм на увреждането, в случай че съставителят не е присъствал и е възприел фактите относно начина на настъпването му и ползва ли се АУАН в този случай с материална доказателствена сила и за разграничаването на отвореността по чл. 45 от ЗЗД и чл. 50 от ЗЗД при липса на категоричен отговор на въпроса дали увреждането е резултат от действие на лице или от свойството на вещта. Твърди се, че първият от посочените по-горе въпроси е разрешен в противоречие с решение № 77/30.05.2017 година, постановено по гр. д. № 2958/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В това решение е посочено, че в производството по иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за вреди от деликт, съдът следва да обоснове изводите си за настъпила вреда, противоправно поведение на дееца и причинна връзка между тях въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, излагайки мотиви въз основа на кои доказателства е формирал тези изводи. Произнасяйки се по иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за вреди, настъпили при и по повод оказана медицинска помощ в лечебно заведение, съдът следва да обсъди всички доказателства за наличието на вреди за пострадалия, явяващи се в причинна връзка с допуснати противоправни действия или бездействия от извършителите на работата, изхождайки от постановката, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Съгласно чл. 80 от ЗЗ, качеството и се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от ЗСОЛЛДМ. Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ, дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Именно поради това, когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, той следва да обсъди не само доказателствата за фактите какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото. От решението следва, че съдът трябва да се позове на факти, които се установяват по делото, като изводът дели факти са доказани бъде направен въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Самите факти във връзка един с друг трябва да сочат на безсъмнен извод за осъществяване на твърдяното непозволено увреждане, като се изключва друга възможност за настъпване на вредите. При това правнорелевантните факти могат да бъдат доказвани както с преки, така и в косвени доказателства, стига последните преценени в съвкупност да сочат на безсъмнено осъществяване на главния факт. Доказването може да се осъществи с всички допустими от закона доказателства, като нито едно от тях няма предимство пред останалите. Затова при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи на кои от тях дава вяра и защо, а не да отхвърля иска поради недоказаност. По същия начин, в случаите, когато в заключенията на допуснатите и изслушани по делото съдебни експертизи се сочат няколко възможни причини за настъпване на вредите съдът трябва да прецени заключенията както по отношение на тяхната обоснованост, така и във връзка с останалите събрани по делото доказателства, като с оглед на тази преценка приеме коя от причините се е осъществила и коя не, като изложи конкретните си съображения за това. Не се изисква обаче изводът на съда да съвпада с направената от всяка от страните интерпретация на доказателствата. Именно във връзка с доказването на правнорелевантните факти в цитираното решение на ВКС е посочено, че съгласно утвърдената съдебна практика, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции В тази връзка въззивният съд се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели на двете насрещни страни, като по конкретно посочените от МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] свидетели били лица от лекарския екип осъществил оперативната интервенция. Според тях операцията била протекла безпроблемно, като едва след нейното приключване, когато е трябвало да се направи превръзка, се установило, че М. В. Ч. е бил зачервен, което е наложило да бъде извикан обратно д-р В. Г. М., който бил осъществил манипулацията и бил напуснал манипулационната. Последният наредил да почистят и подсушат М. В. Ч. като направят стерилна мазева превръзка, като тези нареждания били изпълнени, преди да събудят пациента от упойката и да го изведат от операционната. Базирайки се на тези показания и на останалите събрани по делото доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че изгарянията на М. В. Ч. са причинени по време на оперативната интервенция. По отношение на начина на конкретното им възникване в заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза било посочено, че може да се предположи, че същите са причинени вследствие на употреба на електрокоагулатор (електрически нож), с който е осъществена интервенцията, на която М. В. Ч. бил подложен. Вещото лице сочело, че подобни случаи на изгаряния не са много рядко срещани, като някои от причините можели да са лош контакт с неутралния електрод, прегънат или наранен кабел, влага на мястото на контакта, неправилно ориентиране или разместване на неутралния електрод, неспазване на дистанцията между двата електрода. Други срещани причини били токов удар, употреба на модифицирани, различни по размер или съхранявани неправилно неутрални електроди, раздвижване на пациента при повърхностна анестезия, грешка в софтуера на електрокоагулатора. В съдебното заседание вещото лице обобщило, че причините за изгарянето при работа с посочения уред могли да се сведат до две групи-едните свързани с изправността на уреда, а другите свързани с боравенето с него. В случая уредът бил използван като неутралния електрод бил поставен под седалището на М. В. Ч., като според вещото лице изгарянето не е контактно, а като от електрически ток. Предполага се, че изгарянията са настъпили от преминаване на електрически импулс от неутралния електрод към електрокоагулатора, който импулс преминавал през цялото тяло и можело да се получи изгаряне навсякъде, особено там, където токът прескача-около ставни или сгъвни повърхности, както е в случая. Видно от тези мотиви на състава на Апелативен съд Пловдив съдът е изградил преценката за механизма на увреждането, а оттам и дали е налице непозволено увреждане, което да доведе до ангажиране на отговорността на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] за причинените на М. В. Ч. вреди въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и постановеното от него решение не е постановено в отклонение от формираната с решение № 77/30.05.2017 година, постановено по гр. д. № 2958/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. При това в случаите когато при изпълнение на дадена дейност, в случая оперативна интервенция, са причинени вреди, то задължение на ответника е да докаже обстоятелствата водещи до отпадане или ограничаване на отговорността му за вреди. С оглед на това първият от поставените в изложението на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Във връзка с изложеното по отношение на първия от поставените в изложението на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси вторият от поставените в същото изложение въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Наистина в т. 7 от ППВС № 10/28.09.1073 година, на която въззивното решение противоречало според касатора, е посочено, че отразените в акта за констатиране на административното нарушение фактически констатации не се считат за установени до доказване на противното и затова административнонаказателното обвинение следва да се установи с допустимите от закона доказателства. В случая обаче изводите на въззивният съд не са изградени само и единствено на констатациите в АУАН, а въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на третия от поставените в изложението на МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси се твърди противоречие с ППВС № 17/18.11.1963 година и т.3 от ППВС № 4/30.10.1975 година. Този въпрос също както и първите два не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал разликата между правните основания по чл. 49 и по чл. 50 от ГПК и не обосновавал решението си с оглед на тази разлика. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че са сезирани с иск по чл. 49, във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и са разгледали спора именно с оглед на тази правна квалификация. Затова третият правен въпрос не е обусловил изводите на състава на Апелативен съд Пловдив в обжалваното решение, поради което и по отношение на него не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 86/03.06.2019 година на Апелативен съд Пловдив, гражданска колегия, І-ви състав, постановено по гр. д. № 180/2019 година по подадената срещу него от МБАЛ „Хасково“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 11 920/14.06.2019 година и такова трябва да се допусне. С оглед изхода на делото МБАЛ „Хасково“ АД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат А. В. М. от САК сумата от 1630.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение