Определение № 782 от 12.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2306/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] против решение № 85 от 08.06.2022 г. по гр. дело № 66/2022 г. на Великотърновски апелативен съд. Ответницата по касация – Н. Б. Р. не е заявила становище. Третото лице- помагач – Агенция „ Пътна инфраструктура“ не е заявил становище. Становище е постъпило от третото лице- помагач на страната на ответника – С. Х. П., който лаконично заявява, че подкрепя касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. А. С. е поддържал основания по чл.280, ал.1,ал.1, т.1 и 3 ГПК.Поставил е въпросите –1/ „ Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее…“ 2/ „ При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правно релевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях“ и 3/ „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховка и обществено икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението“. Страната е разгледала оплакванията си за неправилност на решението, с оглед всеки от поставените въпроси, като по част от тях е поддържала противоречие с конкретни решения на ВКС, които са приложени към делото. Накратко е заявено, че са налице и предпоставки по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по тези въпроси. В заключение лаконично е посочено, че е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, поради неотчитане на всички релевантни критерии от страна на съда. Други доводи не са развити. Касаторът, чрез пълномощника си –юрк. А. С. не обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело.С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият поставен въпрос, не е обоснован като релевантен.Същият въпрос е неотносим към решаващите изводи на състава, тъй като съдържателно е несъобразен с конкретната фактическа обстановка – съдът изрично е отчел времето, през което пострадалата, с оглед претърпените болки и страдания е променила начина си си на живот, намаляване размера на доходите й, обаче, се свързва с имуществена вреда, която не е предмет на обсъждане от страна на въззивния съд, тъй като липсва такава претенция, разглеждана пред него. Финансовият принос на увреденото лице за семейството, в което живее, касае вреди претърпени от това семейство, а не от пострадалата, поради което също не са предмет на разглеждане от състава, а липсата на твърдения, че ПТП е рефлектирало върху социалното положение на пострадалата и приноса й към обществото прави ирелевантни така въведените в съдържанието на въпроса критерии. Но дори и да се приеме този въпрос за релевантен в определени негови части, въпреки изложените съображения то страната не обосновава допълнителен критерий, тъй като не е защитила нито едно от основанията визирани в чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК. Тук следва да се отбележи, че пространно развитите оплаквания за неправилност на акта в контекста на разбирането на страната по отговора на въпроса не обосновават валиден довод за осъществяване на допълнителен критерий, такова обосноваване не съставлява и твърдението, че въззивният съд не е приложил указанията дадени с ППВС № 4 / 68г. Тъкмо обратното, изключително подробно, в контекста на събраните гласни доказателства - свидетелски показания и медицинска експертиза, съдът е отчел всички изискуеми съобразно цитираната задължителна практика предпоставки за присъждане на така определения размер на обезщетение. Вторият поставен въпрос също не е обоснован от страната, тъй като е общ и може да бъде поставен във всяко производство, третиращо неимуществени вреди от непозволено увреждане. Именно това задължава страната, за да е въведено редовно общо основание, да посочи конкретно кои правнорелевантни факти не е обсъдил въззивният съд и как това е рефлектирало върху крайният му извод, обусловил постановения правен резултат. В случая, страната е посочила общо, че съдът не бил посочил всички обстоятелства имащи значение за размера на обезщетението. Направено е и оплакване че „ някои“ от тях били посочени „ схематично“, след което са развити доводи за неправилност на изводите на състава, така квалифицирани и от касатора. Следователно, страната не обосновава извод за релевантност на поставения въпрос. За пълнота следва да се отбележи, че липсва обосноваване и на допълнителен критерий, въпреки изброяването на съдебна практика. Този извод се налага поради това, че в изложението си касаторът е обсъдил какво е прието в практиката на ВКС, в това число и задължителната, по дефинирането на неимуществената вреда, но липсва обосноваване в какво се изразява отклонението на състава от тази практика, след като съдът изцяло е съобразил именно тези разрешения, както вече бе посочено и неговото решение е в съответствие, а не в противоречие с така изброената практика от касатора, тъй като същият не е приемал различна дефинитивност на понятието „ неимуществена вреда“. Третият поставен въпрос също не е обоснован като релевантен общ критерий. Така поставен същият предполага липса на произнасяне от страна на състава по изброените от страната критерии. Въззивният съд, обаче, изрично в мотивите си е обсъждал лимита на отговорност и застрахователно обезщетение, както и социално изкономическите критерии в страната, като въз основа и на тези критерии е определил обезщетението за неимуществени вреди, така както константната практика на ВКС изразява разбиране, че тези критерии са част от преценката по чл.52 ЗЗД. Извън това страната нито обосновава значението на този въпрос спрямо крайния извод за основателност на иска в определения от възивния съд размер, нито твърди, че тази преценка е довела до неправилност на този извод, като и в хода на производството в тази насока липсват както доказателства, така и заявени твърдения. Предложените тълкувания на законодателството са извън контекста на разрешенията дадени от въззивния съд и не обосноват извод за императивно наложено наличие на лимит при определяне на обезщетенията от непозволено увреждане по исков ред. Изрично нормата на чл.52 ЗЗД въздига единствено справедливостта като критерий, който е разяснен и с тълкувателна практика. В тази връзка съдът е приложил именно тази норма определяща иска, който разглежда, поради което и разискването върху действащия КЗ и неговите разпоредби, с оглед датата на сключване на застрахователния договор са без правно значение и не могат да обосноват допълнителен критерий, дори и от поставените въпроси да бъде изведен релевантен. Общите разсъждения по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са лишени от необходимата конкретика, с оглед изискването на фактическия състав на нормата, предполагащ изрично обосноваване на предпоставки, разяснени с т.4 ТР ОСГТК № 1 /01г. в какъвто смисъл липсват доводи в изложението. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез лаконично общо оплакване за неправилност на изводите на съда относно размера на обезщетението. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без обсъждане на събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е пряко изводима от мотивите на съдебният акт. Такава например би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, очертаните хипотези на очевидна неправилност, които следва да са обосновани като относими към случая, се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, страната само е маркирала, без да изложи каквито и да било доводи по него. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение