Определение № 4388 от 30.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1139/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. М., лично и като адвокат, срещу решение № 260002 от 05.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 525/2019 г. по описа на Окръжен съд- Хасково, с което е оставена без уважение молбата на Д. М. за тълкуване на решение № 260061 от 09.11.2020г. по в.гр.д. № 525/2019г. на Окръжен съд – Хасково.

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, по същество- неправилно. Касаторът поддържа, че влязлото в сила решение № 260061 е със спряно изпълнение с определение № 113 от 28.06.2022 г. по ч.гр.д. № 2425/2022 г. на ВКС. Поддържа, че е налице връзка между двете производства и спорът по чл.303 от ГПК е преюдициален, поради което въззивният съд е постановил обжалвания акт в противоречие с чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК. Поддържа, че решението е в противоречие с чл.236, ал.2 от ГПК и изложените мотиви не отговарят на изискванията на закона, съдът не е изложил съображения по възражения на страните, не е изложил в мотивите си изразената воля от тълкуваното решение. Поддържа, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон като не е разгледал посочени доказателства при тълкуване на волята. Оспорва изводите на съда за основателност на иска по чл.108 от ЗС. Поддържа, че в тълкуваното решение спорната част от недвижим имот не е достатъчно индивидуализирана, поради непосочване на координати на гранични точки.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е съдебно решение, постановено в производство по чл.251 от ГПК за тълкуване на съдебен акт при наличие на друг съдебен акт, по силата на който е спряно изпълнението на тълкувания акт?

2. Следва ли изводите на въззивният съд за обстоятелствата, които имат значение за спора да съответстват на събраните по делото доказателсктва?

Поддържа, че окръжният съд не е съобразил, че изпълнението на влязлото в сила решение, предмет на тълкуване, е спряно и връзката между двете дела. Поддържа противоречие на постановеното решение с ТР №2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР №8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, както и с ТР №1/2017 г. по т.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи и противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС и решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о.

Поддържа и твърдение за недопустимост на обжалваното решение като постановено в противоречие с разпоредбата на чл.229, ал.1,т.4 от ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът М. К., представлявана от адвокат А., оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. Според ответникът по жалбата не е формулиран правен въпрос, обуславящ мотивите на съда. Възразява, че няма връзка на преюдициалност между решението, с което се тълкува предходно съдебно решение и производство по чл.303 от ГПК. Моли решението на Окръжен съд- Хасково да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Със свое становище от 20.03.2025 г. касаторът Д. М. възразява срещу претендирания размер на адвокатското възнаграждение, като прекомерен.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.251, ал.5 вр. чл. 280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

В своите мотиви въззивният съд е посочил, че производството по гр.д. № 1172/2018 г. на Районен съд – Димитровград било образувано по искова молба от М. К. срещу Д. М., собственици на съседни имоти в [населено място], [община]. Искът бил за защита правото на собственост на ищцата по отношение на 4.8 кв.м., находящи се до източната част на къщата, между къщата и регулационната граница (по плана от 1968г.) между двата съседни имота. Районният съд бил признал за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на отразената графично между т.3, североизточния ъгъл на масивна жилищна сграда, находяща се в УПИ *-*, кв.46 по подробния устройствен план на [населено място], югоизточния ъгъл на същата сграда и т. 4 от скицата, представляваща Приложение № 1 към заключението на вещото лице прието по делото, реална част с площ от 3.8 кв.м., заснета погрешно в пространствените предели на УПИ *-*, кв.46 по подробния устройствен план на [населено място], вместо в пространствените предели на съседния УПИ *-* и несъответно на вътрешната имотна граница между двата имота, като осъдил ответницата да предаде на ищцата владението на посочената реална част, като искът в останалата му част за разликата до претендираната площ от 4.8 кв.м. като неоснователен и недоказан е отхвърлен.

Въззивният съд е посочил, че решението на районния съд в уважителната част е потвърдено с решение № 260061/09.11.2020 г. по настоящото въззивно производство. Впоследствие въззивният съдебен акт е оставен в сила с решение № 60138/26.01.2022 г. по гр.д. № 723/2021 г. на Върховен касационен съд.

Въззивният съд е посочил, че се иска тълкуване на диспозитива на въззивното решение, който е потвърдителен, поради което молбата за тълкуване следва да бъде разгледана във връзка с диспозитива на първоинстанционното решение, което е потвърдено. При тълкуване на съдебния акт е посочил, че следва да се съобразят и изложените мотиви. Приел е, че в първоинстанционното решение съдът ясно и изчерпателно изложил мотивите си относно кадастралния и регулационния статут на имота, като е извършил сравнение между отделните планове, действали назад във времето, както и към настоящия момент, съобразил е изслушаните съдебно-технически експертизи, съобразил е действащите правни норми, като е посочил, че действащият регулационен план за процесните имоти от 1968 г. е приет при действието на ЗПИНМ (отм.), според нормите на който планът има непосредствено отчуждително действие за придаваемите части, както и задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС и е приел извод, че ищцата се легитимира като собственик на процесните 3.8 кв.м. спорна реална част от имот. Приел е, че изводите на районния съд се основават върху прието за установено, че ответницата упражнявала фактическа власт върху спорната част, като не установявала владението върху тази част да е осъществявано на основание, противопоставимо на собственика в лицето на ищцата. При така установеното районният съд е постановил решението си.

Съдът е посочил още, че при постановяване на потвърдителното си решение въззивната инстанция е приела изводите на районния съд, събрала е допълнителни доказателства и е изградила вътрешно убеждение по съществото на спора, което като краен резултат съвпада с това на първата инстанция.

При така изложените мотиви на двете съдебни решения, въззивната инстанция е приела, че не са налице предпоставките на чл. 251 ГПК за тълкуване на въззивният акт. За да се пристъпи към тълкуване било необходимо в съдебния акт да има неяснота, която да засяга основните, главните изводи на съда и която да води до сериозно затруднение в разбиране волята на решаващия съдебен състав по съществото на спора. Настоящият случай не бил такъв. Съдът е посочил, че мотивите на двете съдебни инстанции са ясни, изчерпателни, подробни, недвусмислени и категорични в своите изводи, съответстващи на постановения диспозитив на акта, поради което няма нужда от тяхното тълкуване. Посочил е, че с молбата по чл.251 от ГПК се търси пререшаване на съдебния спор.

С оглед на горните съображения молбата за тълкуване е оставена без уважение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1 т. 3 от ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос/ Допустимо ли е съдебно решение, постановено в производство по чл.251 от ГПК за тълкуване на съдебен акт при наличие на друг съдебен акт по силата на който е спряно изпълнението на тълкувания акт?/ касае допустимостта на постановеното решение за оставяне без уважение молбата за тълкуване на предходно решение по същество на спора по чл.108 от ЗС, но не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие със съществуващата, в това число и посочена от касатора, съдебна практика.

Съгласно т.9 от ППВС №1/1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска и др. или за да бъде недопустимо решението следва да не са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или съда да се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало- когато съда се произнася извън предмета на иска. Съобразявайки се с тези задължителни разяснения, дадени с ППВС №1/1985 г. с ТР №1/2017 г. по т.д. № 1/2017 г. ОСГТК на ВКС е разяснило, че основанието за спиране на гражданско дело при условията на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК – когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора- представлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск и за развитие на процеса по обусловеното дело.

По настоящото дело не се установява наличие на обусловеност между влязлото в сила съдебно решение и производството по неговата отмяна, по начина визиран в разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК. Гражданскоправният спор между страните е решен с влязло в сила решение и няма правна възможност производството по друго дело да има значение за изхода на вече разрешения със сила на пресъдено нещо спор. Възможността за отмяна на влязлото в сила решение не е обуславяща за изхода от спора по тълкуването му, поради което разпоредбата на чл.229 от ГПК не намира приложение. След като решението по гражданскоправен спор е влязло в сила, при възможност за негова отмяна, правата на осъдената страна получават достатъчно защита чрез спиране на изпълнението на решението. Спирането на изпълнението и производството по отмяна на влязло в сила решение не се регулират от чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, поради което позоваването на касатора на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС не е относимо към спора. В същото време спирането на изпълнението на влязлото в сила решение по никакъв начин не касае допустимостта на производството по тълкуване на това решение. Спирането на изпълнението е временно ограничаване на правоимащата страна да получи удовлетворение на признатото по съдебен ред право. Тълкуването, като процедура по изясняване на вложената воля от съда, няма пречка да бъде осъществено по време на спряно изпълнение на съдебното решение. Като е тълкувал влязлото в сила, но неизпълнено решение по спора, въззивният съд не е нарушил процесуална пречка по упражняването на правото на иск, поради което и постановеното решение не е недопустимо.

Посочената от касатора практика, на която според него въззивното решение по тълкуването противоречи, не е относима към разглеждания спор и няма как решението по чл.251 от ГПК да й противоречи. Тълкувателните решения, на които се позовава касаторът, визират висящ процес/ настоящият е приключил с влязло в сила решение/ и връзка на преюдициалност между дела/ каквато по делото не се установява/.

Поставеният въпрос от касатора, въпреки че касае допустимостта на постановения акт, не е разрешен в противоречие със създадената практика разясняваща предпоставките за допустимост на производство, поради което не може да послужи за допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият поставен въпрос/ Следва ли изводите на въззивният съд за обстоятелствата, които имат значение за спора да съответстват на събраните по делото доказателсктва?/ не е обуславящ изводите на решението по чл.251 от ГПК.

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 251 от ГПК, необходимост от тълкуване на съдебното решение възниква, когато изразената от съда воля е неясна, двусмислена или вътрешно противоречива. Порокът трябва да засяга не мотивите, а диспозитива на съдебния акт, тъй като в него се съдържа волята на съда. Целта на тълкуването е да се отстранят посочените недостатъци на решението, които правят невъзможно принудителното му изпълнение или съществено го затрудняват /в този смисъл решение № 215 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 3368/2014 г., ВКС, IV г. о., решение № 8 от 22.01.2015 г. по гр. д. № 3921/2014 г., ВКС, II г. о. и др. /. Според решение № 150 от 24.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2014 г., III г. о., решение № 23 от 26.01.2018 г. по т. д. № 2815/2017 г., ВКС, ІІ т. о. и др. на тълкуване подлежи само диспозитивът на съдебното решение, когато той е неясен до такава степен, че е невъзможно да се установи каква е волята на съда и това препятства изпълнението на решението. В производството по тълкуване не се обсъждат доказателствата по делото, които са събрани преди постановяване на решението, чието тълкуване се иска, и не могат да се правят правни изводи по съществото на спора.

С оглед така установената практика на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав, въпросът, който касаторът поставя в изложението по чл. 284,ал.3, т.1 от ГПК не се отнася към точното приложение на процесуалните норми, уреждащи тълкуване на решението, а е изцяло свързан с твърденията на страната за неправилност на постановеното съдебно решение по съществото на спора.

В рамките на настоящото производство не е допустимо да се обсъждат наново доказателства или нови доказателства и да се правят нови изводи по съществото на спора. В същото време диспозитивът, който въззивният съд е потвърдил със своето решение № 260061/09.11.2020 г., е ясен и категоричен, което изрично е било заявено и с касационното решение по чл.290 от ГПК, с което решение № 260061/09.11.2020 г. е било потвърдено.

Поставенит въпрос не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК за правен въпрос, поради което и само на това основание същият не може да послужи за допускане на решението по чл.251 от ГПК до касация.

Не е налице и основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по отношение на производството по тълкуване на съдебно решение е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон при постановяване на решението по същество на спора, а не на решението по чл.251 от ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокатска защита по делото пред ВКС в размер на 720 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 05.03.2025 г. и фактура от 07.03.2025 г., удостоверяваща заплащането на сумата от М. К. на Адвокатско дружество ”Арнаудов и Узунова”.

Възражението за прекомерност на претендираните разноски е неоснователно. Съдебният състав, като съобрази фактичеката и правна сложност на спора и подробния отговор на касационната жалба и изложението, изготвени от пълномощника на ответника намира, че възнаграждение от 600лв, какъвто е размерът на процесното претендирано възнаграждение не е прекомерен. Възражението по чл.78, ал.5 от ГПК следва да бъде оставено без уважение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.