Определение № 3015 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1139/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С решение № 23 от 19.02.2025г. по в.гр.д. № 447/2024г. на Апелативен съд – Варна, като е отменено частично решение № 126 от 07.06.2024г. по гр.д. № 482/2023г. на Окръжен съд – Шумен, Гаранционен фонд е осъден да заплати на основание чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на М. А. М. и на Х. А. М. допълнително суми от по 15 000 лева (или общо по 75 000 лева), обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния баща А. М. С. при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 15.09.2023г., със законната лихва за забава от 22.12.2023г. до окончателното плащане. Със същото решение е потвърдено решението на Окръжен съд – Шумен за отхвърляне на исковете по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на тези ищци в останалата част – за разликата до поддържаните във въззивното производство размери от по 200 000 лева, със законната лихва. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на В. В. Т., с която А. М. С. е съжителствал фактически, за сума на обезщетението над размера от 60 000 лева до претендираните от нея 200 000 лева, със законната лихва от 22.12.2023г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение в частта на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от по 60 000 лева на всеки от ищците, като необжалвано, е влязло в сила. С касационна жалба вх. № 2158/21.03.2025г., подадена по пощата на 19.02.2025г., В. В. Т., М. А. М. и Х. А. М. обжалват въззивното решение в потвърдителната му част – за отхвърляне на исковете им по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ за разликата над присъдените съответно по 75 000 лева и 60 000 лева, до претендираните по 200 000 лева обезщетение, със законната лихва за забава от 22.12.2023г. Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че в тази част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Обезщетенията за неимуществени вреди (в приетите базови размери съответно от 120 000 лева и по 150 000 лева) са занижени. Касаторите са изживели изключително тежко смъртта на А. М. С.. Отношенията им с него са били белязани с близост, любов, доверие, взаимна отдаденост, емоционална привързаност и финансова зависимост и това е превърнало загубата им в изключително тежка трагедия. В. В. Т., на 23 години към датата на пътния инцидент, трудно се адаптира към настъпилата промяна след загубата на фактическия си съжител, който е бил всеотдаен баща и любящ мъж. След неговата загуба са налице нагласи за безизходност и несигурност в бъдещето. Тя намира единствена надежда и утеха в децата си, но и цялата тежест за тяхната прехрана, добруване и израстване пада върху нея. Събрани са били доказателства (съдебно-психиатричната и психологическа експертиза) как се отразява на деца загубата в най-ранна детска възраст на техния баща – неговата липса и неминуемите проблеми в себеутвърждаването, личностното и социално функциониране, които ще настъпят в бъдеще. М. е останал без баща на 4 години, а Х. – на 1 година и два месеца. Съставът на Апелативен съд – Варна не е съобразил в достатъчна степен и обсъдил конкретните обективно съществуващи факти – характер, сила и продължителност на претърпените от ищците болки и страдания и други факти и обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. Неправилно въззивният съд е счел за основателно възражението на Гаранционен фонд за съпричиняване на вредоносния резултат и обезщетенията са били редуцирани с 50%. Изводът на съда, че пострадалият е допринесъл за настъпване на собствената му смърт, като се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, и е пътувал без поставен обезопасителен колан, е незаконосъобразен. Според касаторите не е било установено чрез пълно и главно доказване (по несъмнен, безспорен, категоричен начин), както предписва нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че пострадалият е съпричинил вредоносния резултат, тъй като не е поставил предпазен колан, и че получените травми са в причинно-следствена връзка с непоставянето му. Вещите лица при приемане на заключението им са заявили, че черепно-мозъчната травма, причинила смъртта на пострадалия, теоретично може да настъпи и вътре в купето на МПС. Още повече, че в конкретния механизъм на ПТП има преобръщане на МПС, което се е движило със скорост, близка до 100 км/ч, и функцията на предпазния колан не е ефективна. Не е било доказано съпричиняване и поради приемане пътуване при неправоспособен водач. Свидетелят Т. В. В. не е дал показания в насока за знание на пострадалия, че водачът е неправоспособен, нито този водач, конституиран като подпомагаща страна в производството, е дал такива обяснения по делото. Той е обяснил единствено, че се познава с починалия, че са работили заедно и че и преди ПТП е управлявал автомобила в селото, където са живеели. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – Гаранционен фонд. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулираните от касаторите въпроси са: 1.) Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 2.) Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (занижено) с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискванията за справедливост? Въпросите се конкретизират и като такива за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторите считат, че във връзка с тях въззивното решение (в обжалваните от тях части) е постановено в противоречие с ППВС № 4/68г. 3.) Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия са бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела? По този въпрос касаторите се позовават на ППВС № 17/1963г. (т. 7), решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. 4.) Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? 5.) Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимите обезщетения за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетенията? Касаторите смятат, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Според страната не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Формулираните въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По същество жалбата се оспорва като неоснователна. Пострадалият е допринесъл съществено за възникване на произшествието и фактическите изводи на въззивната инстанция са напълно съобразени със събрания по делото доказателствен материал. Няма основание за завишаване на присъдените обезщетения. Отговор на касационната жалба не е подаден от Т. Ж. А., трето лице подпомагаща страна на Гаранционен фонд. С насрещна касационна жалба вх. № 3005/22.04.2025г. Гаранционен фонд обжалва въззивното решение в частта, с която, като е отменено първоинстанционното решение, исковете на М. А. М. и на Х. А. М. са уважени допълнително за суми от по 15 000 лева обезщетение. Оплакванията са, че въззивният съд е постановил решението си при неспазване на изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК да се посочи банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, което обосновава очевидна неправилност на решението. Невъзможно е Гаранционен фонд да изпълни задължението си да заплати присъдената сума. Съгласно чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, плащания над 10 000 лева следва да се извършват само и единствено по банков път. Освен това застрахователят е длъжен, когато увреденото лице не е навършило пълнолетие, да заплати застрахователно обезщетение по банкова сметка, на която пострадалият е титуляр (чл. 17 от Наредба № 49 от 16.10.2014г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз). Разпоредбата е императивна, като целта й е да защити интересите на непълнолетното лице от разпореждане с неговото имущество (арг. чл. 130, ал. 3 от СК). Според фонда присъдените на М. А. М. и на Х. А. М. обезщетения не съответстват на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти. В представено към насрещната касационна жалба изложение Гаранционен фонд сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което е касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси са: 1.) Следва ли въззивният съд да посочи банкова сметка на ищеца в своето съдебно решение? 2.) Как следва да бъде извършено плащането от страна на ответника по съдебно решение, в което не е посочена банкова сметка, и размерът на задължението на ответника е в размер или по-голям от 10 000 лева? 3.) Налице ли е недобросъвестно упражняване на субективни права съгласно чл. 3 от ГПК, когато ищцовата страна не предоставя банкова сметка при размер на вземането, което същата има да получава, и същото е в размер, равен или по-голям от 10 000 лева? 4.) Как следва да се прилага нормата на чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер, равен или по-голям от 10 000 лева? 5.) Какви реквизити следва да съдържа едно съдебно решение при спазване изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер, равен или по-голям от 10 000 лева? 6.) Как следва да се прилага нормата на чл. 127, ал. 4 от ГПК от страна на ищеца, когато вземането, за което същият претендира в исковата молба, е с размер, равен или по-голям от 10 000 лева и посочи друг начин на плащане? 7.) Следва ли въззивният съд да следи дали е спазена нормата на чл. 2 от Наредба № 3 от 18.04.2018г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, когато ищецът посочи друг начин на плащане и/или откаже да представи валиден IBAN? 8.) Следва ли въззивният съд да съобрази Наредба № 49 от 16.10.2014г. да задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен транспорт, чл. 130, ал. 3 от СК и да посочи банковите сметки на непълнолетните ищци? Във връзка с въпросите страната се позовава на определение № 283 от 12.07.2023г. по ч.гр.д. № 3787/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 3 от 09.03.2020г. по т.д. № 2642/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 50095 от 25.10.2023г. по т.д. № 1286/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. 9.) Какви са критериите, които следва да се съблюдават, за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт? Според касатора Гаранционен фонд по този въпрос въззивното решение в обжалваната част е постановено в противоречие с ППВС № 4/68г., както и с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 3 от 28.01.2022г. по т.д. № 121/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 9 от 04.02.2022г. по т.д. № 185/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60023 от 02.08.2021г. по т.д. № 2956/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60106 от 01.11.2021г. по т.д. № 1571/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60143 от 01.12.2021г. по т.д. № 1796/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60154 от 20.01.2022г. по т.д. № 1071/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. М. А. М., Х. А. М. и В. В. Т. оспорват касационната жалба на Гаранционен фонд. Според тях не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационно разглеждане. По същество жалбата се оспорва като неоснователна. Третото лице подпомагаща страна Т. Ж. А. не е дал становище по жалбата. От Гаранционен фонд е подадена частна жалба вх. № 2164/21.02.2025г. срещу определение № 169 от 19.03.2025г. по в.гр.д. № 447/2024г. на Апелативен съд – Варна, съгласно което е била оставена без разглеждане молба вх. № 1260/19.02.2025г. на страната за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на решение № 23 от 19.02.2025г. по въззивното дело, като се посочи банкова сметка на ищците М. А. М. и Х. А. М.. Фондът намира определението незаконосъобразно. Счита, че има законово право да поиска тези сметки да му бъдат посочени. М. А. М., Х. А. М. и В. В. Т. намират частната жалба неоснователна. Т. Ж. А. не е дал отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че на 15.09.2023г., около 9.00 часа, на път ІІІ-2082, км. 27+890 в посока от [населено място] към [населено място], [община], е настъпило пътнотранспортно произшествие. Т. Ж. А., без да има необходимата правоспособност за това, е управлявал лек автомобил „Волво В40“ с поставен номер ДК [рег.номер на МПС]. В нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП автомобилът е бил управляван със скорост над разрешената (101 км/ч при допустими 90 км/ч извън населеното място за пътно превозно средство от категория В), при дъжд и мокра настилка. А. загубил контрол върху автомобила, който се преобърнал по таван и известно време продължил движението си. При преобръщането от автомобила изпаднал А. М. С., на 31 години, пътник на предната дясна седалка. Той паднал в десния край на пътното платно и получил тежки, несъвместими с живота травматични увреждания, причинили смъртта му – тежка закрита черепномозъчна травма, протекла с многофрагментарно счупване на черепния покрив и основа, кръвоизливи под мозъчните обвивки и дифузна травма на мозъка. Обстоятелствата във връзка с виновното и противоправно поведение на водача на автомобила „Волво В40“ са били приети за установени въз основа на влязла в сила присъда № 6 от 21.02.2024г. по н.о.х.д. № 25/2024г. на Окръжен съд – Шумен (чл. 300 от ГПК), съгласно която Т. Ж. А. е бил признат за виновен за извършването на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. чл. 343, ал. 3, б.“б“, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 1, б.“б“ и „в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Отделно от това като свидетел в първоинстанционното производство е бил разпитан Т. В. В., също пътник в автомобила, брат на ищцата В. В. Т.. Изслушана е била комбинирана съдебна автотехническа и медицинска експертиза. От тези вещи лица е била посочена причината за смъртта на А. М. С. - получените от него при падането травматични увреждания. За лекия автомобил „Волво“ не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Също съгласно възприетото от въззивния съд, ищцата В. В. Т., на 23 години към датата на пътния инцидент, е съжителствала с А. М. С.. Те са живеели заедно в [населено място] от нейната 18 годишна възраст и са имали две деца – ищците М. А. М. и Х. А. М., съответно на 4 години и на 1 години към датата на пътния инцидент. Според показанията на изслушаните по делото свидетели А. А., вуйчо на А. М. С., и Р. Х., съседка, семейството било весело и сплотено. А. бил грижовен баща, работел и прехранвал семейството си, В. гледала децата. След смъртта се заключила в себе си, не била вече весела и общителна. Първоначално криела от децата за смъртта на баща им. После съобщила на М.. Всички тъгували, ходели на гробищата. Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебна психиатрично-психологична експертиза, Х. А. М. е бил на много ниска възраст по време на инцидента и не е разбирал на когнитивно ниво загубата, но за останалите ищци загубата е отговаряла на стресогенна ситуация от най-висока степен (изживяна е била остра стресова реакция). При В. В. Т. е имало разстройство в адаптацията. Тя е преживяла чувства на загуба, тъга, отчаяние. Била е подтисната, тревожна, раздразнителна, отпаднала, нямала апетит, измъчвали я страхове за бъдещето, определено от вещите лица като тревожно-депресивна реакция. С времето симтоматиката се е редуцирала, но все още персистирала, отразявайки се на социалното й функциониране. На въпрос за ролята на бащата с оглед развитието на останалите ищци – деца на пострадалия, вещите лица са заключили, че решаващо за психо-емоционалното и социалното развитие до към втората година е качеството на връзката с майката, но бащата е първият значим друг, когото детето среща извън утробата на майката. Бащата помага на детето да установи вътрешна структура чрез способността му да създава такава в семейството. Неговото присъствие прави възможно детето да научи как да се себеутвърждава, развива способностите си за самозащита и абстрахиране. В хода на целия детско-юношески период контактът на едно дете с баща му носи много емоционална, сетивна и когнитивна полза за общото му физическо и психоемоционално развитие. Ако бащата е починал, отсъстващ физически или емоционално, това би могло да допринесе за липсата на самоувереност у децата. Те могат да станат прекалено боязливи и трудно да се адаптират към нови ситуации, да израстват, развивайки характеристики на личността като тревожни, депресивни или да имат фобии. Също съгласно събраните по делото доказателства по време на инцидента А. М. С. и останалите пътници в лекия автомобил „Волво В40“ са се връщали от работа – режели и събирали дърва в гористите местности около [населено място], но поради лошото време трябвало да се върнат. При тези обстоятелства и доказателства относно последиците за ищците от смъртта на А. М. С. за справедлив размер на обезщетенията за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд са били приети суми от 120 000 лева за В. В. Т. и по 150 000 лева за останалите ищци, активно легитимирани да получат обезщетения съгласно ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. Базовото обезщетение за децата е било увеличено от въззивния съд с по 30 000 лева, при приети за дължими от Окръжен съд – Шумен по 120 000 лева. Според въззивния съд ответникът е бил пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове на ищците като трети увредени лица (чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ). Претендирала се е обезвреда за неимуществени вреди, настъпили вследствие на смърт при ПТП на територията на страната, от МПС, което обичайно се намира на тази територия и виновният водач не е имал сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По-конкретно с оглед обосноваване на конкретния размер на обезщетенията въззивният съд е посочил, че връзката между пострадалия и В. В. Т. продължила 5 години, като той е бил основната жизнена опора на ищцата, която е претърпяла изключително силни емоционални страдания. Макар и бавно обаче състоянието й е започнало да се подобрява. Обективното затруднение на преживелия съжител по отглеждането на децата няма съдържанието на търпима емоционална болка и душевно страдание в пряка причинност със загубата на починалия съжител, а е в причинност с изпълнението на морален, родителски дълг. Останалите ищци, според въззивния съд, търпят и ще продължават да търпят емоционални, сетивни и когнитивни липси от загубата на бащината фигура в семейството, но за тях не са констатирани продължаващи оплаквания от негативния афективен спектър. За основателно е било прието възражението на Гаранционен фонд, направено в отговора на исковата молба, че причина за смъртта на А. М. С. е било и обстоятелството, че е пътувал без поставен обезопасителен колан в нарушение на чл. 137 от ЗДвП. В този смисъл е било възприето заключението на комбинираната съдебнотехническа и медицинска експертиза, съгласно което А. М. С. е бил без обезопасителен колан (пострадалият е изпаднал от автомобила по време на преобръщането, липсвали са увреждания, причинени от колан). При поставен предпазен колан, според вещите лица, пострадалият при преобръщането на автомобила е щял да остане притиснат към седалката и облегалката на седалката и не би получил значителни травматични увреждания при съприкосновение с интериора на автомобила или такива вследствие на изпадване от автомобила и удар при падането. Автомобилът „Волво“ е бил оборудван с обезопасителни колани. Също според вещите лица основното предназначение на предпазния колан е да не позволи на водача или на пътника вследствие на инерцията да полети в посока на удара и по този начин го предпазва от травматични увреждания. При правилно поставен предпазен колан е можело да бъдат получени травматични увреждания по крайниците. Прието за основателно е било също възражението, че А. М. С. е знаел, че автомобилът „Волво“ е управляван от неправоспособен водач, сам се е поставил в риск и поради това претендираните по делото обезщетения също са подлежали на намаляване. По делото са били дадени обяснения от водача Т. Ж. А., съгласно които той се е познавал с пострадалия, били са приятели от малки и са работили заедно и е управлявал автомобила в селото и преди това. Според въззивния съд близките отношения още от детството на водача и пострадалия в малко населено място и постоянните им контакти впоследствие правят малко вероятно незнанието на факта, че А. е неправоспособен водач. Приносът на пострадалия е бил определен на 50%, каквото е възприел и първоинстанционният съд, или като крайни дължими са били приети обезщетения от 60 000 лева за В. В. Т. и по 75 000 лева за останалите ищци. С молба вх. № 1260/19.02.2025г. Гаранционен фонд е поискал допълване на диспозитива на въззивното решение, като се посочат специални банкови сметки на непълнолетните ищци (чл. 250 от ГПК). От ищците не е било дадено становище по молбата. С определение № 169 от 19.03.2025г. по въззивното дело съставът на Апелативен съд - Варна е оставил молбата без разглеждане по съображения, че непосочването на сметка в съдебното решение на основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК няма основание към пълнотата на решението. В случай че непълнота не е налице, не следва да се постановява решение, а молбата да се остави без разглеждане. По касационната жалба на В. В. Т., М. А. М. и Х. А. М. С оглед мотивите на въззивния съд към решението му, първи, втори, четвърти и пети от поставените от тези касатори въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Уточнени и конкретизиране с оглед правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, те съдържат питане за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и по-конкретно за задължението на въззивния съд да обсъди (съобрази) в съвкупност всички релевантни обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Въпросите (материалноправни) са от значение за изхода на спора. Претендираните от касаторите обезщетения за неимуществени вреди в базовите си размери са били определени от въззивния съд при приложение на материалноправната разпоредба чл. 52 от ЗЗД. Удовлетворен е и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който се позовават касаторите. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка на съответствието на въззивното решение в обжалваните от касаторите части с приетото в Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11), съгласно което при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и значението им за размера на вредите. Касационно обжалване следва да бъде допуснато и по третия формулиран от касаторите въпрос (процесуалноправен) дали когато ответникът въвежда възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреден при ПТП, той следва да проведе пълно и главно доказване на възражението. Въпросът е от значение за изхода на делото и отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При допуснатото касационно обжалване ще бъде извършена проверка на съответствието на въззивното решение с посочената от касатора казуална практика на ВКС (решенията по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.д. № 286/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.), но и задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС и т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съгласно която тежестта на доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. По насрещната касационна жалба на Гаранционен фонд При допуснатото касационно обжалване по жалбата на ищците, насрещната касационна жалба на фонда подлежи на разглеждане, но няма основание въз основа на нея да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от този касатор част. Последният, девети въпрос на Гаранционен фонд относно критериите, които следва да се съблюдават при определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, е материалноправен въпрос от значение за изхода на делото при определеното от въззивния съд допълнително обезщетение за М. А. М. и Х. А. М. - по 15 000 лева над присъдените по 60 000 лева от първоинстанционния съд, за които решението на Окръжен съд – Шумен е влязло в сила. Не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. До размера на присъдените обезщетения от по 75 000 лева въззивното решение е в съответствие със задължителната практика на Върховния съд в постановления (ППВС № 4/1968г.), съответно практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 52 от ЗЗД, включително посочената от касатора. В обжалваната от Гаранционен фонд част от въззивното решение съставът на Апелативен съд - Варна е анализирал в достатъчна степен релевантните по делото обстоятелства съобразно общите и специфичните за отделния случай критерии за приложение на чл. 52 от ЗЗД, като е оценил значението на отделните обстоятелства. Уточнени и конкретизирани, останалите правни въпроси (от първи до осми) са относно задължението на въззивния съд при уважаването на предявен иск по чл. 557 от КЗ на ненавършили пълнолетие лица за обезщетение в размер над 10 000 лева да съобрази разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК във връзка с Наредба № 49 от 16.10.2014г. да задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен транспорт, чл. 130, ал. 3 от СК и чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване плащанията в брой. За въпросите не може да бъде прието, че отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те предпоставят, че Гаранционен фонд е предлагал и предлага доброволно изпълнение на присъдените с въззивното решение на М. А. М. и Х. А. М. допълнителни суми от по 15 000 лева, които ще бъдат платени по банков път. Такива не са обстоятелствата по делото. От една страна Фондът иска посочване на банкови сметки на непълнолетните ищци, но от друга - въззивното решение в частта на допълнително присъдените суми да бъде отменено и размерът на обезщетенията - намален до определените от първоинстанционния съд по 60 000 лева. Това е било становището на фонда и в хода на въззивното производство – за дължимост на обезщетения в размера, присъден от първоинстанционния съд. За тези суми не е спорно, че при влизане в сила на решението на Окръжен съд – Шумен са били платени на ищците (по образувано изпълнително дело № 2306/2024г. на ЧСИ Матова). Дори да се приеме, че въпросите удовлетворяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е осъществен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който се позовава касаторът Гаранционен фонд. Никой от посочените от фонда съдебни актове не е свързан с приложението на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК. Определението по ч.гр.д. № 3787/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. е относно дължими по силата на решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД суми. Решението по т.д. № 2642/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. сочи, че разпоредбата на чл. 17 от Наредба № 49 от 16.10.2014г. е принципно приложима при присъдени в съдебно производство застрахователни обезщетения, а решението по т.д. № 1286/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. е относно валидността на клауза в споразумение, регламентираща начина на плащане на договорено застрахователно обезщетение за претърпени от непълнолетен вреди. При изложеното касационно обжалване по насрещната касационна жалба на Гаранционен фонд с оглед поставените от фонда въпроси не може да бъде допуснато. Същевременно липсва вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, за да бъде допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Гаранционен фонд счита, че въззивният съд е постановил очевидно неправилен акт, като не е приложил разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, задължаваща го да посочи в съдебния акт банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, но такава неправилност не може да бъде изведена. Липсата на посочена в съдебното решение банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми съгласно чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК (нова-ДВ, бр. 86 от 2017г.), не обосновава нищожност на решението. Основанията за нищожност на съдебното решение са посочени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк. дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС и непосочването на обстоятелствата по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК в съдебното решение не е сред тях. Такова решение не е и недопустимо. Аргумент за това са разпоредбите на чл. 127, ал. 4, чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 127, ал. 4 от ГПК при осъдителен иск с предмет парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин за плащане, но липсата на такова посочване на банкова сметка в исковата молба, както е било в случая, не обосновава нейната нередовност, даване на указания такава нередовност да бъде отстранен и връщане на исковата молба, ако банкова сметка не бъде представена. В този смисъл относно валидността и допустимостта на съдебно решение, несъдържащо реквизита по чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, е каузалната практика на ВКС (напр. решение № 50011 от 26.09.2022г. по т.д. № 1964/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 376 от 30.05.2023г. по т.д. № 2471/2022г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). Тя съответства и на мотивите към законопроектите (сигнатура 754-01-4 и 754-01-5), въз основа на които са били изменени разпоредбите на чл. 127 и чл. 236 от ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017г.). С предвиденото посочване на банкова сметка в исковата молба и съдебното решение, според тези мотиви, се е целяло да бъде дадена възможност за доброволно изпълнение, без да се стига до образуване на изпълнително производство и натоварване на длъжника с допълнителни такси и разноски, които могат в пъти да увеличат задължението. Целта на измененията не е била да се въвежда предпоставка за валидност и допустимост на съдебното решение. Непосочването на банкова сметка или друг начин на плащане от ищеца по осъдителни парични искове би могло да бъде обстоятелство по същество на делото, свързано с правилността на съдебното решение - изискванията за установяване на действителното фактическо и правно положение по спора. Това е в хипотеза, когато ищецът - кредитор неоправдано не приема предложеното му от ответника – длъжник изпълнение (ищецът не приема парите, които му се дължат и предлагат, непосочвайки банкова сметка за плащането). В този случай, при кредиторова забава (чл. 95 от ЗЗД), ответникът би престанал да дължи лихвите на паричното си задължение (чл. 96, ал. 1 от ЗЗД), както и може да се освободи от задължението, като вложи парите в банка по местоизпълнение на задължението (чл. 97, ал. 1 от ЗЗД) - обстоятелства, съобразими включително по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК по същество на спора. По настоящото дело, както се посочи по-горе, такива факти липсват. Нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство Гаранционен фонд е предлагал изпълнение на задължението за заплащане на допълнителни суми от 15 000 лева като обезщетение по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ, а в касационното производство дължимостта им е и предмет на подадена касационна жалба. Забава на кредитора, съответно освобождаване на длъжника от изпълнението след влизането в сила на съдебното решение могат да бъдат обстоятелства, обосноваващи воденето на иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК, а при принудително изпълнение на паричните вземания в изпълнително производство са приложими разпоредбите на чл. 455 от ГПК – изплащането става въз основа на платежни нареждания на съдебния изпълнител, който отбелязва погасяването върху изпълнителния лист. Когато взискателят не е посочил сметка за превод на постъпилите суми, те остават по сметката на съдебния изпълнител до поискване. Т.е. до представяне на такава сметка. По частната жалба на Гаранционен фонд Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 1, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 250, ал. 1 от ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. Това е, когато липсва формирана воля на съда относно част от спорното право или един от съединените искове. В случая с молба вх. № 1260/19.02.2025г. Гаранционен фонд е поискал допълване на въззивното решение. Не са били изложени обаче обстоятелства по чл. 250, ал. 1 от ГПК – липса на произнасяне по искане на страната в пълнота. Изложено е било единствено, че във въззивното решение не са били посочени специални банкови сметки на непълнолетните ищци. С оглед съдържанието на молбата на Гаранционен фонд, не е имало основание за произнасяне по същество на искането. Въззивният съд не е бил сезиран с надлежна молба по чл. 250 от ГПК. Това са били изводите на въззивния съд в определението му от 19.03.2025г. и те се споделят от настоящия съдебен състав, което съответства и на практиката на ВКС по приложението на чл. 250 от ГПК. В този смисъл са определение № 2256 от 14.07.2025г. по ч.т.д. № 1136/2025г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2601 от 09.09.2025г. по ч.т.д. № 1313/2025г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Подадената от Гаранционен фонд частна жалба следва да бъде оставена без уважение. Касаторите В. В. Т., М. А. М. и Х. А. М. са освободени от заплащане на държавна такса по делото по реда на чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание по допуснатото по тяхната касационна жалба обжалване без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на жалбата по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Воден от горното съдът