Определение № 3393 от 01.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2785/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК ). Образувано е по частна жалба, подадена от „Ес Джи Пи - Био Дайнамикс“ ЕООД, чрез процесуален представител против определение № 4037/06.02.2025г. по адм.д. 8436/2024г. на Административен съд София-град, с което частично е върната исковата молба на дружеството срещу Министерство на вътрешните работи за присъждане обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, а в останалата част, квалифицирана като спор по изпълнението на договор, делото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд и производството е прекратено. Частният жалбоподател, чрез процесуалните си представители, поддържа становище, че обжалваното определение е неправилно в неговата цялост, като постановено в нарушение на материалния закон. Изтъква, че правният интерес на ищеца следва от изложените в исковата молба твърдения, както по всеки осъдителен иск. Твърди, че съдът не правилно е квалифицирал част от исковете, от където следва и неправилност на извода за подсъдност на част от спора на гражданския съд. По тези съображения, подробно развити в частната жалба, иска отмяна на обжалваното определение изцяло и връщане делото на друг състав за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът Министерство на вътрешните работи не взема становище. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, след като взе предвид доводите на страната и приложените доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно. По отношение на частта от определението, с която исковата молба е частично върната и производството е съответно частично прекратено, при наличие на изискуемите процесуални предпоставки, частната жалба е допустима и основателна. В останалата част частната жалба е недопустима. За да постанови определението в частта, с която исковата молба е върната, съдът е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.218 от Закона за обществените поръчки. Приел е, че ищецът не е заинтересовано лице по смисъла на чл.218 §2, т.14 ДР ЗОП, тъй като е определен за изпълнител по процесната обществена поръчка. Това според съдът означава, че ищецът е с удовлетворен интерес от получаването на обществената поръчка и не може да предяви иска по чл.218 ЗОП. За да постанови определение в частта за спора за подсъдност, съдът е квалифицирал останалите предявени искове като такива обективиращи гражданскоправен спор. Определението, с което исковата молба е върната, е неправилно, поради нарушение на закона. Разпоредбата на чл.218 ЗОП, която е специална по отношение на чл.1 ЗОДОВ предвижда възможността за предявяване на искове за обезщетяване на вреди, причинени на граждани или юридически лица от специфични актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, а именно такива, причинени при нарушения по провеждане на процедура и сключване на договор за обществена поръчка. Правото на иск е обусловено от процесуалните предпоставки за неговото възникване и упражняване. Процесуална предпоставка и по този вид осъдителен иск е правният интерес. Правният интерес при осъдителните искове произтича от твърденията в исковата молба. Ако исковата молба е редовна и в нея е описано изискуемо притезание на ищеца спрямо ответника, което по неговите твърдения съществува, значи за ищеца е налице правен интерес. Правото на иск обуславя допустимостта на исковия процес, а съществуването на спорното материално право обуславя изхода от процеса, т.е. основателността на иска. "Интересът от осъдителен иск е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Истинността на това твърдение не може да се проверява по повод на отвод на ответника за липса на интерес. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се даде отговор с решението..." - в този смисъл Сталев, Ж., проф. д-р, "Българско гражданско процесуално право", София, 2001, стр.203. Неправилен е изводът на съда, че разпоредбата на §2, т.14 ДР ЗОП изключва от кръга на заинтересованите лица, които имат процесуалната възможност да предявят иск по чл.218 ЗПО лицата, които са спечелили тази поръчка. Подобно ограничително тълкуване не е оправдано с оглед прогласената от закона възможност за реализиране на отговорността, възникнала при и повод възлагане на обществени поръчки. Обстоятелството, че ищецът е спечелил поръчката не премахва качеството му на заинтересовано лице, тъй като той отговаря на условието да е имал интерес от получаване на поръчката. Дори да беше правилна тезата на административния съд, то тогава за ищеца остава правната възможност да търси реализиране отговорността на държавата при материалноправните предпоставки на ЗОДОВ. Правно задължение на съда, а не на страната, е да даде правна квалификация на предявените искове. Съществуването на правото на иск зависи от наличието на процесуални предпоставки и липсата на процесуални пречки. Обстоятелството, че в случая ищецът е спечелил обществената поръчка, във връзка с чието провеждане претендира вреди, не представлява нито процесуална предпоставка, нито процесуална пречка за водене на иска. Както е добре известно от теорията на правото, а е и многократно потвърдено в съдебната практика и съгласно чл. 26 ГПК, процесуалната легитимация на ищеца и ответника зависи от твърденията на страните по спора, а не от действителното фактическо и правно положение. В случая ищецът твърди, че е претърпял описаните вреди, което е достатъчно за процесуалната му легитимация. Обстоятелството, че той е спечелил поръчката, може да бъде обсъждано при преценката на материално-правната му легитимация, тоест по същество. Поради това обжалваното определение в частта, в която исковата молба е върната, следва да бъде отменено, а делото – върнато на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението е необжалваемо в частта, с която част от исковете са изпратени по подсъдност на гражданския съд, поради което частната жалба е съответно недопустима. Обжалваното определение в разглежданата част не е от категорията на тези, визирани от законодателя в чл. 229, ал. 1, т. 1 и т. 2 от АПК. В случая то не прегражда по-нататъшното развитие на съдебното производство, тъй като същото би продължило пред гражданския съд. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 135, ал. 8 АПК, съобразно която определенията, постановени по спорове за подсъдност, не подлежат на обжалване. В настоящата хипотеза, само съдът, на когото е препратено делото за разглеждане, ако счита, че спорът е извън местната или родовата му подсъдност, разполага с възможността да повдигне препирня за подсъдност. Предвидената необжалваемост на актовете обхваща както определенията на съставите по чл. 135, ал. 3 и ал. 4 от АПК, с които се решават повдигнатите спорове, така и актовете по чл. 135, ал. 2, ал. 6 и ал. 7 от АПК, сред които е процесният. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2 АПК и чл.215, т.4 АПК във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение