Определение № 179 от 20.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1727/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг Живот и Здраве“АД против решение №34/15.04.2025г. по в.т.д.№207/24г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение №78/02.07.2024г. по т.д.№41/24г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което дружеството е осъдено на основание чл.432 ал.1 КЗ да заплати на А. М. М. обезщетение за неимуществени вреди от ексцес, вследствие претърпяно на 27.06.2019г. ПТП, в размер на разликата над 12 500 лв. до присъдените от първоинстанционния съд 25 000 лв., ведно със законната лихва. Искането за отмяна на решението на апелативния съд и за отхвърляне на иска над обжалвания размер е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд не е приложил правилно принципа за справедливост, като е определил обезщетение в твърде завишен размер, несъответен на твърдените и доказани неимуществени вреди. Счита,че съдът неправилно е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел, тъй като същият е заинтересован и целящ да мотивира съда за присъждане на по-висок размер на обезщетението; че са останали недоказани твърдените психични травми на ищцата, доколкото липсва съответна медицинска документация за търсена психиатрична и психологическа помощ. Излага твърдения,че съдът не е съобразил икономическия критерий при определянето на справедливия размер на обезщетение, а от друга страна е определил обезщетението без да съобрази реално понесените от ищцата вреди. Поради това касаторът счита определеното обезщетение за прекомерно завишено, в който смисъл е и искането му за частична отмяна на въззивното решение от касационната инстанция и отхвърляне на иска за разликата над 12 500 лв. Претендира разноски за всички инстанции. В писменото изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че решаващият състав на ВТАС се е произнесъл при наличие на хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК по въпроси, които са от значение за изхода на делото, а именно: 1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя? и 2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно възприетия за справедлив размер на обезщетение от 25 000 лв. в полза на А. М. М. въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236 ал.2 вр. чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми? Поддържа се от касатора,че първия въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с решенията по т.д.№387/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№916/2011г. на І т.о. на ВКС, т.д.№2181/2019г. на І т.о. на ВКС и т.д.№518/2009г. на І т.о. на ВКС, а при разрешаването на втория се е отклонил от възприетото по въпроса в решенията по т.д. 03638/2014г. на І т.о. на ВКС, гр.д.№5488/2013г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№799/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2366/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№7364/2013г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№761/2010г. на ІV г.о. на ВКС и т.д.№2687/2014г. на ІІ т.о. на ВКС. Освен на твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция, ксаторът се позовава и на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК с довода,че „допускането на въпросите до касационна проверка ще допринесе за развитие на правото и точното прилагане на закона по случаи, свързани с обезщетения за вреди от ПТП“. Ответницата по касационната жалба А. М. М., в депозиран чрез процесуалния й представител в законоустановения срок писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС,формирана във връзка с поставените в изложението въпроси. Моли решението да не се допуска до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящото производство. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд Велико Търново е отчел това, че между страните е било проведено предходно производство, което е било с предмет претенцията на ищцата за заплащане на неимуществени и имуществени вреди, които е претърпяла от ПТП, настъпило на 27.06.2019г., поради което е приел,че със сила на пресъдено нещо е установено наличието на виновно и противоправно поведение на деликвента, който е имал качеството на застраховано лице към момента на настъпване на застрахователното събитие и е изключил от съдебна проверка фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо - наличието на деликт и валидно застрахователно правоотношение. Съобразил е указанията в т.10 на ППВС № 4/30.1975г. ,според които след присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние, ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждане на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено; това ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания и се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение; последващо обезщетяване на новите вреди не се дължи само ако настъпването им е било взето предвид в предходното производство и е формирало размера на присъденото обезщетение. На базата на това съставът е приел,че в настоящия случай е налице ексцес, доколкото по делото е било установено настъпило влошаване на здравословното състояние на ищцата в сравнение със състоянието, при което й е присъдено обезщетение с предходно постановеното и влязло в сила съдебно решение, а влошаването на здравословното й състояние се намира в причинна връзка с увреждането и проведеното лечение /смяна на дясна тазобедрена става/ и причинява на ищцата нови неимуществени и имуществени вреди, необезщетени до този момент. За да обоснове този си извод, въззивният съд се е позовал на заключението на медицинската експертиза, която категорично е установила, че установената при ищцата посттравматична коксартроза се намира в причинно-следствена връзка с настъпилото на 27.06.2019г. ПТП и получените при него увреждания, като е установена при ищцата едва при извършения й преглед от ортопед-травматолог през м.юни 2022г., което е наложило извършването на нова оперативна интервенция – имплантиране на изкуствена тазобедрена става вдясно, а тъй като тази оперативна намеса е била предпоставена от отстраняване на констатирано на 08.06.2022г. гнойно абсцесно образувание в областта на десен ацетабулум, ищцата е претърпяла две поредни операции. Съдът е посочил,че това усложнение, предприетото ендопротезиране и претърпените от ищцата болки и страдания от тях не са могли да бъдат предвидени и отчетени при определяне на първоначалното обезщетение за неимуществени вреди, тъй като са възникнали по-късно. Въз основа на това съдът е формирал извод за доказаност на иска по неговото основание. За да определи размера му, съдът е посочил,че при ексцес обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост по реда на чл.52 от ЗЗД и като е съобразил указанията, дадени в ППВС № 4/68г. и съдебната практика по сходни случаи, е намерил оплакването на въззивника за завишено от първоинстанционния съд и несъответстващо на претърпените от ищцата неимуществени вреди обезщетение за неоснователно. Позовал се е на установените по делото със свидетелските показания факти, че в периода след първата операция /08.06.2022г./ до извършване на втората на 27.10.2022г. ищцата е търпяла силни болки, дори нетърпими особено през нощта, като и след двете интервенции е била на легло, в абсолютна невъзможност да се грижи за себе си, обгрижвана е била изцяло от свидетеля, като едва след втората оперативна интервенция постепенно започнала да се придвижва с патерици, не можела да спи, страдала от факта, че не може да се грижи за себе си и домакинството; че впоследствие десният й крак започнал да отича, което наложило закупуването на специален ортопедичен чорап, който започнала да носи. Показанията на свидетеля, който е във фактическо съжителство с ищцата, съдът е посочил,че отчита като изградени въз основа на преки впечатления и ге и кредитирал като достоверни, при съобразяване разпоредбата на чл.172 от ГПК. Въз основа на тях е извел,че както физическите й страдания ,така и неудобствата от социално-битов характер несъмнено са причинили на ищцата сериозен дискомфорт, като са променили начина й на живот и ежедневието й. Въз основа на експертното заключение съдът е отчел,че към момента е налице пълно възстановяване на ищцата, но и че занапред тя ще изпитва болки при влошаване на времето, продължително стоене в изправено положение или при продължително ходене. Посочил е, че при определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение, първоинстанционният съд е спазил принципа за справедливо възмездяване,като е отчел всички установени по несъмнен начин въз основа на събраните писмени и гласни доказателства и експертно заключение критерии /характера и тежестта на настъпилите усложнения, двете операции, търпените от ищцата по време на тях и след това физически болки и морални страдания, продължителността от една година на лечението, в който период същата е била нетрудоспособна, младата й възраст – 37 години, пълното й възстановяване без очаквани усложнения и влошаване, но и това,че до края на живота й ищцата ще търпи болки при влошаване на времето, дълго ходене или стоене права/, поради което е споделил изцяло изложените в решението му мотиви. Противно на оплакванията във въззивната жалба, е приел, че присъдената сума е съобразена и със социално-икономическата обстановка към датата на влошаване на здравословното й състояние и настъпване на усложненията, преценявайки,че към 2022г. минималната работна заплата в страната е била 710 лв., а установеният в чл.492 КЗ лимит на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“ - 10 420 000 лв. Посочил е ,че съобразява и практиката на ВКС по аналогични случаи, като намира, че сумата от 25 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди от ексцес. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според задължителните указания, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по прилагане разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, при посочени и формулирани конкретно от касатора правни въпроси, намерили разрешение в обжалвания въззивен съдебен акт по обуславящ крайния изход начин и при обосновано от него наличие на някоя от допълнителните предпоставки за селектиране на жалбата му, посочени в т.т.1-3 на същия член и алинея. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са свързани с конкретно оплакване в касационната жалба и да са от правен, а не от фактологичен характер, което означава непосредствено да са мотивирали крайния извод на въззивния съд, но разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Самостоятелно основание за допускане се съдържа и в ал.2 на същия член в три хипотези - когато съществува вероятност решението да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Обжалваното от ЗАД“ДаллБогг Живот и Здраве“АД въззивно решение е валидно и допустимо. Първият от поставените в изложението въпроси се отнася до критериите, по които съдът определя справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, приложими и към отговорността на застрахователя на деликвента, подлежаща на ангажиране с предявения срещу него пряк иск на увреденото лице /включително и при ексцес/. Свързан е с оплакването на касатора в жалбата му,че съдът не е съобразил икономическия критерий и реално търпените от ищцата неимуществени болки и страдания. В този смисъл въпросът се явява обуславящ, но не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд. Тази практика по приложението на чл.52 ЗЗД, освен в сочените от касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК, е обективирана и в служебно известните на настоящия съдебен състав Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и решения по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., т. д. № 72/2016 г. на І т. о., т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. Според поддържаното в нея, понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, с оглед възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Приема се,че при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, като се отчетат конкретните икономически условия в страната, ориентир за които служат нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, които сами по себе си нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са отчетени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства, поради което не може да бъде направен извод за приложимост на допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поради липсата на такъв, с въпроса не може да бъде обоснован достъп до касационно обжалване на решението на въззивния съд, а наличието на практика на касационната инстанция, с която въззивното решение е съобразено,е достатъчно основание да бъде отречена и приложимостта на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, който, освен това, касаторът е посочил бланкетно, без да обосновава с конкретни доводи наличие на причини,пораждащи необходимост от тълкуване на сочената във въпроса норма на чл.52 ЗЗД от касационната инстанция. Вторият от въпросите, поставени в изложението на касатора, не осъществява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като не е от правно естество, а по същество представлява оплакване за необоснованост и за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с необсъждане на доказателствата по делото във връзка с оплакванията във въззивната му жалба. Дори да се приеме, че въпросът принципно касае задълженията на въззивния съд при постановяване на решението си да изложи свои самостоятелни мотиви,като обсъди всички относими за спора доказателства по делото и вземе предвид възраженията и доводите на страните във връзка със спорния предмет, в който смисъл е и не само цитираната, но и служебно известната на състава практика на Върховен касационен съд, не може да бъде формиран извод,че въззивният състав се е отклонил от тази практика при постановяването на обжалваното решение. Обсъдени са в мотивите му всички релевантни за изхода на делото по предявения иск доказателства – писмени, гласни и експертно заключение, като въз основа на тях са приети за установени конкретните факти и обстоятелства, на базата на които съдът е достигнал и до крайния си извод. Съдът е отговорил и на наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилно прилагане от първоинстанционния съд на принципа на чл.52 ЗЗД /бланкетно и общо формулирани в нея/, както и за неотчитане на социално-икономическата обстановка в страната. Несъгласието на касатора с направената от него въз основа на събраните доказателства преценка какъв е в конкретния случай справедливият размер на обезщетението, не е основание за друг изход от настоящата фаза на касационното производство. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. По делото не са ангажирани доказателства за направени от ответницата по касационната жалба разноски за производството,поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение